Атанас Далчев – “Прозорец”

В стихосбирката си “Прозорец”(192б г.) Далчев създава чрез поетиката на “новата вещност” пренаселен с предмети художествен свят. Повечето от творби в книгата имат за заглавие дума, означаваща предметност:”Коли”,”Вратите”,”Хижи”,”Болница”,”Път”,”Стаята”,”Къщата” и пр. В поетическия текст назоваването на един предмет (дори когато той е заглавие- т.е. вход към смисьла ) е акт на убиване на конкретността и материалността му в абстрактността на словесния знак.Предметьт вече не е словесна абстракция. Разложен, той се е умножил и увеличил пльтността си, изпълнил е текста с отделните си фрагменти, всеки от които е пак- предмет. Това е една самопораждаща, разрастваща се предметност, пред която текстът е безсилен. Освен разложен при него предметът е оголен в материалността си. Тленността е подчертана. Следите на разрухата са видими: “стени с опадала мазилка”, “врата раззината и черна”, “чер прозорец изпочуиен”, “покриви разбити”, “стари и груби коли”, “прогнили къщи”, “гризат ги червеи безброй” и пр. В първия си план неговата поезия е създаване на един свят, реален в своята предметност, но както ще се окаже след това- само привидно; пропуснал в себе си действителността с нейната материалност, но само на пръв поглед. За символистите пътуването на Душата в страната на Съня е попадане в друг, различен от действителния, свят, превърнат в модус, в който те проектират текста си. За Далчев действителността и сънят са само две от измеренията на неограничена във вариантите си множественост. Множествеността на измеренията е структура на текста в лириката на Далчев. В нея физическият, привидният, даденият на сетивата ни свят е само един от възможните. Той е с отчетливи граници, затворен, населен с предмети. Пространствения текст в лириката на Далчев обаче е съотносимостта на множество реалности. Границите на видимото са измамни. Това е особен, смислово и изразно експлозивен центьр в почти всяко от стихотворенията в книгата “Прозорец”. Играта с реалността, неиното умножаване вьв възможни фантазни образи е причина тя да загуби ореола си на единственост. Както в детската приказка за принцесата, която се крие сред свои подобия, така че не може да се познае коя е истинската, така и в поезията на Далчев действителността изчезва сред множеството си игрови превъплъщения..

