Атанас Далчев – “Прозорец”

Стихотворението на Атанас Далчев “ Прозорец “, писано през 1925г., определя не само семантичната и философска насоченост на излязлата през 1926г. стихосбирка с едноименно заглавие, но и открива за българската поезия екзистенциалните стойности на завърналия се обективен свят в творческите сетива на поета. След развитието на символизма през 10-те и на експресионализма през 20-те години на XX век, обектната реалност на действителността присъства като опредметена художествена реалност в стиховете на Далчев. Художественото пространство на “чистият разум” философски е обобщено и убективно стилизирано в метафоричния образ на зимата. От този природен “декор” Далчев взема, като вътрешно усещане на сетивата си, идеята за “чистотата” на мисъл и съзнание. Този мисловен “детайл”, стилизирано отделен от общото “зимно настроение”, творецът опредметява в поетичният фрагмент “зимно стъкло”. Това е своеобразна, “вторично” създадена художествена реалност. Преосмислен, отново “видян”, светът ще се завърне “субективиран” в поетическото съзнание, което има интелектуално философско съдържание. Светът “живее”, има свой образ чрез мисълта. Философският размисъл интелектуално преосмисля действителността. Мисълта на твореца е философска, но и поетична “плът” на реалния, действително съществуващ извън човешкият разум – обективен свят. Невидимото, необразимо интелектуално пространсво на мисъл и философски разум Далчев метафорично “очертава” чрез стилизираната “рамка” на своя поетически образ за света на знанието – “прозореца”. Той “събира” и метафорично изразява творческата вселена на поета. Тя е “къс” от живота на мисълта, опредметявана в обектното и реалното. Предметната рамка на Далчевия “прозорец” овеществява условните граници на универсално човешко знание, а вътрешният обем на този образ – “зимното стъкло” – изразява художествената същност на мисловното битие. То вече има материален знак. “Вписва” се като конкретен образ в поетичната реалност. Това всъщност е опредметявания мисловен взор на твореца. Той “вижда” зад статиката на вечния свят многоликия, дълбоко противоречив живот на човешката мисъл. Тя е същност на реалността, духовен център на битието, но има и друг, скрит “метафизичен” живот в поезиета на Далчев. Мисълта е онази същностна преграда: “зимно стъкло”, основно отделяща творческа поетична реалност от физическия действителен обем на света: Ето нашето зимно стъкло. То не е, то не е сякаш същото: – Чрез двукратното отрицателно повторение: “то не е, то не е…”, Далчев деликатно въвежда събективното присъствие на реалния свят, “видян” чрез мисълта. Реалният свят е субективен. Той е двойно отразен. Има привиден материален обем, но сякаш не е същият. За това подтекстово внушение напомня поетът: “…не е сякаш същото…” Реалният свят, “видян” чрез мисълта, е въведен в особеното лирично пространсво на мисловна самота. За разлика от символизма в последния етап от неговото развитие, Далчевата творческа самота не е изпълнена с отчуждение, не носи враждебност и отрицание към света. Нови са внушенията. В тихият размисъл на мисловното вглъбение има нескрито желание за споделяне на самотата. Тя е поетически назована: “нашето зимно стъкло”. Стихът изразява широко отворена към всички мисловна вселена. Тя е “готова” да сподели своите прозрения за философски преосмислените стойности на човешкият живот – “частица” от предметната реалност. Образът на “зимното стъкло” е метафоричният знак на човешко мисловно пространство. В него се отразява времето като живян или предстоящ живот на човека, който за Далчев има стойност само като мисловно битие. Зад “нашето зимно стъкло” живее споменът за детството. То оживява. Времето сякаш се завръща и става реално, макар че отдавна се е превърнало в минало. Споменът като “къс” от минало време, метафорично е овеществен чрез вечното битие на приказното време. То винаги е свързано с детството: “бяла гора от сребро”. Времето присъства като отразена реалност. Предметната реалност на живота преминава през поетическите сетива и получила екзистенциални стойности, оживява като втора, т.е. отразена предметна реалност. В нея е изкристализирала поетически философската мисъл на поета – мисъл “от сребро”. Мисълта също е метафорично опредметена. Тя обгръща времето на приказното детство. “Рамкиран” от поетичната мисъл, споменът е условно опредметен. Става “зрим” и “веществен”. Осъзнатата поетическа екзистенция на отминалия живот: “бялата гора”, вдъхва живот на споменните реалности: “сребърен път”, “сребърни клони”, “посребрени листа”. Те са елементи от реалната действителност: “път”, “клони”, “листа”. Но отразени в мисловния свят на спомена, се изпълват с условността на приказнофантастичното. Стават носители на отминало време. Приказното действие се завръща. Затова помага мисълта, а тя е “бяла” и “сребърна” – мисъл “от сребро”. Изпълва със своята “предметност” споменните реалности и те стават “от сребро”: “сребърен път”, “сребърни клони”, “посребрени листа”. Оживяват чрез опредметеното битие на мисълта. Тя чертае пътя към спомена, водещ към “мойто братче и мойта сестра”. Тези опредметено поетически стойности на мисловния спомен заместват реалните физически обеми на “пътя” и “къщите” от действителността: няма вече ни пътя, ни къщите: само бяла гора от сребро. Те са двигатели на поетическото действие. Харектерната пунктуация – Далчевото