Бит и революция в романа “Под игото”

“Под игото” е плод на носталгията по родината, носталгия, която е чест гост в душата на напусналия Стамболова България Вазов. Страниците на романа носят отпечатъка на Вазовата тъга, не само по “въздуха на България”, но и по безвъзвратно отминалото време на Българското възраждане, по големите идеали на близкото минало. “Под игото” се превръща в национална епопея за времето, в което под сянката робството, израства и се формира българското национално самосъзнание. Като съвременник на описаните събития и участник в тях, Вазов насища творбата си със спокойни, идилични битви картини, в които запечатва за поколенията спомена за патриархалния свят, съхранил българщината в тежките робски години. Под знака на голямото епическо събитие – Освобождението, което ще реши съдбата на България, всеки на пръв поглед незначителен детайл – придобива особено значение, защото прави разказа правдив и убедителен. Редом с епичното спокойствие на повествованието, в романа звучи преклонението пред голямото време на тези, които съзиждат нова България. Вазов засвидетелства не само увереността на очевидеца, но и възхищението на потомъка пред подвига на дедите. Абсолютната епическа дистанция, която дели новото време от Възраждането, е всъщност само няколко години. Преломът е толкова голям, че успява да превърне тези няколко години в граница между два коренно различни етапа от българската история, именно тази дистанция кара потомците да се преклонят пред делото на своите деди. Романът се превръща в епопея и своеобразен паметник на героичното минало. Вазов не следва мемоарно-точното повествование, а създава обобщен образ на събитията: Бяла черква не е само родният Сопот, а огледало на цяла България. Зад образа на Бойчо Огнянов се открояват чертите на най-видните български революционери. Реално съществуващите съграждани на Иван Вазов, които са главни герои и в повестта “Чичовци”, напомнят за мемоарната автентичност, но цялостната картина на българския живот прераства в епически летопис за революционното преображение в съзнанието на българите, което предопределя сигурният успех на освобождението. Проследявайки промените, които революционната идея внася в живота на обикновения българин, Вазов убедително доказва, че в периода на подготовката на Априлското въстание се решава съдбата на България. В този период от дълбините на патриархалния бит и съзнание израстват новото историческо битие и националното самосъзнание. В основата на романа неслучайно е поставен народният бит, а като главен герой – народът, който постига своето епическо единство и излиза от историческото безвремие на робството. Поради своята затвореност и консерватизъм, патриархалният бит има чудната сила да съхранява ценности. Българският народен бит запазва българското самосъзнание, съхранява моралните, религиозните и културните ценности на хората. Домът като сакрално пространство в българската литература въобще, е източник на доброто – на уюта, на свободата, на съзиданието. Типичен патриархален дом в “Под игото” е домът на чорбаджи Марко. Представен в самото начало на романа, този дом привлича читателя със своята спокойна и идилична атмосфера. Описанието на обстановката в дома е направено с особено внимание и любов от страна на автора, тъй като за него този дом носи спомена по отминалото детство и представлява своеобразен оазис за мислите и духа на Вазов. Повествованието в тази встъпителна глава на романа е плавно и спокойно, постигнато с натрупването на епитети и сравнения. Фенерът, който пръска светлината си над главите на обитателите на дома създава усещане за уют и приветливост. По-нататък, в главата “Пак у Маркови”, авторът представя интериора на дома и чрез безбройните предмети, които го населяват, разкрива душевността на неговия стопанин. Както навън “между високите бухлати чемшири” свети фенерът и разпръсква меката си светлина, така и вътре в стаята се “осветли хубаво” от две свещи, закрепени на лъскави свещници. Стаята е “накичена за гости”, но в същото време “весела и спокойна”. Важно място в стаята заема “желязната соба”, която има