„Бай Ганьо журналист” — патриотизма и „кьоравото”

I. Анализирай заглавието Това заглавие за съчинение може да бъде поставено при интерпретацията на който и да е от разказите във втората част на Алековата книга, защото под¬мяната на патриотизма с „кьоравото” в българската следосвобожденска действителност е глобалната тема в нея. Избраното заглавие е тематично — то налага в съчинението да се открои излиняването на националния идеал, фор¬миран през Възраждането, в момент, когато се изграждат българската държав¬ност, българският национален космос; в момент, когато саможертвената храб¬рост „в ползу рода” се заменя с личния материален интерес. Формулирай проблема от заглавието Избраното заглавие задължително налага да се изяснят смисълът на поня¬тието патриотизъм, от една страна, и смисълът на ключовата в Алековата книга дума „кьоравото” — от друга. Това ще ти помогне да насочиш вниманието си към търсенето на доказателства за това, че във философията на Алековия герой основополагаща е подмяната на патриотизма, разбиран в познатия от Възраждането смисъл, с грубия личен интерес към материалното. II. Интерпретация БАЙ ГАНЬО ЖУРНАЛИСТ Оркестърът свиреше румънската „Дойна”. По-право казано, свиреше са¬мо Анчето, с флейта соло, а другите приглашаха. Ний слушахме от вътрешния салон. Ама, ще речете, кои са тези н и й? Кои ли? Известно е кои: Сенаторът, Отело, Стувенчо и аз. Пред нас стърчеше едно дълго шише бяло СЬаГеаи ЗапсЬгоУО и друго СНеззпйЬюг. Безфижно разположени около масата, с папи-роски в уста, ний ловяхме фиоритурите на „Дойна” и бяхме се предали на при¬ятно Гаг шепге. Утре е неделя ?— няма работа, може да поседим и по- късничко. Музиката сносна, слечинките хубавички, ний — попревтасали ергени. Тамам! Седим си така и по едно време флейтата задразни ухото ми с няколко фал¬шиви ноти, същевременно и целият оркестър сфалшиви. В този същия миг Стувенчо се изсмя с глас и извика: „Пустият му Отело! Страшен зевзек! Я го вижте!..” Обръщаме се веднага двамата със Сенатора и какво да видим! Дявол Отело! Отде му идат на ум тия комедии. Той станал, без да го забележим, по¬искал едно парче лимон и като привлякъл с някои знакове флейтистката, без да го забележат други, почнал да я дразни, да й прави оскомина с лимоновия сок. Е, хелбетя, младо момиче, дошяло й се киселичко, напълнили се устата й със слюнки, свили й се устните — иди подир туй, че свири на флейта! Смях… Музиката престана. От улицата се зачу крясъкът на едно хлапе: „Но-ви ве-стни-ци! Народно ве-ли-чие- е!” Какво? Народно величие? Има си хас! Заразени със смях от комедията с лимона, ний отново прихнахме да се смеем. В този момент ето че и Гедрос довтаса. — О, Гедрос, здрасти! Сядай! Винце искаш ли? — 0, Отело, здрасти, здрасти, пиленце. Я си обърши носленцето — занежничи вечно веселият Гедрос. — Гедрос, какъв е този вестник, сега викаха из улицата? — Как! Мигар вий не знаете за вестника на бай Ганя Балкански? — Зевзек! — Сериозно ви казвам. Ганьо Балкански, редактор-стопанин на вестник „Народно величие”. А-а, то е цяла история. Мигар не знаете? — А бе ти сериозно ли говориш? — Сериозно бе, брате. Чакайте да ви разкажа. Днес ми разправиха тази история подробно и аз ще ви я предам тъй, като че съм бил там. Разпоредихме се да затворят вратата на вътрешния салон и Гедрос почна. Ето какво ни разказа той: У бай Ганя свикано събрание. Събрали се: сам стопанинът, Гочоолу, До-Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Пи чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есен-цията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъв¬то си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва се¬га почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще ре¬чеш: Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем. София, 17 март 1895 г. 1. За какво говори текстът? (1) Компания от „попревтасали ергени” е отдадена на приятно безделие в съботния ден. Вниманието на всички е привлечено от виковете на вестникар-че, което продава вестник „Народно величие”. Това е повод компанията да уз¬нае новината, че Бай Ганьо е станал редактор — стопанин на вестник. (2) По-нататък е разказана историята на вестника. У Бай-Ганьови са се събрали Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина, за да умуват откъде може да се удари най-добър келепир. „Трябва и ний да клъвнем по нещо — казва бай Ганьо. — Току-тъй на сухо патриотизъм — бошлаф.” Всеки от присъстващи¬те дава своето предложение за бъдещо начинание: Гочоолу предлага да напра¬вят руски трактир, като мотивацията му е да се съобразят с това, какъв вятър вей. Все в този дух Дочоолу предлага да се отвори фабрика за руски квас; Дан¬ко Харсъзина — да основат банка. (3) Бай Ганьо обаче изненадва компанията, като предлага да издават