“Бай Ганьо” – първа част на книгата

“… тези разхвърлени, небрежно написани скици приличат на парчета от някое голямо разкошно огледало, което непредпазливия майстор е счупил, преди да го тури в рамка.” Пенчо Славейков С това живописно сравнение Пенчо Славейков илюстрира своята критическа преценка за такива свойства на Алековата книга “Бай Ганьо”, каквито са нейните фрагментарност, отсъствие на сюжетно единство, композиционна отвореност и незавършеност. И ако според критериите за художественост, с които мери Сравейков като създател и изразител на литературната идеология на кръга “Мисъл”, изброените характеристики се припознават като слабости на творбата, то днес те биха могли да бъдат функционално осмислени с оценъчна безпристрастност (неутралност). Наистина ли са толкова безформени и несъбираеми “парчетата”, от които е направена книгата? Още на входа към нея, в подзаглавието, те са наречени “невероятни разкази за един съвременен българин”. А в първата част, озаглавена “Бай Ганьо тръгна по Европа”, по ирония на литературнотеоретичния понятиен език, тези разкази-парчета са обхванати именно от нещо, което се нарича композиционна рамка. Тя е в диалогична форма. Отваря се от ентусиазираната подкана на един от участниците в приятелската “вечеринка”, който предлага всеки от присъстващите “да разкаже по нещо за бай Ганя”. След поредицата от девет разказа, посветени на чужбинските подвизи на съвременния българин, рамката е затворена с констатацията, че “Бай Ганьовите истории нямат свършване”. Взети сами по себе си, тези кратки диалози в началото и в края на първата част на Алековата книга дават любопитна информация както за нейния герой, така и за провокираното от него разказване. Потвърждават съобщената още в началното изречение повсеместна известност на бай Ганьо, който, в качеството му на цял европеец е обект на вниманието на всички. Свидетелстват, че действията и изявите, с които героят е станал толкова популярен, са от естество да предизвикват оживена готовност да се разказва за тях. Разкриват, че всеки би могъл да разказва за бай Ганьо, както и че това разказване би могло да се окаже безкрайно. Несвършващите истории на героя като да търсят и намират сами своето езиково въплъщение в представеното като устно слово на разказвачите, чиято множественост също е значеща. Разрояването на субектите на разказване е един от аспектите на критикуваната от Пенчо Славейков неединност и необвързаност на книгата – отделни един от друг разкази, отделни и различни разказвачи. Пак според Славейков дори героите на всички тези разкази са различни, като само името бай Ганьо се повтаря, а подредбата на историите е толкова произволна и случайна, че нищо във възприемането на творбата не би се повлияло от това в какава последователност те биха били четени. Или, иначе казано, ако продължим да се възползваме от подадената от Славейков метафорика на счупеното огледало, парчетата в рамката, въпреки общата форма, която тя им очертава, остават несглобяеми вътре в нея. Веднъж вече по-горе беше формулирано питането дали това е наистина така. То очевидно е реторично. От отстояваната в настоящия текст гледна точка към Алековата книга се виждат ясно връзки между поместените в споменатата диалогична рамка разкази и логика в подреждането им. С което тази гледна точка се различава от Славейковата. Според нея обединяваща функция има фигурата на анонимния повествовател в първата част, който си отрежда ролята на предал чутото. Неговото присъствие е сигнализирано още след първия диалог с изречението “Най-сетне се съгласихме да започне Стати”. Първото лице и минало свършено време на глагола ясно указват свидетелската позиция на този, който го изрича. Но докато другите участници във вечеринката на веселата компания са поименно назовани, той остава анонимен. Освен това, въпреки началната подкана всеки от присъстващите да разкаже за бай Ганьо, негов разказ няма. Това подчертава една определена негова надпоставеност спрямо представената ситуация. Този анонимен повествовател разказва за това как другите разказват за бай Ганьо. Тази негова позиция му позволява не само да пресъздаде (преповтори) разказаните от другите истории, но и да улови и посочи техните