практическо предназначение да топли през зимата, но и лятно време остава в стаята, защото домакините я считат за украшение. Гостната на чорбаджи Марко блести със своето “нехтро” и оригинално обзавеждане, като тези думи имат значението на непретенциозност и автентичност на домашната обстановка. Изпъстрена с шарените черги, зографиите, които са особена гордост и ценност на Марковото семейство, стаята свидетелства за богатата душевност на своите обитатели и става илюстрация на автентичния български патриархален бит. Зад зидовете на къщата сякаш робството не съществува. С присъщата му строгост (внушена чрез портретното описание на чорбаджи Марко в “Гост”), чорбаджи Марко смъмря майка си да не плаши децата с турците, което свидетелства не само за напредничавия дух на чорбаджията, но и за желанието му да отгледа и възпита свободни и безстрашни българи. Представената в първата глава на романа идилична картина на семейната вечеря, свидетелства също за напредничавото мислене на чорбаджи Марко. За разлика от повечето свои съграждани, той вечеря наравно с децата си, разговаря с тях и пред тях с гостите си, държи се с тях като с равни, засвидетелства им своето доверие и ги възпитава поедин нетрадиционен начин. Мотивите за патриархалното и новото се преплитат, в рамкитена патриархалният бит и откорените на неговата благочестивост се раждат новите ценности на хората – учението, уважението между хората, демократизмът, хуманизмът, смелостта. В разговорите на трапезата участват всички и са засегнати теми от най-разнообразен характер. От тях става ясно, че Марко е добър родител, който следва сърцето и опита си при възпитанието на децата, а не общоприетите норми, в този дух той им дава да отпиват от виното за да не станат пияници, доверява им парите си за да не се научат да крадат. Общовалидният принцип на неговото възпитание е да не забранява, защото забраненото, по-силно се желае. Сам силно религиозен и благочестив, Марко налага на своето семейство също такава почит към църквата и религиозните обичаи. Прави забележка на сина си, който не се прекръства след вечеря, а по-големите задължава да присъстват на вечерната му молитва и да се изповядват в църквата. Съвсем в духа на патриархалните традиции, авторът обръща повече внимание на мъжката челяд в дома на чорбаджи Марко, защото именно тя е ценност за патриархалния човек. Липсата на едно от децата, болният Асенчо, се споменава мимоходом. Причините за неговата треска, както и тревогата на родителите е показана, но не става централна тема на разговорите. За да запази спокойният дух в дома си и да не изплаши останалите си деца, Марко измества темата на разговора. Тъй като Марко вярва в науката толкова силно, колкото и в Бога той много държи на образоваността на своята челяд. След вечерята той кара едно от момчетата да разкаже днешният си урок. Особено впечатление прави това, че всъщност Марко се вълнува най-вече от съдбата на българите и русите. Поради русофилските убеждения на Вазов, в неговото творчество е силно застъпена темата за Русия като братска страна и освободителка на България. В “Под игото” този мотив също е силно застъпен още в първата глава на романа, а и по-нататък. И тъй като урокът по “всеобща история” за “шпаньолците” не вълнува никак чорбаджията той пожелава да чуе разказ за историята на Русия, нещо за “…Ивана Грозния, за Бонапарта, кога запалил Москва.” В противовес на свободолюбивия дух на чорбаджи Марко и неговият спокоен дом е показан “чуждият” дом на чорбажди Юрдан. Ако богатото предметно описание у Марко показва неговата богата душевност, то липсата на каквото и да било предметно описание, по същата логика, представя бездушния чорбаджи Юрдан. В неговото семейство Вазов ни въвежда по време на един празничен обед, послучай “отвратки” – народен обичай от цикъла на сватбените обреди, когато булката се връща на гости в своя дом. В компанията на многолюдното семейство (което остава анонимно, за разлика от Марковото) изпъкват образите на кака Гинка – женената дъщеря на Юрдан, “хубавелка още, приказлива, хлевуста и лудичка” и на калугерицата Хаджи Ровоама – сестра