“Антигона” – Софокъл

Името Антигона, обявено като заглавие на поредната Софокълова трагедия, не говори почти нищо на атинските зрители. Те вероятно помнят, че това е една от дъщерите на Едип, вземаща някакво участие в погребението на Полиник. В самото начало на пролога разговорът между Антигона и Исмена изяснява необходимите обстоятелства: двамата братя загиват в двубой, обсаждащите войски напускат тиванските земи, а новият цар Креон, погребва с почести Етеокъл, забранява погребването на Полиник и заплашва със смъртно наказание възможния нарушител на издадения указ. Диалогът между Едиповите дъщери разкрива намеренията на Антигона да погребе Полиник въпреки издадената заповед. Като мотив на своето поведение Антигона изтъква родствената връзка с убития. Знаейки за очакващото я наказание, Антигона е готова да легне в могилата редом с родния си брат. Исмена, неспособна да оцени величието на духа и, изоставя Антигона, потвърждавайки, че сестрата остава за своите близки наистина родна. Антигона изтъква и друг мотив за действията си – необходимостта да се почитат мъртвите, а чрез тях и боговете. Положението на Едиповите дъщери Антигона от самото начало определя като мъчително, позорно, нечестиво не защото самите те са извършили нещо недостойно, а защото за покойника е срамно да лежи непогребан и този срам естествено се разпростира и върху роднините му. Креон почита Етеокъл с погребение, а Полиник обезчестява, оставяйки трупа му незаровен. Антигона обяснява, че да се откаже от погребение, за нея означава да извърши предателство към собстения брат. И така в пролога зрителят е поставен пред дилема: от една страна, налице е заповед на току-що встъпилия във власт цар, подчинението на когото е дълг за всички поданици. От друга стои задължението, налагано от родствените връзки и намиращо основание в божествените завети. И едното, и другото – царската воля и заповедите на боговете гърците смятат за нужно да уважават и да спазват. Първият монолог на Креон(I еп.) дълги години е образец на държавническа мъдрост в Атина. Креон вменява в дълг на управляващия вземането на най-целесъобразните решения, активни действия срещу надигащите се беди, поставяне благополучието на родината над личните връзки и интереси. Креон заявява, че няма да толерира престъпниците, но ще почита справедливите, а човекът със заслуги към полиса ще бъде почитан и приживе, и след смъртта си. Атинският зрител забелязва разминаването във възгледите на царя и неговата племенница. Креон говори за уважение не на божествените норми, а на конкретния човек, живеещ в съответния полис. Царската власт трябва да извиква благоговение у поданиците. Понятията, имащи за Антигона свещен смисъл, за Креон загубват своя характер. Появата на стража в I еп. добавя няколко значими уточнения към образа на Креон. Стражът подозира, че случайно минаващ е посипал тялото на Полиник, за да го спаси от оскверняване, а хорът прави извод за божествена намеса в случилото се. Думите на хора разгневяват Креон, който грубо отговаря на тиванските старци. С поведението си царят доказва, че продължава да вярва в справедливостта на наложеното наказание. Креон вижда в погребалните действия таен неприятел, подкупил за изпълнение на забранения обряд. Креон стоварва цялото си възмущение върху парите, зло, извращаващо нравите и тласкащо хората към позорни постъпки. Подкуп и корист Креон съзира в поведението на стражите и ги заплашва, че ако не открият виновника, ги чака смърт. Увереност в своята правота Креон черпи от проявяваното благоволение на Зевс към него. Креон не може да бъде обвиняван в подозрителност. Съществуването на евентуална опозиция е съсвем допустимо в момент на смяна на властника. Силата на парите като деморализиращ фактор е добре известна на античния грък, така че тиванският цар не може да бъде съден за строгостта си, но може да бъде укоряван за очакванията си, че тиванските граждани ще се държат като послушни роби – “… клатят те / глава и не желаят във законния / ярем и подчинение да впрегнат врат.” Когато стражът отново се появява пред Креон, той води със себе си Антигона, хваната при втория и опит да извърши погребалния ритуал. Поведението на Едиповата дъщеря издава човека у нея, стремящ се да въплъти в дела взетите решения. Пред Креон Антигона излага логиката на своите постъпки. Отново е налице противопоставянето между религия-закон, а Антигона го предизвиква, като му отговаря, че това, което Креон нарежда, не нареждат нито Зевс, нито Справедливостта. Никой от смъртните според Едиповата дъщеря няма право да престъпва вечните божествени правила, дори и царете не могат това. Дългът към покойните несъмнето принадлежи към подобни неизменни с времето морални задължения. Креон настоява на своята правда. Постъпката на Антигона той нарича надменна и горделива, тъй като обяснява своята заповед като съобразена със закони отдавна