реакции спрямо разказваното. На няколко пъти той не пропуска да отбележи изразеното от един или друг разказвач нежелание да продължи да говори за бай Ганьо. Например: “- Повече не ща да ви разказвам, господа – извика отчаяно Кольо.” (“Бай Ганьо в Дрезден”) “Цвятко ни заяви, че не желае да продължава разказа си”. (“Бай Ганьо на изложението в Прага”) “- Остави се, гнус ме е – заяви Васил” (непосредствено след разказа “Бай Ганьо в Русия”). Значението на тези свидетелства се откроява още повече, когато си припомним веселата и нетърпелива надпревара на желаещите да разказват за бай Ганьо в началото на първа част. Претендирайки кой да започне пръв, те си оспорват и степента на знание по темата за съвременния българин: ” – Аз ще разкажа. – Чакайте, аз зная повече… – Не, аз, ти нищо не знаеш “. Във въведения по такъв начин въпрос за компетентността на разказвачите по проблема кой е или какво е бай Ганьо се съдържа и един възможен ключ към функцията на подредбата на деветте разказа в композиционната рамка на първата част. Тяхното четене в определената им в творбата последователност позволява да се улови една важна тенденция. Всеки следващ разказ отразява нарастване, задълбочаване и проблематизиране на знанието за героя. И макар че, както твърди френският философ Пол Рикьор, “всяко разказване е вече коментар на разказваните събития”, с колкото по-експлицитен коментар е съпроводено разказването, толкова по-явна и категорична изглежда оценъчната позиция на говорещия, а тя, на свой ред, е функция от равнището на неговото познаване на обсъжданата реалност. В този смисъл е показателно нарастването на относителния дял на открития коментар от разказ към разказ. Ако първите два – “Бай Ганьо пътува” и “Бай Ганьо в операта” – почти не излизат извън хумора на описаните от разказвача Стати ситуации, то още в споделеното от Станчо (“Бай Ганьо в банята”) присъстват знаци за по-различно отношение към героя, обусловено от проявената в този разказ степен на познание от страна на разказвача. Последният всъщност познава бай Ганьо още преди да се е запознал с него. Една сутрин в кафенето във Виена той е връхлетян от безцеремонния си съотечественик, който му нарежда да стане, за да го придружи за разходка, и му се представя като Ганьо. Когато си припомня този момент пред слушателите си, Стойчо вмята следното: “Нямаше нужда да ми казва, че е Ганьо”. Още тук името на героя престава да функционира само като собствено. Разкрива се възможността то да се използва като нарицателно, чрез което да се изразят вече направени наблюдения и заключения за действителността, за която е знаков тъкмо този тип “съвременен българин”, обсъждан от участниците в разговора. Оттук нататък тази тенденция се запазва и разширява. В следващите разкази става ясно за колко още други нелицеприятни истини не може да не стане дума, когато се говори за бай Ганьо: за българската нецивилизованост (“Бай Ганьо на изложението в Прага”), за меркантилността на една категория български студенти в чужбина (“Бай Ганьо на гости”), за българската журналистика (“Бай Ганьо в Швейцария”)… Общото впечатление е, че с включването на всеки следващ разказвач се увеличава и усложнява знанието за това какво всъщност е бай Ганьо. Като че ли много неща, за които участниците в разговора не са си давали достатъчно ясна сметка, все повече се изявяват и осъзнават от тях именно благодарение на разказването. Но паралелно и в зависимост от това протича и другата промяна, за която вече стана въпрос. Първоначалната безгрижна веселост и напориста готовност, с която започва разговорът, все повече се изместват от нежелание, стигащо до отвращение и погнуса. Колкото повече се знае за бай Ганьо, толкова по-трудно е да се говори за него просто за забавление. Така погледнато, разказите, от които е изградена Алековата книга, все по-малко приличат на несъединими парчета и проявяват вътрешното си единство и неслучайния характер на своята последователност. А колкото до тяхната невероятност, тя може би е именно в това, че чрез тях се постига такава проникновеност и обхватност на познанието за действителността, каквито без тях не биха били възможни.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

6 − four =