вест¬ник, бързайки да успокои останалите, които са смутени от такова начинание: „Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очи¬те (па и няма нужда!), па псувай наляво и надясно.” — а след това додава ав¬торитетно: „Работата е да омаскарим тогоз-оногоз.” Ганьовото определение за вестник е последвано от сравнение между тогавашните вестници и пресата от турско време. (4) По поръка на Бай Ганьо идва Гуньо Адвокатина, повикан, за да уточ¬нят с негова помощ издаването на вестника. Първата реплика на Гуньо е: „Има ли кьораво?” Следва обсъждане на въпроса, дали вестникът да е проправителствен или опозиционен. Взема се решение да е с правителството, а като им се разклатят краката, да им ритнат едно текме. Обсъжда се начинът, по който ще се издава вестникът, и се уточняват подробности около „медийната политика” — за Русия новоизлюпените вестникари предвиждат да пускат по едно пепита Освободителка, братският руски народ, Да живей Царя Освободителя (бог да го прости!), а ако ситуацията се промени, ще си карат постарому — Задунайская губерния. Що се отнася до младежите като читатели, всички са единодушни — те трябва да бъдат залъгвани. Бай Ганьо предлага Гуньо Адвокатина да напише уводна статия, в която да тегли „едно верноподаничество, че сам князът да се слиса”. Според новоизлюпения вестникар това е лесно постижимо, ако се използват изрази като: „Ваши с м и р е н и чада, Наш баща и татко, в п р а х а н а А в г у с т е й ш и т е Ви ноз е”. (5) Бай Ганьо предвижда и за народа да се кажат една-две думи, а за опо¬зицията според него най- подходящо е определението „онези и р е д а т е л и” . За Гуньо по-подходящо е този израз да се замени с „м е р з а в ц и”. Бай Ганьо държи да не се изпуска фразата „ф а т а л н и я за българския народ” — думата „фатален” му се струва изключително хубава и важна. (6) След като всичко изглежда обсъдено, оказва се, че бъдещите вестникари са забравили да уточнят името на вестника. Предложенията са много: „Спра¬ведливост (Фин дю ейекъл)”, „Н а р о д н а м ъ д р о”с т”, „Б ъ л г а р-с к а г о р д о с т”, „Народна храброст”. Бай Ганьо отново се намес¬ва авторитетно — според него заглавията могат да бъдат само две — „Б ъ л-г а р и я за нас” или „Народно в е л и ч и е”. Категоричното му мне¬ние е прието без възражения, избрано е името „Народно величие”. (7) Ганьо и Данко Харсъзина вече могат да се запретнат и да започнат да ръководят общественото мнение. Първият съвместен материал на двамата е посветен на Ганьовия съсед, за когото са съчинени такива неща, конто никога не са се случвали. Думата крадец не изглежда достатъчно остра за автора и той остроумно я заменя с хайдук, а след като и това не го удовлетворява, към нея добавя определенията пладнешки, фатален. Така скоро съседът и целият му род са изкарани феноменални изверги. (8) В края на историята за вестникарските подвизи на Алековия герой раз¬казвачът се обръща най-напред към читателя, а след това и към самия Бай Ганьо. 2. Как говори текстът? (9) Разказът „Бай Ганьо журналист” дава възможност да се открои голяма¬та разлика в начина на говорене на Бай Ганьо и „сподвижниците” му, от една страна, и на разказвача — от друга. (10) Бай Ганьо и компанията му обсъждат последователно всички наисти¬на важни въпроси, които поставя издаването на един вестник: — функциите му; — отношението му към различните институции; — към външната политика на държавата; — към княза; — към народа; — към младежите. (11) По-любопитно е обаче това, как се говори по тези наистина същест¬вени въпроси. Речта на героите изобилства от ругатни, вулгаризми, закани, просторечиви думи и изрази: „Откъде може да се удари най-добър келепир”;„току-тъй на сухо патриотизъм — бошлаф”; „работата е да омаскарим тогоз-оногоз” и т. и. Особено впечатляващи са „езиковите упражнения” на новите вестникари, когато Ганьо и Дапко Харсъзина започват редакторската си дей¬ност — те заменят онези предатели с по-подходящото според тях мерзавци, а Бай Ганьо държи да не се изпуска фразата фаталния за българския народ. По същия начин думата крадец се заменя с хайдук, а към нея се прибавят с нас¬лаждаше пладнешки, фатален. Не може да не предизвика смях и начинът, по който Алековият герой обяснява пристрастието си към своята любима дума: „Като кажа така… ф…фаталния, сякаш че фащам някого за гушата…” (12) В текста правят впечатление шрифтово подчертаните изрази, които новоизлюпените журналисти предпочитат — чрез тях Алеко Константинов ни дава възможност да се запознаем с най-често използваните в пресата след Ос¬вобождението вестникарски клишета. В тях е жив езикът на Възраждането с високата си патетичност и именно тоза ги прави смешни на фона на речта на героите. Това можем да видим например, когато Бай Ганьо предлага