Атанас Далчев – “Стаята”

Най-ранните творби на Атанас Далчев са белязани от привързаност към символистичния лирически канон, но авторът на “Прозорец” /1926/ и “Стихотворения” /1928/ остава в историята на художествената словесност като твореца, направил най-много за смяната на естетическата доминанта в литературата ни през 20-те години, за осъзнаване на символизма като изчерпал възможностите си поетически език.Далчевите текстове демонстрират остра и много интелигентна наблюдателност спрямо заобикалящото ни в ежедневието, те успяват да уловят смисъл, особено послание и в незначителното на пръв поглед, в предметите, които приемаме като обикновени и банални.Специфичното разбиране за света, споделено в тези стихове, специфичното им тълкуване, откриването и коментирането на красивото и грозното в реалността и в изкуството превръщат създаденото от Далчев в същностна, стойностна част от националното литературно наследство. В стихотворението “Стаята” може да се открие типичното за творческия почерк на автора.Произведението е интерпретация на важен за създателя си мотив – този за неживения живот.Творбата се спира на изобилието от традиционни за човешкия дом предмети, затворени в тясното пространство, и през многото вещи, успява да види и пресъздаде липсата на живот.А тя е особено значеща, особено осезаема, защото населява точно мястото, където животът би трябвало да присъства.Текстът съзерцава мъртвите неща, а вещите се превръщат в парадоксално единство на смисъл и безсмислие.Тя е смислена, защото е тук и сега, защото продължава да съществува, потенциално полезна, ясна и видима.Но тя е и безсмислена, защото го няма човекът, за когото би следвало да значи нещо повече от прагматичната си стойност, за когото би могла да бъде част от помненото и обичано “вчера”, къс от собствената му биография, присъствие, одухотворено от “утаеното” в него личностно битие. Изброяващото описание е основен ход при изграждането на лирическия свят в стихотворението “Стаята”. “Тук има…” – така започва стих от първата строфа, но това начало е и реторически жест, отключващ изброяващото описание.В стаята от “Стаята” има килими по пода, комод, дюли върху него, часовник със спряло махало, огледало, пожълтели портрети на жени по стените.Сред предметите са се настанили и “миризма на вехто/ и прах по всички неща”, вечерна дрезгавина, вехнещо есенно слънце, тишина, “заспала тежко върху пода”.В тази интериорна рисунка сякаш дисонанса е само появата на дюлите / “ а светят жълти зимни дюли,/ наредени върху комода/ като голяма броеница от кехлибарени зърна”/.Сред запустението и мъртвината, внушени от описанието и изреждането, с яркия си цвят, макар и “зимни”, те са някак живи.В присъствието им се усеща нечие желание, грижа, намерение.А стаята сякаш е стояла заключена с години, тя като че отдавна е забравила всяка възможна изява на живия човек.Текстът не обяснява странното, алогичното в съчетаването на образите, правещи представата ни за стаята.Така или иначе необяснимите и необяснени дюли, може би означаващи поне следа от виталност, се “губят” сред останалите неща, населяващи ограниченото пространство, и безспорно внушаващи тлен, разпад и смърт. Тленът, разпадът и смъртта са всъщност най-осезателните присъствия, уловени в стиховете.Това, което творбата в края на краищата показва, описвайки предсказуемия, малко или повече баналния вещен “репертоар”на една стая, е не-животът, отсъствието на битие.Предметите тук са се превърнали във въплъщения на празнота, на липса, в мълчаливи паметници на отречено съществуване. Смъртта, отишлият си живот са намерили разнообразни означения в текста.Фигурата на времето, разрушаващо материята / “тук бавно времето превръща/ във прах безжизнен сякаш всичко”/, метафоричните означения на есенното и зимното /” и вехне есенното слънце/…а светят жълти зимни дюли…”/, на свечеряването и залязването / “В ъглите расне неусетно/ вечерната дрезгавина/…сънува в здрача тишината/ и цялата печална стая/ залязва бавно с вечерта”/, алегорията на спрелия часовник /”Часовникът е вече млъкнал/ и в неговия чер ковчег/ лежат умрели часовете/ и неподвижно спи махалото”/, изричната уговорка, че хората от портретите са мъртви /”Портрети на жени, които/ са си отишли от света…”/ – всичко това настойчиво насочва съзнанието на четящия, на възприемателя към смъртта, въплътена в “пейзажа” на един обикновен дом, придобила видимост в обикновените предмети, с които най-често се заобикаля човекът. Стихотворението не казва кой е обитавал нарисуваната стая, не казва къде е , нито защо го няма: Би казал, че във тази стая не е живял отдавна никой, че е заключена стояла с години нейната врата. Странно, как така всичко си стои на мястото, само не и стопанинът? Има ли нещо друго, освен смъртта, което би могло така да изпразни от смисъл иначе пълната с предмети домашна територия? Поетът не може, а вероятно и не иска да отговори как е било преди от релефа да изчезне обитателят: Какви лица ли отразило ревниво пази огледалото? То сякаш е един прозорец, отворен в друг предишен свят. Огледалото – странен прозорец – не пропуска погледа към пространствата и времената отвъд плоскостта му.Всъщност прозорецът, през който не се вижда, неведнъж занимава въображението на поета.Огледалото мълчи, не показва онова битие, което е отразявало някога.Вещите, дори и да имат памет, дори и да попиват живота, течащ сред тях, не могат да бъдат “прочетени” от безпристрастните очи на случайния наблюдател.Те са натоварени с много значения за своя притежател.Той не само ги използва във всекидневието си по предназначение, всяка от тях за него има своята особена “очовечаваща” я история, те са като книги с празни страници за чуждия поглед.Точно поради тази особеност, поради способността на Далчев да усеща, предметите в стихотворението сглобяват горчиво-песимистичния пъзел за безсмислието, за нищото, което остава след човека.Предметите, за жалост, го надживяват и така подчертават абсолютното му отсъствие.Питайки ги, ние не можем да разберем каквото и да било за отишлия си.Без връзката си с одухотворилия ги, напълнилия ги с означения личностен свят, те са единствено фигури на празнотата, на победилото всеки смисъл безсмислие, на смъртта като напълно и безпощадно заличила индивида. В лириката на Далчев талантливо наблюдаваните вещи никога не остават просто “регистрирани”, просто “прерисувани” в стиховете.Уж правдиво възпроизведени, дори и когато са изтълкувани като вместилища на празнотата, те се оказват и подменени, оказват се способни да отразят интелектуално-аналитичното световъзприемане на поета, да изразят характерната му представа за битието.Далчевата естетическа програма, Далчевата идея за поетическо изкуство продължават да живеят десетилетие наред в търсенията и на творци, влезли в литературата ни доста по-късно от лирика, написал “Стаята”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × one =