Атанас Далчев – “Болница” – Проникването в мъртвината в името на живота

Поезията на Атанас Дамчев е търсена по емоционален и интелектуален път като противопоставяне на традиционната етика и символизма, тя оповестява процеса на завръщане към материалността на света. Опозирайки на традицията, поетът всъщност продължава да обглежда хуманистичните и социалните проблеми чрез нов тип естетическо осмисляне на екзистенциалните въпроси за битието – страданието, смъртта, самотата и осакатяването на човешката личност. На мястото на чувствителната романтичност се включват мотивите за болестите, бедността, вътрешното отчуждение от собственото съществуване, разпада на човешкото тяло и дух. В простивовес на музикалната изящност на символистите Далчев се заговаря с конкретния език на вещите. Появяват се странни обекти от интериора на човешкия дом – прозорци, врати, огледала, портрети и топоси на човешкотот страдание, тление, безприютност. Деперсонализацията на личността е център на поетическия говор и на лирическите сюжети. Но зад безстрастното на пръв поглед позоваване на нещата и предметите се прониква в двойната художествена плът, където за човешкото съществуване времето е спряло. Предметността излъчва силна емоция, най-вече безутешност и страдание. Вещите на Далчев се превръщат в знаци на идеите и чувствата, зад които стои поетовият протест срещу дисхармонията в човека и света. Стихотворението „Болница” прозвучава в духа на екзистенциалната трагика на човешкото съществуване. В най-общ план творбата може да се разглежда като модел на света, в който има едно състояние и движение – към нищото, към смъртта. Както и други, родствени по своята емоционална и философска нагласа творби на Далчев, и тази е онасловена лаконично. В болницата пребивават болни, хора страдащи, но тя може да се мисли и като топос на оздравителното очакване за възвръщане на живота. В Далчевата „Болница” основното съотношение е положено в друга ос – материалното и трансцедентното. Всички детайли със сложната си многофункционалност оформят представата за мъчително прехождане към „близката смърт”. Цялата поезия на Далчев е белязана от графиката на бялото и черното, но в тяхната символна стойност традиционните смисли са изместени. Белият цвят, който се тълкува като символ на красотата, надеждите, безсмъртието, у Далчев носи характеристиката на безнадеждността. Белият цвят обозначава изчистеното от тленност страдание, то е символ на неизживения живот. Бялата варосана сграда на срадската болница се разполага като топос на обречеността, на безпрецедентната статика на мъртвилото. Белите легла и стените, белите покривки разширяват пространството на стерилността, на застиналия ужас от съприкосновението със смъртта. Опустошителната смърт ражда зловещите изображения на „лица побледнели”, „лица меланхолни”, „разкривени болни усмивки”. Побледняването на лицата е трепет, който придвижва само и единствено към жизнения край; прилепналите усмивки отразяват не чувството на физическо страдание, а гримаса, която съсредоточава тленното и вечния покой. Единствено поглегът на очите прозорци още се вглежда, но в „другия свят”. В стихотворението „Болница” отсъства философската идея, която е присъща на други Далчеви творби, че смъртта отваря вратите на бродещия търсещ дух, пространството на безкрайната човешка свобода.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eight + fifteen =