на чорбаджията, “която беше куца, злъчна и сплетница”. Разговорът протича весело, но е изпъстрен с клюки, злобни забележки и подигравки по адрес на отсъстващи от трапезата хора. Чорбаджи Юрдан е антипод на чорбаджи Марко – в дома на първия цари мир, думата му се зачита, но “никой не го обичаше”, старите му “грабителства над сиромашта” и приятелството с турската власт го прави омразен за съгражданите му. За него Вазов дава определенито “целокупен човек на миналото” и наред с това добавя, че той и такива като него са напраявили грозно името “чорбаджия”. Неговият дом е показан като дом на чуждото – гостите му с чужди имена и прякори: Михалакя Алафрангата, Кириак Стефчов, Хаджи Ровоама. Прозвището Алафрангата, Михалаки получава тъй като е първият човек в града, който обува панталони и проговаря френски, но “той си беше замръзнал там”, казва авторът. За Кириак Стефчов научаваме, че е син на чорбаджия “от калъпа на Юрдан Диамандиев” и още “млад човек, но с ръждиви понятия”. Младежите в селото не го обичат, заради добрите му отношения с труците и заради горделивият му характер, злобното му и покварено сърце. Цялата картина на празничния обед у чорбаджи Юрдан е изпъстрена с образи на чуждеещи се българи, които не се вълнуват от съдбата на България, а само от собствените си користни интереси. Ключов момент в описанието на тази къща е, че липсват каквито и да било пространствени ориентири, както и това, че вместо семейеството на Юрдан Диамандиев са показани неговите гости, а чуждият Кириак Стефчов заема мястото полагащо се на син. Така, още в самото начало на романа, авторът ни представя две диаметрално противоположни реалии. Два свята, две смейства, които са представени изцяло в духа на тяхната патриархалност. Домът на чорбаджи Марко ни се представя като пространство свободно и пазещо българщината, а този на чорбаджи Юрдан като гнездо на злото, пространство на хората “от старото време”, на “чичовците”, на закостенелите разбирания и застоя. На читателя се внушава чувството, че от дома на Марко предстои да излезе нещо добро, нещо ново и важно за бъдещото освобождение на страната, а от този на чорбаджи Юрдан – нещо зло, дори някаква пречка по пътя към осъществяване на свободата. Патриархалният бит е представен и в главата “Тлъка в Алтъново”. Тя е посветена на едно от традиционните, за селския бит, занимания на момите. Тлъката се състои в къщата на клисуреца Цанко, а момите от селото са поканени да поработят за чеиза на неговата дъщеря. За разлика от седянката, където всяка мома работи нещо за себе си, на тлъка се работи за домакините, които я организират. Тлъката у Цанкови е и повод за среща на момите от селото с ергените. Тук те имат възможност да общуват помежду си и през цялото време в стаята, където работят, ехтят смехове, разменят се закачки и се чуват песни изпълнени от момите и ергените. Скрит в една тайна стаичка, Бойчо Огнянов има възможност да наблюдава цялото събитие, а с помщта на Цанковица се “запознава” с девойките, научава техните имена, характери, качества и недостатъци. С присъсщата бъбривост на “хлевустия пол” Цанковица разкрива на Бойчо коя мома е работна, коя “нехра” – т.е. мързелива, коя умее да пее като славей, коя е от най-заможен род и др. Интериорът на дома е описан пестеливо, само с няколко думи. За разлика от градските чорбажийски къщи, тук мебелите са малко и съвсем прости, всички са традиционни за селския бит: “водникът, мосандрата, лавицата и големият долап с всички покъщнини на Цанка”. Подът на стаята е постлан с козяци, а освен светлината на огъня има и две “газени ламбици”, които авторът определя като “разкош”. Сред ергените, които са на тлъката, изпъква образа на Иван Боримечката, който Вазов описва като Херкулес, с присъщия на фигурата му мощен глас, той изпълнява две песни, адресирани към една от момите, с която са си “лика-прилика” или както казват на тлъката “които се обичат, те си приличат”. След това момците изпълняват заедно една стара хайдушка песен, която прави силно впечатление на Бойчо Огнянов. В песента се разказва за безстрашния хайдутин Стоян, за неговото залавяне и героична