Битът на селяните в разказа „Другоселец”

Йордан Йовков е известена като поета на българското село. Той най-добре в своите разкази е разкрил красотата на и трудолюбието на селяните, а това не е никак случайно. Йовков е роден в село Жеравна и е опознал добре живота в българското село. В своя разказ „Другоселец”, той най-реалистично е разкрил бита на селяните. Тъжното еднообразие в живота им, което е подчинено изцяло на земята и тяхната ревност към нея. Йовков показва как тази ревност ги отчуждава един от друг и как само бедата на другия може да предизвика в тях състрадание, но за кратко. После те бързо се връщат към своите битови проблеми. Разказът започва с един привидно по различен ден в живота на селяните- празника свети Константин и Елена. Усеща се радостно, оживление сред селяните те са се облекли празнично с „чисти бели ризи с широки ръкави”. На пръв поглед празникът откъсва селяните за малко от полския труд, но това е само тялом, душата на селяните отново ги тегли на там към полето. Празникът е променил само облеклото им те отново имат същите грижи и проблеми. Само в труда те се чувстват радостни и за тях той е празник. И въпреки денят на св. Константин и Елена разговорите между селяните в кръчмата са само на една тема-земята и нейното плодородие. Всички са радостни предусещайки богатата реколта от буйно изкласилите ниви. Тук е разкрита още една част от селският бит-мястото където се решават важните въпроси, именно кръчмата. Точно там е сцената на действие в разказа „Другоселец”. Там хората се събират, за да научат как върви реколтата- „сред кръчмата беше се изправил Йови и разправяше: „Ходих навсякъде аз. Бях и на мимерлика, и на Дурасийкия път. Бе, брате, то едни ниви станали, да им се ненагледаш. Ръжта е висока, колкото боя ми. От нощешния дъжд малко са полегнали, но ще се изправят, като пекне слънце”. Всички в кръчмата са улисани в разказа на Йови, те сякаш мислено са се пренесли сред зелените, буйно изкласили ниви. Там където те са истински щастливи и всеки ден е празник. След тази добра новина донесена от Йови в селяните отново се прокрадва чувството на страх и съмнение. Те добре познават непредвидимостта на природата и се боят много от нейните стихии. За това никога не могат да се зарадват истински до край. Този неин характер ги е научил да бъдат мнителни и към най-малката опасност. „Я чуй, Алексе-започна бай Иван отново,- да кажеш на твоите чиновници, на поляците де, да пазят добре. Нямат работа в село те, в къра да вървят.” Напрежението в кръчмата расте, защото всеки се бои от чуждото посегателство върху най-ценното му- нивата. Селяните се съмняват във всичко и във всеки. Възникват спорове между съседи, защото никой не е уверен в честността и искреността на другия. Те се боят да не би някой да постъпи несправедливо с тях и това ги кара да действат по импулсивно. В такива моменти от кротки и спокойни хора те стават зли и агресивни- „не глога, а бой”. Още по агресивни стават когато някой засегне достойнството им като ги обвини в некоректност към останалите- „Кой? Аз? Мойте овчери? Ти да си знаеш устата, чу ли! Мойте овчери! Бе я се виж ти, себе си виж, два наполеона имаш да ми даваш от толкоз време, а още не ми си ги дал. Магаре такова. Мойте овчери!” В гнева си героите на Йовков са искрени непринудени и изливат чувствата си. Всеки се смята за прав в спора и е прав за самият себе си. И може би би се стигнало да физическа разправа ако по характер селяните не бяха меки и отстъпчиви. Единствено любовта им към земята ги кара да се отчуждават един от друг. И ако някой посегне на тази любов те се чувстват ограбени и подтиснати. Точно това е направил другоселецът, който е заловен от полският пазач в „ичимика на Татар Христа”. Той е нарушител влязъл е в тяхната нива, в техния свят. Направил е точно това от което ги е страх най-много, посегнал е на тяхната любов, посегнал е на техния труд, на техния свят. Ето защо те импулсивно реагират готови са на физическа разправа-„Той стана, измъкна се иззад масата и изглеждаше уж спокоен, но изведнъж се спусна връз другоселеца.” Реакцията на Татар Христо е напълно естествена. Той е представител на всички селяни, които се страхуват някой да не посегне на труда им- „Бе вий какви хора сте бе! Как тъй ща влезеш в чуждата нива, тъпчеш на човека стоката му,мъката му?”. Само намесата на кмета успява да укроти напрегнатата ситуация. Той е представител на реда и закона, който селяните уважават и спазват. И както е по закон другоселецът получава право да се защити. В неговия разказ всички селяни намират нещо познато- тежкият живот който водят, живот на мъка, страдания и нещастия. Това ги кара да се вгледат по-внимателно в него. „беше дребен човек, дрипаво облечен. По носията се познаваше че е другоселец.Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед.” По бедното му облекло, по недъга му си личи, че той е сиромах. Това показва и вехтата му кесия в която има само една банкнота от двадесет лева сгъната на четири. Те осъзнават, че той е един от тях , бедняк на който се е случила злина. Също като тях той има гордост и не позволява да го претърсят, а сам вади бедняшката си кесия. Селяните откриват в него своята съдба. Тогава те осъзнават, че не са справедливи в присъдата си и започват да го съжаляват. Виждайки треперещата му ръка когато вади кесията те разбират, че са накърнили достойнството му. Тогава пръв се изправя,за да подкрепи другоселеца Торашко Каменаря. „оставете човека бе! Какви хора сте вий”. Не е случайно, че точно Торашко е човека, който пръв защитава другоселца. Той е каменар и не се занимава с обработване на земя, за него тя не е най-ценното, няма такава връзка с нея като останалите. Торашко се чувства чужд сред селяните, той самият казва че „живее в Порт Артур”, защото къщата му е крепост, крепост която го отделя от другите. Нарушението което е направил другоселеца не го засяга пряко, той не е свързан със земята. Така, че той осъзнава най-реалистично положението на другоселеца и го приема като брат- „Ох братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко.” На другоселецът е простено прегрешението, но той не успява да зарадва и най-малко веднага идва лошата новина за коня му. След като селяните виждат животното те осъзнават несправедливостта на обвиненията си и че той им е казвал истината. Всички се втурват да помагат на човека, който вече е един от тях. Селяните сякаш искат да изкупят вината за грешката си. Всеки чувства състрадание към близкия изпаднал в беда. Всички дават съвети, но знаят, че съдбата е неумолима и животното ще умре. Постепенно те губят желание да се съпротивляват срещу неизбежното. Те помагат на другоселеца с каквото могат и го оставят сам. Защото всеки остава сам в мъката и страданието си. Така йовковият герой среща сам вселената от болка, която му поднася тежката селска съдба. Но такъв е селският бит в разказите на Йовков в него ръка за ръка вървят любовта към работата и страданието от неволите.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

12 + eight =