“БАЙ ГАНЬО ПЪТУВА”

Идеята за написването на книгата “Бай Ганьо” хрумва на Алеко по време на Чикагското изложение. Там той среща прототипа на уникалния герой, превърнал се в средоточие на най-отблъскващите черти на българина. Но едностранчивото тълкуването на този образ, без да се вникне в неговата многопластовост, би било твърде опростенческо. Идейният замисъл на текста е заложен в саморазпознаването, а оттам и в предпазването от хора с подобен “байганьовски” манталитет. Алековият герой е представител на новоформиращата се буржоа в годините след Освобождението, който добре осъзнава своите възможности зад граница. Той е от онези напористи, предприемчиви, устремени към бързата печалба българи, които и днес потеглят с “големите кошници” към чуждия свят, убедени в постигането на своите прагматични цели. Неслучайно книгата започва с дългото, “еднообразно” пътуване към Виена. Железопътните релси се явяват материално изображение на дългия път, който трябва да извърви бедната ни, изостанала страна, за да стигне Европа – и като манталитет, и като култура. С невероятен усет и познаване на различни проявления в обществения живот Алеко Константинов долавя вариантите на конфликтност в един чужд, непознат за героя свят. На фона на развитата европейска цивилизация, на добрите маниери, сдържаността и “отиграната” любезност на чужденците писателят умело противопоставя образа на нашенеца – безскрупулен прагматик, скъперник, егоист, на когото най-точно би подхождала турската дума “келепирджия”. Опитвайки се да се интегрира в света на европейската цивилизация, Бай Ганьо показва нейното “опако” – всичко това, което всъщност тя не е. Героят не притежава чувство за мярка, деликатност и вежливост. Груб и недодялан, безкултурен и алчен, първичен в проявите си, но находчив, с бърз практичен ум, Алековият герой се стреми да използва всяка възможна ситуация, за да извлече максимална изгода за себе си. Разказът “Бай Ганьо пътува” изпълнява ролята на експозиция, въвеждаща редица очерци, които изграждан първата част на книгата – пътуването на Бай Ганьо из Европа. Единствена цел на героя е да постигне лично облагодетелстване, да “удари келепира” – да забогатее от продадените мускали с розово масло, да похапне на чужда сметка, да спести някой лев от парите за хотел. Това естествено води до комични ситуации, които засилват впечатлението за неговата примитивност и ограниченост. В тази първа част Алеко акцентира най-вече върху телесното присъствие на героя. Той рисува образа на един недодялан еснаф, крайно невписващ се в чуждата среда. Смехът на читателя, породен от редицата недоразумения, от огрубената, дебелашка реч на героя, от антикултурните му прови, е спонтанен, непринуден, а на моменти и снизходителен. Изоставяйки зад гърба си своята патриархално-ориенталско действителност, Бай Ганьо остава свързан с нея единствено чрез битовите си навици и привички, които носят колорита на първичното, неподправеното, но изродено в най-отблъскващо безкултурие. Пещенската гара е мястото, където за първи път се появява Алековият герой със своя ориенталско-балкански колорит. За читателя не е трудно да разграничи възпитания, деликатен, цивилизован европеец от недодялания прост и необразован българин, който проявява невиждана мнителност към всички – и чужденци, и сънародници, съзирайки във всеки от един тях измамник, мошеник, крадец. Затова, въпреки “табиетлийските” си нрави, героят тича след маневриращия влак “цели три километра”, за да не му “отнесе” някой килимчето. Това недоразумение не би било така жалко, ако героят неволно се е заблудил, че влакът му потегля по-рано, но тук, в центъра на това приключение, стои една свръхценна вещ – всъщност едно нищо и никакво килимче. Хуквайки след него, героят пропуска да плати сметката си в ресторанта на гарата. Когато разбира, че сънародникът му вече е платил вместо него, той не благодари, както приляга на един възпитан човек. Бай Ганьо приема, че постъпката му е в реда на нещата. И нещо повече – не отваря и дума за връщане на парите. Нагло и безцеремонно заявява: “имал си бол пари – платил си я”. Този първи сблъсък на читателя с липсата на елементарно възпитание у героя поражда и първата тъжно-иронична усмивка. Телесните потребности на героя