В стихотворението “Прозорец” един поглед през “нашето зимно стъкло” – т.е. през ироцепа към друг свят – и познатото “То не е, то не е сякаш същото”. Сребьрна гора, мрежа от сребърни клони, две прегърнати деца, които дирят вълшебната птица със златни крила: “Те вървят вьрху сребьрен пьт и под мрежа от сребьрни клони, посребрени листа се отронват, дъждове от листа ги валят.” Това е друг свят, който ведньж роден от съзнанието, заживява своя неподвластен на него живот. Светът на вълшебните детски спомени, видян в сиянието на “капки сребро” и “златни пера”. Далчев повтаря един и същ цвят или дума (в това стихотворение “сребро” се употребява седем пъти) е съществена особеност на неговия поетически стил. Това е тип изразност, която Никола Георгиев определя като “поетика на намерения израз и смисъл”. Езикът на Далчевата поезия е показно несложен, подчертано неусловен, чужд на властващата дотогава стихова риторика, пестелив в ефектите на метафоричността. Това е като че ли език с ясни връзки, посочващ видимостта на действителното. Неговата образност би могла да се определи като “ефект на шоковите сравнения”: ръжда “като крьв”,-“зловоние към небесата като молитвен тимиан”, стъпки “като вопли”, сенки “като локви”, врани “като черен венец”, залез “като домат”, стени “като че с белези от струпеи”и пр. Поетическият свят на Далчев се разкланя в множество измерения. Той прониква от другата страна на огледалото, превръщайки се в шега и приказка. В поезията на 20-те години Атанас Далчев е този, който приложи законите на една нова естетика- на грозното. Всъщност по-точно е да се каже, че след него литературата разбра относителността на понятието “красиво”, неговата историческа капсулираност. Чрез поезията на Далчев поетическото съзнание на 20-те години разкри култа (или може би естетическата си слабост) към болезненото и некрасивото. Без да обявява открито, че това е новото лице на красотата, Далчев създаде един властно привличащ поетически свят на “разкривени болни усмивки”, “със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът”, “потъмнял и разкалян”, с “локви от мръсна вода” и “стари мършави кранти”. Болезненото сияние на жълтия цвят обгръща творбите от първата му книга, а със странното влечение към смъртта завършва всяка от тях. Такава е изразността на новата естетика в стихосбирката “Прозорец”. Показателно е, че в поетическа книга, която деестетизира действителността, точно творбата, подобна на сън, на въл-шебна приказка, дава заглавие на цялото. Реалният свят в своята грозота и бедност е оспорен от фантазното. В наивната чистота на детския поглед, в сърцето, недокоснато от живота, светът се спасява, става друг- “сребърен”, “бял” и приказен. Това е всъщност култът на литературата на 20-те години към примитива, към наивитета и алогизма на детското светоусещане. Ето защо “Прозорец”- творбата, чиято поетическа същност най-малко съответства на тази на книгата като цяло, й дава заглавието си, назовава я на принципа на изключението, което ще стане правило в по-късните стихосбирки на Далчев. Привидно стихотворението е поетичен разказ за едно безцелно, безкрайно тъжно и самотно съществуване; всъщност то е обобщение на човешкото битие изобщо. Това е най-директното послание на Далчев за безсмислието на човешкия замен път. Твотбата е разгърната под формата на изповед от първо лице, но далеч не е интимно откровение, а художествено поднесен философски размисъл. Езиковите форми подсилват усещането за неотменната повтаряемост на дните (“прозорците – затворени и четни/ и черна и затворена врата”/. ”И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал”), но нищо не се променя край нас или ако се променя, то е незначително, изгубено в равното течение на самото време. Дори имаме усещането, че и времето е спряло. Рамкиращият мотив: “Стопанинът замина за Америка”, със своята в случая метафизична многозначност, звучи като въпрос: “Дали действително присъстваме в този свят?” Днес когато всеки трети бъкгарин мечтае да замине за Америка с еднопосочен билет, този Далчев стих се приема почти иронично и предизвиква неволна усмивка, но това е сувсем друга страна от взаимоотношението изкуство – потре*ител. Смисълът на творбата, кокто го е формулирал Далчев, е в строго определена посока – ние отсъстваме от този свят, защото нищо съществено не остава след нас. В стихотворението се преплитат предметна анимизирана конкретност и открита асоциативна условност. Това е една тягостна картина на пълното монотоние, като внушение далеч надхвърля индивидуалната съдба на лирическият субект. Внушението е обобщаващо за човешкото съществуване и пълна самота на личността. Поетът е потърсил метафизична символика – жовотът е дом, “където не живее нокой,/ала не съм аз заминавал никъде/ и тук от никъде не съм се връщал”; “и ето сякаш сто години/ как разговарям само със портретите”. Това е харметичен свят, заключен в самия себе си. За лирическият герой сътресенията на епохата изобщо не съществуват. Те не са били. Нищо не е било. Само равното съзерцателно битие, в което границата между земно присъствие и отсъствие е илюзорна самоизмама. Тук не пулсират изгатящите въпроси на Яворовата драма, които изпепеляват душата. Тук витае кротко примирение, усещане за безцелност, безмисленост. Дали сме на земята, или – не, резултатът е един и същ. Винаги и навсякаде. Размисълът, емоционалното изживяване е вместено идинствено в индивидуалното човешко същество със знак на равенство между един и всички. Законите на природата са всеобщи. Стихотворението не е търсачество, не е мъчителен самоанализ, не е лутане между полюсни възможности. То е констатация, естетически свършена, емоционално разтърсваща. Няма пролука и няма просветление: “без ни една любов, без ни едносъбитие/ животът ми безцелно отминава”. Далчев достига до една жестока формула: “зла приумица е мойто съществуване”. Ярко метафоричният стих (“всички пътища на спомена са минати”, “моите еднички гости са годините”, “догоряват на потона дните ми”…), изкуството да внуши сетивно размислите си, претворяват една философска концепция във великолепна, силна поезия, оформят един непознат дотогава глас в българската поезия. Далчев в кратко метафорично съзерцание естетически изживява онези вечни болезнено изгарящи въпроси, които в поезията на Яворов напомнят вулканичен кратер. “Повест” е признание за човешкото крушение. Затова и внушението е може би най-тягосното от всички творби на ранния Далчев. В понататъшния път на твореца тази констатация, без да е отречена, отстъпва пред триумфа на жизненото тържество. Изкуството е послание, но колкото и да е категорично, естетически съвършено, то предизвиква различни реакции. Всеки сам определя до колко ще го възприеме, безрезервно или с резерви, и до колко ще му се противопостави. Някой може да каже: “Повест” е строго личната участ на лирическият субект. Но! Това са извечните въпроси, който терзаят човешкото съзнание от зората на обществото до днес. И винаги.

“В стих. “Повест” драмата на човешкото съшествуване подобна на “зла измислица” ,е неприемането на конкретното битие и заместването му с проекцията на измисленото.Тогава човекът остава трагично раздвоен м/у реално и желано.Съществуването му се превръща в тотален отказ от света -тук: “И аз съм сам стопанинът не къщата, където не живее никой.” Това е съществуване без живот ,дом без човек ,свят без субект -тотална деперсонализация на изкуството:”И сякаш аз не съм живеел никога…”. В творбата Далчев разкрива едната от формите на лишаване на човека от съществуване -въображаемото му пренасяне в друг свят и отказ да приеме този ,в който е. Смъртта се констатпра и в други проявления -изчезване на Аз-а ,замяната му с негови отражения ,които са знаци на отсъствието му от този свят.Огледалото остава”коварно и празно” и от него гледа само несподелената човешка самота.Проекцията унищожава първообраза.Отражението отсъства ,за да оголи драмата на човепкото отсъствие:”Стопанинът замина за Америка”.Повтаряцата се ден след ден драма е на несъстоялото се несбъднато човешко съществуване.”

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × five =