“БАЙ ГАНЬО” – НА ГОСТИ У ИРЕЧЕК

Поредното пътешествие на Бай Ганьо го отвежда в чешката столица – Прага. И тук, както и в“Бай Ганьо пътува”, първичният му инстинкт, проявен в най-откровените си прагматични измерения, го кара да търси “келепира” и личната облага във всяка една ситуация. Така нашият герой попада в дома на чешкия професор Иречек, за когото се знае, че е живял в България непосредствено след Освобождението (1879-1884г.) и е бил министър на народната просвета. Но не сантиментални чувства или възторг от делата на този радетел за светско образование е поводът за ненадейното гостуване. Целта на Алековия герой е далеч по-прозаична. Нахалството и сметкаджийството на Бай Ганьо го водят в дома на Иречек, където се надява да получи храна и подслон: “Дал ти бог добро” – и може да го покани в къщата си, защо ще си дава паричките по хотели?” Безцеремонната поява на Бай Ганьо в професорския дом води до сблъсък на две култури, на два различни начина на поведение. Макар и пътувал из Европа, Бай Ганьо не “попива” чуждите културни навици, не усвоява нормите на общуване, не се интегрира в чуждата страна. Напротив, с балканско самочувствие той демонстрира безкултурие и арогантност, безпардонност и наглост. Така, с типичната за българския възрожденец културна неадекватност, Алековият герой попада в конфликтната точка между европейската маниерност и балканския примитивизъм. Вежливостта на амбулантния търговец Бай Ганьо към “трегера” в чешката столица е само отработен стратегически ход, чрез който героят се опитва да предотврати каквото и да е съмнение по отношение на финансовото му състояние, т.е. не желае да го сметнат за богат и да го “оскубят”. Единствената отплата за неговия придружител из пражките улици е голото “благодаря”. Живо и образно Алеко Константинов представя гостуването у чешкия професор, рисува изпълнени с хумор сцени, в които Бай Ганьо разкрива различни страни от своя характер и ориенталски манталитет. Фамилиарното му отношение към професора и майката будят учудване и недоумение у домакините. Най-голямата грижа за героя е опазването на безценните дисаги с мускали. Материалната му обвързаност и мнителност създават постоянно чувство на безпокойство и страх у героя, че стоката му е застрашена. Желанието на Бай Ганьо е да изглежда образован, умен и цивилизован. Не можем да му отречем обаче способността да се приспособява към всяка ситуация и да черпи лична изгода от нея. Всичко в поведението му е подчинено на личния интерес, на личното облагодетелстване, на “келепира”. Нищо не е в състояние да привлече вниманието му, ако няма полза от това. Затова, когато майката на Иречек му отправя любезна покана да разгледа картините и семейните портрети, гостът отговаря с присъщото му самочувствие: “Колко съм гледал аз такива картини и портрети. Не ме гледайте, че съм млад.” Бай Ганьо действително е млад човек – около тридесетгодишен мъж, но философията му за живота приляга повече на някой стар скъперник, отколкото на млад и предприемчив търговец. Затова ни е трудно да приемем, че Алековият герой не е достигнал дори Христовата възраст (33г.). Освен това и нарицателното име “бай”, превърнало се в собствено, ни кара неволно да увеличим възрастта на героя с някое и друго десетилетие. И така – картините и портретите, се оказват за Бай Ганьо само едно досадно бреме и той умело го отхвърля чрез привидната си образованост. Алековият герой най-безцеремонно плюе върху скъпия килим, слухти и търси удобен момент да провери състоянието на дисагите си. Мнителността му преминава границите на нормалното. Не е сигурен в честността дори на Иречек. Не го успокоява и фактът, че същият е бил министър на народната просвета, защото, както по-късно се изразява в разговора си с професора: “Всички са маскари”. Така, на фона на културната обстановка у дома на професора по чешка история, Бай Ганьо се откроява още повече с ниската си култура и липсата на добро възпитание. Най-запомнящ се епизод от разказа е обядът у Иречек. Всяка реплика, всеки жест и мимика на героя са белязани от знаковост, която прибавя различни характеристики към образа му. На вежливостта, деликантостта и гостоприемството на госта са противопоставени нахалството и грубостта. Невъзпитанието на Алековия герой поражда истинско възмущение. Читателят сякаш се чувства неудобно, че става свидетел на тези срамни сцени, в които главният герой се “бие в гърдите” и афишира, че е от България. Всяко споменаване на родината и родното открива възможности за задоволяване на елементарните му страсти, принизени до груба безцеремонност и безпардонност. Непознаването