смърт и за единственото му желание – “да умре хубавец”, с бяла риза. В тази песен Бойчо Огнянов открива своя идеал. “Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин…”, казва Бойчо и споделя своите мисли за предстоящата борба, на която са необходими “такива сили”. За радост на Огнянов, на тлъката са събрани точно такива смели момци, което се разбира от разговора им за бъдещото въстание. На вечерята всички пият за здравето на Бойчо, а Цанко съветва младежите да взимат пример от него. Тлъката в Алтъново приключва с едно весело събитие, което допълва обаятелната битова картина. Разсърден от закачките на Стайка, но и влюбен в нея, Боримечката “я грабва”, заедно с братовчед си Горан “и я понесъл на рамо, като гергьовско агне, у тях си”. Героите в тази, както и в първата глава на романа носят всички характерни черти на патриархалния свят, те представят българската традиция в най-хубавата и най-светлата и част. Тлъката, “обичай завещан от старината”, представя една традиционна селска обстановка, герои и събития. Всички участници носят типични български имена – Иван, Горан, Петър, Донка, Рада и др. Те са представени весели, мирни, незлобливи, в своята красива простота. Именно тук, от дълбините на селския бит ще се вдигнат храбрите мъже, които ще станат въстанници и ще се борят за свободата на България. В този дом, по подобие на Марковия, няма и следа от тягостната робска действителност, а за бъдещата борба се говори “кат за една ближна, обща веселба”, както пише Вазов в одата “Левски” от “Епопея на забравените”. Хората присъстващи на това “събрание” са надраснали духовното робство и усещат вкуса на свободата. В контекста на борбата за национално освобождение, този ренесанс в душите на хората ще доведе неминуемо, до жажда за политическа свобода. Съхранявайки патриархалните ценности, българинът е запазил духовната си независимост. На фона на привидно спящата Бяла черква, контрастира будният Марков дом. Пристигането на Кралича, точно у Маркови, дава знак, че този дом е пробуден и отворен към новото и затова е най-подходящото място за пристигането на госта революционер. Внезапната и стряскаща поява на опасния гостенин е като проверка на готовността за освобождение. И тъй като в романа малките неща правят големите и патриархалният дом е символ на цялото отечество, пристигането на Кралича – Бойчо Огнянов е проверка на готовността за борба на целия народ. Бойчо Огнянов е герой-идея, идеята за национална свобода и единство, която е посята във всеки честен български дом. Културният бит е отражение на ренесансовия стремеж към културна идентификация. В момент, когато човекът се осъзнава като движеща сила и център на Вселената, той открива, че не е затворена система. Общуването със света и обмяната на информация са присъщи на ренесансовия човек. Той търси изява за новооткритата си душевност и въпреки духовната ограниченост я намира. Поривът към преодоляване на рамките поражда масово оживление, което е в съзвучие с идеята за национално освобождение. Стремежът към новото и към науката е присъщ не само на чорбаджи Марко, а на цялата Белочерковска общественост. Девическото училище е едно завоевание на прогреса и голяма крачка по пътя към разкрепостяване и духовно възраждане. Училището в Бяла черква е типичен образ на българското училище. За да концентрира вниманието на читателя към него, авторът го представя в един ососбено важен и тържествен момент – годишния изпит на ученичките. Събитието е посрещнато с голям интерес от цялата градска общественост, която се явява като публика на изпита. По повод на това празнично събитие училището е украсено с цветя и с портретите на българските първоучители. Атмосферата в училището е подобаващо приповдигната, а ученичките са “натруфени като пеперудки”. За жителите на Бяла черква училището е повод за гордост, че са успели да осигурят образование на своите потомци. Училището не само формира ценности, то самото е ценност. На преден план е изнесен изпитът по История, заради подчертания възрожденски интерес към историята, демонстриран и от чорбаджи Марко още в първата глава на