БАГРЯНА – „КУКУВИЦА”

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ? е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм. С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува за опознае тайните на живота. За да разкрие своя дух и великата земна щедрост на жената, поетесата търси опора и в традиционните митове, оживели във фолклора. Тя черпи мотиви от народната песен и чрез общото, родовото изразява индивидуалността си. Емблематично в това отношение е стихотворението „Кукувица”. Не случайно Багряна избира това заглавие – в българското народно творчество първообраз на непокорството на женската духовност е кукувицата. Творбата въплъщава представата за разбунтуваната жена, противопоставяща се категорично на ограниченията на патриархалните норми. Тя е с богат вътрешен свят, който не е копнежен, тих и смирен, а кипящ от емоционални преживявания, които героинята на Багряна открито и импулсивно изповядва. Стихотворението е написано под формата на обръщение на лирическия субект- жената, към мъжа. Още в първите стихове, в които се редуват думи от народния говор и характерните езикови обрати, поетесата повежда диалог със стародавното, закостеняло възприемане на света. Тя се противопоставя на традиционното схващане за единствената роля на жената като пазителка на семейното огнище. Жената дава живот, без да е опознала виталната сила на собственото си съществуване. Духът ? е се определя от тесните рамки на битието и родовите традиции. Лирическата героиня на Багряна отстоява правото да изживее пълноценно дните си, да бъде щастлива. Обръщението в стихотворението прераства в изповед на новата жена от първата четвърт на ХХ в. – богата духовно, разкрепостена, неудържима в поривите си, понесена от неутолимата жажда да докосне непознатото, да вкуси живота без задръжки и условности. Тя разчупва традиционната представа за дом и семейно щастие най-напред в душата си и заявява категорично: „Няма нивга аз гнездо да свия, Рожби румени да ти отгледам, Вкъщи край огнището да шетам.” Отново доминира несъгласието и отрицанието на традицията. Първоизворът на бунта в човешката душа е в изключителната сила на творческото, съзиждащо начало, даващо живот. Самочувствието на модерната жена, отхвърлила ограниченията, търси своите корени в прадревни предания: „Мен ме е родила сякаш веда И ми е прокобила несрета…” Различието е осъзнато и прието като съдба. Но тъкмо тази несретна орис прави душата щастлива. И тя тръгва по света да утоли „жаждата” на духовните си търсения. „Скита” душата и винаги остава неудовлетворена. „Дай ми мене по света да скитам, Дай ми сборове, хора, задевки – Другите да слушам без насита И сама да пея на припевки.” Героинята апелира за пълноценно изживян живот и нейният бунт е чисто човешки, въплътил в себе си порива към новото, неизпитаното, неизживяното. Анафоричното повторение на повелителната глаголна форма „дай” подчертава неутолимата жажда за живот на героинята на Багряна. Тя е пределно земна, чувствена жена, която осъзнава преходността на мига и бърза да погълне всичко, сякаш се страхува, че времето няма да и стигне: „Моите очи се ненаглеждат, моите уши се ненаслушват.” Когато се бори за своето право да живее свободно, да опознае необятните хоризонти, поетесата се бори и за правото си свободно да обича, свободно да следва зова на младостта и любовта.Признанията на героинята са пределно ясни, изказът – опростено точен: „ И така живота ще премине ненаситена, ненаживяна…” Духът броди неудовлетворен и търсещ святата истина за смисъла на човешкия живот. Финалът на творбата ни връща към всеизвестния факт – кукувицата снася яйцата си в чуждо гнездо, а не свива свое. В същото време обаче той ни отправя и към митологичните предания за прераждането на душата: „ А кога умра, сама, в чужбина, кукувица – бродница ще стана…” Носталгията по непознатия, духовен кръгозор остава.Неудовлетворена, душата се връща към митичната сила на вечното и святото начало на живота, поетически одухотворено в образа на „кукувицата – бродница”. Народното поверие е прераснало в идея за непобедимото витално чувство у жената. Стихотворението е своеобразна автохарактеристика на лирическия субект, на жената, която в поезията на Багряна се саморазкрива с пълното съзнание за даденото и от природата право на изява и личен избор в живота.Нейната изповед е смела, неприкрита, категорична. Тя разкрива нравствената същност на българката, несломена от робските столетия, вечно устремена към красивото и стойностното в живота.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × 2 =