двоеточие (“…не е сякаш същото:…ни пътя, ни къщите:…”), определя мисловните спомени за философско вглъбяване в опредметената художествена реалност на време и човешки живот. Но пространствените обеми в субективния, вторично отразен предметен свят на философска мисъл и прозрение се запазват. Извиканите като спомен “братче и сестриче” носят духовните спойности на отминалото време и преживян живот. Те “преминават” през материализираната споменна реалност: “вървя върху сребърен път”, “под мрежа от сребърни клони” и “посребрени листа се отронват”. Пространсвените предлози “през”, “върху”, “под” точно очертават субективния философски обем на Далчевата споменна реалност. Тя е художествена среда за изява на поетическото действие. Опредметени детайли на споменната реалност, изразена чрез образа на “бяла гора”, са “сребърния път”, “сребърните клони”, “посребрените листа”. “Бялата гора” функционира като образ-сомвол на поетически извикания спмен. В тази нереално красива споменна “гора” реалният свят, макар и отразен, присъства с пространствената си дилбичина: “ През нея минават прегърнати/мойто братче и мойта сестра.” Действителността живее, по скоро оживява чрез личностното присъствие на човека, с неговото мисловно диренесмисъла на битието чрез образа на “пътя”: “Те вървят върху сребърен път”. Но Далчев разкрива и Философската субективна “плът” на пространството. Показани са екзистенциалните ограничения в творческия живот на човешката мисъл: “Те вървят…/…под мрежа от сребърни клони”. Ограничено е пространството за творчески живот на мисълта. То е “уловено” в “мрежата” на битието, екзистенциални зависимости. Макар и опоетизирано: “мрежа от сребърни клони”, ограничението е налице. Творческата вселена на човешката мисъл, търсеща света и неговите стойности, е безкрайна. Но отброените в календара земни дни на тленния човешки живот не достигат, за да се докосне мисълта до всички тайни на битието. То е обвързало философски човека и света с трагичната участ на дирещата винаги неудовлетворена мисъл. Една по една “умират” мечтите на човещкият дух за разгадаване тайната на битието. Като отронени “посребрени листа” в “пътя” на живота “падат” тъжните мисли, не получили отговор на зададените въпроси. Те са опредметени. Тежат от мъдра печал. Блестят като “сребро” сред споменната реалност на поетичните видения. Носят красотата на отминалия живот. Минават години, капят “посребрели листа”, умират творчески светове и тайната на човешката екзистенция остава неразгадана. Носталгичен порив ражда “дъждове” от “интелектуална скръб” в нереално красивата споменна “гора” на Далчевия мисловен свят: Посребрени листа се отронват, Дъждове от листа ги валят. Всеки лист е страница от твотческият живот на човешката мисъл. Безкраен е пороят на потеклата като дъжд диреща мисъл. За Далчев тя е интелектуално опредметена стихия на битието. Началото на това дирене започва в детството. Светът е необятен. Мисловната дързост и готовност за интелектуален полет – неудържими. Светът е субективно подвластен на мисълта: Мойто братче и мойта сестра преминават без страх под дърветата: няма вилци, нито има ветър в тази сребърна бяла гора. Времето е преживяно. Животът е изстрадан. Времето и живота присъстват като стиризиран “бял спомен”. Екзистенциалната житейска драма отсъства: “няма вълци, ното има ветър”. Стихийте на интелектуалните битки отстъпват мястото на философската поетична дълбина и в нейната особена “мисловна тишина” се ражда споменната мечта за “вълшебната птица”. Това е Далчевата образна представа за трагичната самота на чвешка мисъл и знание. Изваян е образът на мисловното вълшебство, на мисловното чародейство. С “лъчезарните златни пера” на поетично приказното е озарен вътрешният мисловен свят на поета: Там е само вълшебната птица с лъчезарните златни пера: мойто братче и мойта сестра нея търсят от цяла седмица. Екзистенциалните спойности в твотческото битие на човешката мисъл са поетично обвързани с приказното, връщащо поета към непостигнатите мечти на детството: Чак на седмия ден призори ето тя затрептява, изгрява… Знакът на приказното: “седмия ден”, носи и библейската обреченост за несбъдване, за постигане на интелектуалната мечта на човешката мисъл. Тайната на битието остава неразгадана, а мечтата – несбъдната: и в миг се запалва гората от горящи те нейни пера. Рушат се, “горят” опредметените споменни реалности на “бялата”, нереално красива “гора” на човешката мисъл и духовното прозрение: Дървесата възпламват, искрят и като капки сребърни се разтварят… прозрението идва с трагичните разрушетелни стойности на космически необозримия безкрай на човешкото знание за света. Неговият образ е измамно, миражно “заключен” в красивият свят на детската приказка, когато мисълта за “пътя” и дългото “пътуване” към мечтаното знание са все още възможни. “Изгаря” спомена за за красивата поетична мечта. Преживеният отново живот се завръща в миналото. Приказката свършва. Стихът “натежава” от реалния материален обем на света: И отново изникват къщята и изплува познатият път. Приказката за поетичното битие на човешката мисъл свършва. Творческите сетива на българската поезия се изпълват с ново знание за света на вещите и предметите. Зад художествената рамка на Далчевият “прозорец” се открива нов “път” към неизповедимите тайни на битието.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five × 4 =