романа. Главата, която разказва за гдишния изпит на учничките и за официалното появяване на учителят Бойчо Огнянов в обществото на Бяла черква се нарича “Радини вълнения”. Неслучайно авторът е избрал именно това заглавие на главата, защото най-силни емоции преживява младата Рада Госпожина (името и показва принадлежността и към госпожа Хаджи Ровоама). Диапазонът на нейните вълнения е доста широк. Превъзбудена и улисана в училищните работи и в подготовката на ученичките за изпита, тя изглежда развълнувана, но щастлива. Неприятните емоции за нея започват при появата на Кириак Стефчов, а още повече при избора му за изпитващ по история. Неговият жесток и неприветлив поглед плаши ученичките и всява смут в душата на Рада. Заключението му, че “твърде небрежно е преподавано” е директна забележка към младата учителка. Мъжеството и приятното вълнение се завръщат отново в душата на Рада с излизането на Бойчо Огнянов. Провъзгласяван за шпионин от Хаджи Ровоама, той изведнъж се оказва спасител, както за Рада, така и за изплашените и ученички и техните отчаяни майки. Въпросите от историята вече звучат по-разбираемо за децата и те отговарят, като се представят отлично. За кратко в училището настъпва приятно оживление и гордост. Но неволно изпуснатите от чорбаджи Мичовата дъщеря Събка думи връщат тягостната обстановка и надмощието на Стефчов и неговите сподвижници. Макар думите на Събка, че от “турско робство ще освободи България цар Александър от Русия” да звучат по детски безобидни и прости, те отразяват настроенията в обществеността на Бяла черква, а и на целия народ. Още в главата “Радини вълнения” се прокрадва идеята за “пиянството” на народа, който се увлича в мислите и мечтите за бъдещото освободително движение. В “Представлението” авторът ни среща с друга страна на културния бит на Белочерквенци. Благотворителното, аматьорско театрално представление предизвиква бурен интерес у гражданите и всички се приготвят подобаващо за дългоочакваното събитие. Богатите – шият тоалети, бедните бързат да си купят билет, докато не са свършили парите им. В подчертано комичен дух Вазов предава подготовката за представлението, избора на актьори според техните достойнства и трудното събиране на декорите за постановката. Все пак начинанието е ключово, в него могат да се открият белезите на едно вече пробудило се гражданство – всеки гледа да вземе участие във вълнуващото дело. Богатите чорбаджии дават най-скъпите и ценени предмети от къщите си, за да се оформи двореца за представлението, ушива се специална червена завеса, дори украсена с лира, която прилича на “шестак”. В самата вечер в залата се събира цялото градче, дори и беят. Постановката се радва на бурен успех, въпреки желанието на Кириак Стефчов да провали играта на Бойчо и да освирква актьорите. Зрителите не просто присъстват на културното мероприятие, а заживяват с трагичната съдба на героите от “Многострадалната Геновева”. Кака Гинка, дъщерята на чорбаджи Юрдан, тъй като знае наизуст драмата, суфлира на актьорите от мястото си, други плачат с глас при патетичните монолози на героите, трети им подсказват какво се е случило в тяхното отсъствие от сцената. Силен комичен ефект Вазов постига с ролята на Господин Фратю, който е лошият герой в постановката и който толкова добре се въплъщава в злия Голос, че жените от селото пустосват майка му и започват да го мразят, а беят решава да даде съвет на Бойчо (Графа) следващия път Голос да бъде обесен, а не помилван. Цялото описание на представлението е изпъстрено с цветни и пълнокръвни картини на старанието и неволите на актьорите, желанието и жажадата на публиката за зрелище, че читателят неволно става също част от културната публика на Бяла черква. Театраланото представление не приключва с финалните реплики на героите, а продължава с една патриотична песен, подета от случайно присъстващия в салона Каблешков. Той мотивира тази малко фриволна постъпка, предвид присъствието на бея, с желанието си да “поразбуди” малко тоя народ, разчувстван от “Многострадалната Геновева”. Целият салон запява “Къде си вярна ти, любов, народна”, а беят, който не разбира