са силно заявени и чрез присъствието на храната в живота му. Във влака той решава скришом да похапне. Обядът му се състои от голям комат хляб и деликатно късче кашкавал. Кратките оригвания, породени от затрудненото преглъщане на сухия хляб, и опустошаването на последните трохи, поставени ритуално в устата, говорят красноречиво за прагматизма и скъперничеството на героя. Бай Ганьо търси постоянно онова състояние на душата, което може да бъде определено най-точно с турската дума “рахатлък”. Защо да чете книги и да си губи времето с тях, когато може сладко да си додремне. Така Алеко иронично напомня за отсъствието на каквито и да е висши идеали у своя герой, за какъвто и да е духовен живот. Бай Ганьо проявява болезнено чувство за принадлежност, когато става въпрос за мускалите с розовото масло. Те са в центъра на неговия светоглед. Героят не проявява никакъв интерес нито към културните забележителности на страната, нито към природните й красоти. За него всяка разходка из чуждия град означава излишни, безсмислени разходи: “Какво ще й гледам на Виената? Град като град: хора, къщи, салтанати.” Всичко онова, което обсебва вниманието му, са дисагите с розово масло. Не се разделя той със своя ценен багаж дори и в хотела. Идеята да ги повери в ръцете на напълно непознат човек му се струва повече от абсурдна. На всичко отгоре ще трябва да даде и бакшиш за тази услуга. Невероятната му мнителност намира своето най-ярко изражение във факта, че пренася мускалите, натъпкани в пояса му, избирайки сигурността на своето внушително, силно и здраво тяло. Подозрителен към чуждия свят, той го възприема като заплаха за стабилността на собственото си битие. В стремежа си да се интегрира в новата, непозната среда, той се опитва да принизи или изобличи неразбираемото за него европейско културно пространство. Бай Ганьо е не просто пестелив човек. Да бъдеш пестелив не е осъдително. Но да си алчен и безскрупулен скъперник, лишен от благородство – това вече е неприемливо от човешка гледна точка. Хванат да пришива нов джоб към антерийката си, Алековият герой светкавично измисля лъжа, макар и нескопосана, за да не бъде разкрито истинското предназначение на този джоб. Оказва се, че и приятелят е “опасен” и застрашава безценната му стока. Изцяло погълнат от мисълта за опазването й, Бай Ганьо става още по-безцеремонен и нагъл в отношенията си с другите, били те чужденци или сънародници, като разпознава у всеки потенциален измамник, обирджия, престъпник. Безкористните благородни жестове, проявата на култура, деликатното отношение са му непознати.: “Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това – не е шега, миризма силна – ще бръкне да извади някое шише – иди го гони сетне! Знам ги аз тях. Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон, забравя се), не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо. Ако не – бакшиш! Аз защо пазя на излизане от хотела да се изнижа мълчешката.. Просяци! На тогоз крайцер, на оногоз крайцер – няма изкарване!” Особено ярък похват при изграждане на речевата характеристика на Бай Ганьо е смесицата от различни по произход думи в речта му. Български разговорни, жаргонни и диалектни думи се сблъскват с турски, румънски, френски и немски думи и образуват своеобразна експресивна езикова сплав, която буди искрен смях у читателя. Големият набор от псувни в речника на Алековия герой са символ на простотията му. Освен това Бай Ганьо си служи непрекъснато с жестикулации. В синхрон с вродената му примитивност са и звукоподражанията. Като истински “дивак сред европейците” той постоянно пухти, мляска, оригва се, пъшка и др. Чрез образа на Бай Ганьо Алеко разкрива гледната си точка за всичко и уродливо и пошло, примитивно и отблъскващо у човека. Той рисува един обобщен, събирателен образ на онези българи, чиято най-ярка характерологична черта е бездуховността и безкултурието. Те живеят в своя веществен свят, скрити зад различни маски и одежди, но въпреки всичко неуспяващи да прикрият истинската си същност на псевдоевропейци, псевдопатриоти, измамници и “далавераджии”, “келепирджии” и “муфтаджии”, ориентирани изцяло към материалните ценности в техните най-прагматични измерения.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × 3 =