Атанас Далчев – “Стаята”

Както в повечето стихотворения на Далчев, така и тук още самото заглавие на творбата лаконично и конкретно назовава топоса. Членуването на думата стая и на всички останали предмети, които допълват и доизграждат цялата картина, недвусмислено подчертават субективнотопреживяване на всеки един елемент от интериора, довело неизбежно до появата на чувството за дългогодишна, дори болезнена познатост. Причина за това е поетапното наслагване на детайли, носещи не толкова описателен, колкото еднакъв емоционален заряд, които се явяват видимо отраждането на вътрешния свят на героя. Това усещане е засилено в толкова голяма степен, че в даден момент се стига до едно своеобразно сливане между човека и заобикалящото го пространство, при което вещите стават част от него, а той самият – част от вещите. Този нетрадиционен похват – поставянето на лирическия субект извън художественото изображение и описание на стаята без обитател, играе ключова роля в творбата, тъй като се явява знак за един от водещите мотиви в стихотворението. Единствено насочената към читателя още в началото и поставена в условно наклонение глаголна форма”би казал” свидетелства, че отсъствието е не толкова реално, колкото своеобразна проекция на съзнанието на Аза, у когото чувството за самота и отчуждение е изострено до такава степен, че сякаш придобива чисто материални форми и измерения и изгражда цялата меланхолична атмосфера на художествения текст. Традицонно в българската литература домът обикновено е натоварен с положителни емоции. Неговият образ е сакрален, често дори идеализиран в представите на поети и писатели и въпреки отдалечаването по различни причини от него, не е знак за отхвърляне и неговият образ често остава красив, желан, недостижимо далечен в съзнанието на пътуващия. При Далчев ситуацията е огледално обърната, съответно придобива и отрицателен емоционален характер. Говорейки за битийното пространство на Далчевия лирически герой, би било погрешно да го определим като дом, тъй като това название определено е наситено с положителен заряд, изразяващ чувството на близост. Стаята е просто част от къщата и въпреки че е затворена и изолирана, не само не дава сигурност и спокойствие на субекта, но е дори сакрализирана. Знак за това е създаването на усещането за осезаем „антиуют” – „миризма на вехто / и прах на всичките неща” , „заплаха тежко върху пода,/ сънува в здрача тишината”. За постигане на внушението за пълна застиналост може би в най – голяма степен допринася времето, което в текста намира две главни художествени измерения. Чрез образен паралелизъм е представено безвъзвратно отлитащото време на човешкия живот: Въглите расне неусетно вечерната дрезгавина и вехне есенното слънце върху килимите на пода. Създава се усещането за настъпателно нахлуване на мрака, който постепенно, но сигурно завладява малкото изолирано пространство, безмилостно обричайки го на гибел, а с него – и човека. Тази представа тук е все още само загатната, но във финалните стихове намират своята неизбежна реализация: и цялата печална стая залязва бавно с вечерта. Този мотив за преходността и тленността на човека е един от водещите в поезията на Далчев. Той поражда множество въпроси у неговия герой, свързани със смисъла на мимолетното битие. Но в същото време и невъзможността за намиране на отговори предопределя мрачния му поглед върху живота, естесвено обричащ го на отчуждение.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × one =