българския текст, има за преводач Дамянчо Григорът. В така създалата се приповдигната атмосфера, отново прокрадващият се мотив за “пиянството”, Дамянчо Григорът съчинява веднага текст достоен за ушите на турската власт. Сладкодумен и находчив, Дамянчо защитава патриотичния порив на съгражданите си като измисля, че в песента се пее за любовта между Геновева и нейния съпруг, с когото току що са се събрали. Както на годишния изпит на ученичките, така и на театралното представление Вазов представя героите си извън рамките на дома и патриархалността. Все по-честото излизане на героите от дома е белег за разчупване на патриархалната затвореност. Хората все по-често са поставени сред и пред обществото, където отделната личност се осъзнава като част от общността, от историята и преодолява безвремието. Ганковото кафене и Силистра-йолу са точно такива средища на обществен живот, там се изговарят важните истини за живота на на хората и се задават важните въпроси за бъдещето на страната. Угощението на Силистра-йолу е триумф на поробения българин, който “яде пие и прави деца”. На този своеобразен народен празник, старите вдигат тостове в името на свободата, а сред младите възникват фундаментални въпроси за бъдещето на България. В спора между Бойчо Огнянов и Кандов стават ясни движещите сили на бъдещото въстание и неговите цели. И докато Кандов засвидетелства своето увлечение по модерната по това време сощиалистическа идея, Огнянов е прагматик. Бойчо Огнянов осъзнава, че народът се вълнува само от обозримото, само от онова, което разбира и вижда. Движещата сила на въстанието е нарастващото желание за политическа свобода и далновидният Бойчо разбира истината, че народната маса не се вълнува от висши идеали,а от това да не остане живо нито едно “краставо заптие”. Думите на Бойчо са авторовото прозрение за историческата истина на времето. Другият обществен форум или както Вазов го нарича “малък парламент” е Ганковото кафене. На дневен ред в разговорите на гостите в кафенето е въстанието. Чорбаджи Мичо, неповторим ентусиаст и русофил, заявава убедено, че “Турция ке падне скоро”. Ентусиазмът на чорбаджи Мичо се сблъсква със скептицизма на чорбаджи Марко, който ясно осъзнава, че въстанието е обречено на гибел. На неговата опитност и прозорливост е ясно, че вековната империя не може да се събори от шепа хлапаци, но въпреки това той не е противник на въстанието. Част от разговорите в кафенето са концентрирани около тълкуване на световния политически живот. “Парламентът” провижда в световните политически рокади възможност за освобождение на България. Това, че се самоосъзнават като част от света, за българите означава проява на новопоявилото се национално самочувствие. Освен всичко, това е знак, че хората са готови да осъществят промяната. Последвалото масово революционализиране и разрушаване на патриархалния стереотип започва в Марковия дом, макар самият той да е скептично настроен към успеха на начинанието. Най-знаковият момент е отсичането на Марковата череша в полза на подготовката на въстанието, това показва, че робското примирение вече не съществува. Общият дух на пиянство от революционната идея нахлува и завладява сърцето на чорбаджията и неговия дом. Своето доказателство, че предстои голяма промяна Марко открива в една нетипична гледка: българин, който язди турчин. Набожният чорбаджи Марко вече има нова молитва, той се моли за България. Наивната вяра в лесното и бързо освобождение се настанява дори в най-далновидните съзнания, като това на Марко Иванов. Тази вяра и това опиянение предизвикват предсказания и пророчества, които потвърждават, че целият народ е полудял. В главата “Около един труп”, чорбаджи Мичо Бейзадето изнамира още едно, най-сигурно пророчество “от провидение Божие”, което убеждава дори чорбаджи Марко, че е дошло мечтаното време на промените. Странният код съставен от букви и цифри, които чорбаджи Мичо изписва на топа, дават отговор на съмненията на Марко: “Турция ке падне 1876” гласи пророчеството. Според вещото тълкувание на Мичо Бейзадето, това означава, че е настанало времето на освобождението. И ако