известни на гърците. Освен това Креон омаловажава родствените връзки. За Креон връзката, която обединява хората край общото семейно огнище, не е значима и определяща. “Нека ми е племенница…”/Н86-Н90/ Креон проявява черти, типични за тираничното мислене и поведение. Според Антигона само страхът кара тиванските граждани да мълчат пред царя. Ако Едиповата дъщеря може да бъде заподозряна в субективност, сам Креон чрез думите си осветлява собствената си склонност към тираничност – “А с малката юзда…”/Н77-Н79/ Очевидно на Антигона както и на останалите тиванци царят гледа като на роби. Постоянна характеристика на тирана в гръцката литература е увеличената и необоснована подозрителност. Без всякакви причини и доказателства той обвинява в неподчинение и Исмена, за която зрителят достоверно знае, че тя с всичка сила се старае да възпре Антигона от опасното решение. Различие във възгледите на Антигона и Креон се открива в представите им за благочестие. За Антигона не е позорно почитането на убития брат с погребален обред. Креон я упреква, че с отношението си към Полиник тя обижда Етеокъл, на което Антигона му отговаря с довода, че смъртта изравнява всички. Антигона отстоява своите възгледи – към роднините си тя изпитва любов, не вражда. Креон се защитава с още едно основание: за него е съвършено неуместно да отстъпи пред жена. В бита на атинските граждани, гледащи пиесата, жената не се ползва с права. Нейна висша добродетел е послушно следване на бащината, а впоследствие и на съпружеската воля. Мъжете не търсят мнението на жените. В митологичното минало, служещо за сюжет на трагедията, жените от царско потекло се ползват с уважение, макар от само себе си да се разбира, че войната и политиката не са тяхна работа. В този смисъл атиняните едва ли са осъждали Креон. Важното в случая е друго – да не би оскърбеното Креоново самолюбие да го завлече в непоправима беда. Отговорът се намира в последвалите събития. Диалогът на Креон с Хемон потвърждава възгледите и убежденията на тиванския цар, които предизвикват все повече скептицизъм. Той продължава да мисли своите заповеди за закони и да вярва, че е непогрешим в поведението си. Пред Хемон обяснява, че човекът, изпълняващ образцово своите семейни задължения, ще бъде справедлив и в управлението на държавата. Анархията е гибелна, подчинението на гражданите им осигурява благополучие. Принципно думите му са прави, но зрителят подразбира разминаването между добрите намерения и действителните дела. От гражданите царят очаква пълно послушание не само в справедливите решения, но и в несправедливите. Както се разбира, обикновените тиванци могат да се уплашат от един Креонов поглед. Присъдата на царя тиванците приемат с възмущение, но той малко се безпокои от това. Гласът на народа се разминава с мнението на Креон. В духа на своите убеждения царят продължава да настоява, че задача на гражданите е да се подчиняват, защото полисът е собственост на царя. Хемон напразно се опитва да убеди Креон, че е загрижен за неговото благополучие. Той го предупреждава, че с възгледите си за управление спокойно би могъл да отиде в пустиня, където никой не би му противоречил. Хемон не намира действието на Антигона за неблагочестиво, защото противно на баща си не излиза в разбиранията си единствено от правовите, но и от религиозните категории. Креон обвинява сина си, че говори, обладан от любовна страст, нарича го “негодник”, “празноглавец”, настоява, че “Жена го поробила”, че “Воюва зарадите жените”. Въпреки думите на Хемон, че за него бащината воля е над всеки брак, царят всячески му вменява обезумяване от жажда за женски ласки. Нарастващото раздразнение на Креон създава впечатление, че защитата на мъжкото и на владетелското достойнство взема хипертрофиран характер, става натрапчива идея, заслепяваща го и за общественото мнение, и за искрената синовна загриженост, и за значението на Антигонината постъпка. Креон продължава да лицемери, мислейки се за невинен и справедлив. Софокъл в последователни епизоди сблъсква Креон с персонажи антагонисти. Във всеки нов спор царят влиза в диалог с човек, имащ все по-голям авторитет: Антигона, Хемон, собствения му син, Тирезий, жрец на Тива, въплъщение на божествената воля. Зрителят вече познава подозрителността на Креон, привиждаща навсякъде тайни врагове. Нетърпимостта на царя към чуждото мнение почива върху неразумното му самовластие, разраснало се до такава степен, че се превръща в откровено и непростимо богохулство. Креон изключва всяка възможност пред жреца да отмени заповедта си. Тирезий открито назовава хаоса, който Креон създава – обрича живия на мъртвите, а на мъртвия отрежда да остане в света на живите. Такова действие не биха си позволили даже боговете и заради преобърнатата от Креон хармония те ще го накажат, за да поправят стореното.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

20 − ten =