на чуждите културни навици се проявява именно при срещата на Бай Ганьо със семейството на чешкия професор. В контекста на тази част от книгата “софрата” и “трапезата”, “супата” и “чорбата” се явяват като различни проявления на две коренно противоположни в своето развитие култури, а огромното количество хляб, което поглъща гостът – като ярка идентификация на българското. Турските, френските и българските думи, които изпъстрят речта на героя, образуват една невъобразима и смехотворна смесица от “свое” и “чуждо”: „А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем. Ах, пърдон, извинете, оцапах ви бохчата…“ Религиозен ли е Бай Ганьо? Виждаме го да се кръсти преди да започне обядът, преди да скочи в басейна (“Бай Ганьо в банята”), въобще в различни житейски ситуации. Това лицемерно смирение и афиширане на принадлежност към християнската религия е поредният вулгарен акт, който извършва героят. Вярата за него е също инструмент за манипулация и извличане на полза. Ето, вижте ме – аз, смиреният християнин, не мога да допусна нечисти мисли в главата си. Но въпреки отработения жест на кръстенето, в цялото поведение на Бай Ганьо не личи нищо християнско, а по-скоро грубо, неуважително и дори пренебрежително отношение към стопаните на дома. Всеки опит на героя да излезе от собствената си вродена ограниченост води до смут, объркване и серия от недоразумения. Европейците не разбират странностите на своя гост, а той, от своя страна, търси спасение и защита в единственото, което познава – българското: “… нали знаете, “България майка мила” не може без лютичко — казва иронически бай Ганьо и без да чака повече, скача от стола, спуска се в кабинета, домъква дисагите си, прикляква над тях гърбом към стопаните и донася на трапезата две чушки.” Стремежът на героя към самоизтъкване буди снизходителен смях. Етикетът на поведение е нещо абсолютно непознато за него. Нечленоразделните звуци, които издава – пухти, пъшка, оригва се, мляска, разкриват героя в неговата примитивна същност: “И почна да сърба: ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши…”Домакините дори не успяват да му се разсърдят. Те са шокирани от това, което се случва по време на обяда, и не могат да си обяснят този балкански “феномен”. Разсипвайки супата си на покривката, Бай Ганьо я събира старателно с лъжицата си и не позволява да му сменят чинията с друга, пазейки я с две ръце. Вероятно Иречек, който е живял пет години в България, се е срещал и с други “екземпляри”, с други “екзотични животни”, усвоили до съвършенство байганьовските нрави и поведение, но тук очертанието на образа добива изкривен, гротесков вид. Той сякаш въплъщава всички онези негативни черти, присъщи на българина, от които се срамуваме, но които определят в една или друга степен националната ни принадлежност. Образът на Бай Ганьо рисува широк спектър от негативни прояви, характерни за онези нашенци, носители на дълбока гражданска простотия, които са настроени скептично към обществено-политическия живот в страната ни. От една страна Бай Ганьо смята, че “всички са маскари”, но от друга – се увлича по политическата партизанщина и няма нищо против да се облагодетелства от нея. Алековият герой твърдо се обявява за либерал при срещата си с Иречек: “– Аз съм леберал, от лебералната партия – пояснява той, – ама сегиз-тогиз удрям по едно кръстене, то не е зле, хора сме…”, но бързо променя политическите си възгледи, заемайки поза на несигурен, колебаещ се човек, който очаква от събеседника си да чуе убедителни аргументи “за” или “против” едните или другите: “А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра…– И едните, и другите са маскари!… Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!…“ Тези думи разкриват героя в друга светлина. Пред читателя се изправя с цял ръст безскрупулният политикан, който мени своите възгледи с всяка промяна на властта, само и само да “удари келепира”. Без да е наясно с политическите идеи на либералите и консерваторите, героят се препоръчва за вещ човек, “врял и кипял” в тия работи. Но Алеко, като страничен наблюдател, изразява съмнението си, че Иречек наистина вярва на хвалбите му. Разказът “Бай Ганьо у Иречек” разкрива възгледите на Алеко за мястото на България в европейския свят, които провокират към размисъл и водят до убеждението, че безпардонният прагматизъм, алчността келепирджилъкът и невежеството, битуващи в бездуховната социалната реалност на българския следосвобожденец, прави невъзможен пътя към европейската цивилизация.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eleven − eleven =