предсказанията на Мартин Задека се струват на Марко детинщини, то това вече “е друга работа”. Новото пророчество кара Марко да повярва, че въстанието ще пламне навсякъде, а пламне ли “ще нарамя пушка”, казва той. “Пиянството на един народ” е кулминацията на подготовката на революционните действия. В тази глава от романа, авторът оприличава епичният подвиг на народа с Исусовата саможертвата на кръста. Учителите – предтечи на събитията той сравнява с библейски апостоли, от Паисий до Левски е извървян вековен път, сторено е много, което сега дава плодовете си. Същата схема следва Вазов и в представянето на апостолите на свободата в “Епопея на забравените”, където също откриваме образите на “един монах тъмен, непознат и бледен” (“Паисий”) и на “той беше скиталец и кат дете прост” (“Левски”), както и на още един апостол на свободата, герой и в “Под игото”, “Той се бе усетил изведнъж голям / и готов за бунта, и храбър, и сам” (“Каблешков”). Своето място в цикъла оди “Епопея на забравените” има и народът, храбър защитник на свободата си, виждаме го в едни от най-трагичните моменти от българската история в одите “опълченците на Шипка” и “Кочо – защитата на Перущица”. Нродът-Христос в романа “Под игото” е мярка за революционното иразстване. Готовността за кръстната саможертва е доказателство, че свободата е заслужена, нещо което Вазов се опитва да докаже и затвърди в отговор на нападките, че българите са получи даром своето освобождение. По познатия от “Епопея на забравените” модел, авторът изважда събитията от контекста на националното и ги извисява до общочовешкото. Вазов казва, че до такава висота българският дух не се е вдигал никога и едва ли ще се вдигне отново. Онова, което прави този ентусиазъм безумство е “смешността” на силите, с които българите разполагат пред тази все още силна армия на страшната империя. Последвалата борба, според Вазов дори не заслужава името си, но за неговият разказ по-важна е подготовката и именно на нея той натъртва. В тази кулминационна 16-та глава от своя роман той разказва за растящото въодушевление и за мащаба на влияние на революционната идея. От простите до универсиантите, “гугли и фесове, климявки и капели”, жените, мъжете, децата – всеки се включва в общото дело. Оценката, която авторът дава на този извисен народен дух е много висока. Но според него важното е не само числото на масата, а интелигенцията, коетому е вдъхнала “смисъл и душа”. Тази част на романа бележи още един важен момент – сливането на революционното и народното битие. Всички тези обикновени хора – селяни, търговци, чорбаджии се залавят за делото на революцията. Едни леят куршуми, други шият навуща и фишеци, трети месят сухари, младежите излизат на обучение с пушките си, дори децата зарязват традиционните си игри за да си правят пушки и саби от дръвца. Битът и революцията са показани като неразривна цялост в “под игото”. Паралелно с промените в народния бит се променя и обществения живот и узряването на революционната идея. Промяната в бита отразява промяната в съзнанието на българина и води до разчупване на дълбоко вкоренения патриархален стереотип. Робското примирение и страхът от властта на могъщата империя отстъпват място на свободолюбивия и безстрашен дух на младите. Нахлуващите нови идеи за свобода и независимост на българите, носени от младото поколение заемат мястото на закостенелите възгеди на “Чичовци”-те и на хората като Стефчов. Съхранените в патриархалният бит ценности са преоткрити и възкресени за нов живот в подкрепа на великата революционна идея. Целта и идеята на автора е да обрисува случилите се вече промени в съзнанието на хората, това как “народът порасте на няколко века”, независимо от нещастния изход на събитията. Ясно е, че освобождението е въпрос на малко време, а по-важното е духовното освобождение на народа, постигнато от учители като Бойчо Огнянов. “Чудовищният крах” на въстанието не убива надеждата, а напротив калява вярата на хората, защото както казва Бойчо Огнянов: “да знаеш да умираш – ето разковничето на победата”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

11 − nine =