на Гуньо в уводната статия па вестника да тегли „едно веноподаничество, че сам князът да се слиса” и веднага след обяснението си предлага фрази от типа на „В а ш исмирени чада, Наш баща и татко, в п раха на Авгус гей¬ши те Ви ноз е”. (13) На фона на неприкритите пошли намерения на Бай Ганьо и компанията му трагично-иронично звучат обсъжданите имена на вестника: „С п р а в е д л и-в о с т (Фиц дю сиекъл)”, „Народна мъдрост”, „Българска г о р-д о с т”, „Н а р о д и а храброст”, „България за на с”, „Народно величие”. Всички те представят устойчиви словосъчетания, типични за Възраждането а отразяващи неговия дух. (14) В начина, по който говори разказвачът, няма и следа от веселия поглед към героя и разсмиващия коментар на Ганьовите подвизи в първата част на кни¬гата. Веднага след момента, в който Бай Ганьо се възхищава на попържните на Данко Харсъзина, разказвачът започва да говори за разликата между пресата през Възраждането и вестниците от времето на Ганьо. Той подчертава: в няко¬гашните вестници „не изригваше тая лава от адски хули и проклятия. (…) Но бу¬рята на диви страсти, бушующа на цял ред голини, но деморализующето влия¬ние на деморализуваната преса, но грубият всепоглъщающ материализъм, но възможността за легко обогатявание при едно приспивание на съвестта, но при¬мерът на ръководящите елементи — всички тия явления са покрили с такъв де¬бел слой техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, догдето изпъкнат, като остатъци от миналото величие, тия заровени чисти чувства.” (15) Финалът на текста на този разказ има значение за интерпретацията на цялата втора част на Алековата книга, а още по-точно •— за пялата книга. В то¬зи финал вече звучи гласът на автора — обърни внимание: обръщението тук не е към слушателите на разказвача (както е в другите разкази), а към читате¬ля: „Прощавай, снизходителний читателю!” След извинението за някои цинич¬ни думи и сцени следва обръщението към героя на книгата: „Прощавай и ти, бай Ганьо!… И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и на трети план, те едва сега почват да заявяват за своето съществувание, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой от¬печатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш и ше речеш: Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… Проща¬вай! Не е за чудо пак да се срещнем.” (16) Разликата в говоренето демонстрира цялата сериозност, с която Алеко Константинов подхожда към явлението „Бай Ганьо”, защото във втората част на неговата книга героят типизира наистина печалната есенция на нега¬тивното в обществения живот, типизира онова, което ерозира и активно войн¬ства със строителството на българската национална общност. 3. Какво казва текстът.?- (17) Наистина твърде много са критическите текстове за малката по обем Алекова книга. Всеки от литературните изследвачи продължава подхванатата още със самото излизане на книгата дискусия по въпроса, кой е Бай Ганьо — национален, социален или универсален тип. В критическите материали литера¬турният герой се определя по различен начин: — като герой, олицетворяващ определена епоха и носещ облика на опре¬делена прослойка; — като реалистичен герой, събрал в себе си негативните черти на българ¬ския национален характер; — като анекдотичен герой, при който смешното е резултат на сблъсъци на един тип култура с друг тип култура; — като емблематичен герой от типа на Хитър Петър и Настрадин Ходжа, участник в конкурирането между различни култури. (18) Интересно е, че всеки от критическите материали, посветени па Бай Ганьо, като че в някаква степен дописва книгата на Алеко. За интерпретацията на „Бай Ганьо журналист”, а и за останалите разкази от втората част на книга¬та важно е виждането, че Атековият герой е продукт на особена културна си¬туация, в която в сгъстен период от време след Освобождението се срещат три различни епохи: патриархалният балкански строй, първоначалното натрупва¬не на капитали и изграждането на либералната демокрация. Така според анали¬за на Боян Ничев на Балканите настъпва една чудовищна по своята бързина метаморфоза на добродетели, изграждани в робството, в пороци, които нами¬рат почва в тази своеобразна нова ситуация. Вследствие принципите, ценнос¬тите, които са диктували поведенческите модели на възрожденското общество, основани преди всичко на идеята за свобода на отечеството, в новото време се заменят от поведенчески модели, диктувани от ситуацията. Ето защо с основа¬ние Бай Ганьо в някои критически прочита се определя като ситуативен герой. Под ситуативност в случая се разбира отсъствие на основополагащи принци¬пи, това, че във всяка конкретна ситуация героят се мъчи да изплува на всяка цена.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

15 − 6 =