Андрешко – Елин Пелин

С разпадането на патриархалния културен модел все повече се увеличават дистанциите между хората. Те общуват помежду си не пряко, а чрез “посредничеството” на умножаващите се социални роли, обозначаващи определената позиция на един човек в обществото. Героите в разказа “Андрешко” също реагират един спрямо друг през все по-здравите брони на социалните си роли – съдията не може да види човека Андрешко, но прекрасно вижда селянина, данъкоплатеца, “хитреца”, “канибала” Андрешко. Контурите на широката социалнопсихологическа конфликтност в разказа са представени посредством сблъсъка между двата централни персонажа. Съдия-изпълнителят е този, който подхваща конфликта. Той има свой предварително създаден образ на селяните, в който без всякакво замисляне вкарва и Андрешко. Ако селяните са хитри, следователно и Андрешко е “хитрец”, ако те заплашват държавата, то и Андрешко е неин потенциален рушител. Изправен срещу тази агресия, Андрешко също отговаря чрез предварително зададения образ на “гражданина”, на съдията. В разигралата се словесна схватка между Андрешко и съдия-изпълнителя се сблъскват сякаш два свята – единият – чиновнически-дисциплиниран, надменен, агресивен, а другият – природно мъдър и ироничен, способен солидарно да отстоява разбирането си за справедливост. Съдията е убеден, че представлява държавата и силата на принципно анонимния чиновнически апарат, докато Андрешко представлява собствената си бедност и в постъпките си се води единствено от принципите на общностната солидарност. За съдията селянинът Станоя е нарушител, който трябва безкомпромисно да бъде наказан, а за Андрешко той е човек в беда, на когото трябва да се помогне. В основата на това разминаване стоят белезите на една цялостна културно-историческа трансформация. Традиционният литературен образ на пътуващата двойка в хода на диалога се сдобива с все по-отчетливи противоположни черти, които правят закономерен сблъсъка с “чужденеца”. По целия път протича именно различаването и раздалечаването на двамата пътници (не в етнически, а в социалнопсихологически план), за да се стигне до кулминацията с буквалното отдалечаване на Андрешко от изоставения в блатото съдия. В лицето на този представител на “слепите и студени” институции Андрешко вижда не просто друг човек, а опасния чужденец, самоотвержения изпълнител на социалната си роля, мечтателя за власт, камшик и сила. Вмъкнат в своя социалноролеви “кожух” съдията сякаш забравя, че самият той е човек, морална единица, а не обикновен винт от държавния механизъм. Той принципно е забравил, че има насреща си други хора, със свои надежди и болки, със свои съкровени светове. Едва когато остава сам в тъмнината и в “зелената блатска вода”, той се досеща за емоционалните светове и призовава белезите на съкровено-човешкото – сърцето, децата: “Ще умра бре!… Деца имам! Хлапако, нямаш ли сърце…” С това свое действие Андрешко, “хитрият” герой на Елин Пелин, успява да върне самозабравилия се държавен чиновник към зората на неговата човешка същност. Студът и водата са особени психологически пространства, традиционни места на завръщане към началата, към детското. Така в края на творбата съдия-изпълнителят не е просто наказан, а е преоткрит в детството на своята все още жива спонтанна емоционалност: “И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете.” Ако Андрешко защитава сакралната ценност на дома (семейството на Станоя), като не допуска проникването в него на тъмни, разрушителни сили, то Липо от разказа “Престъпление” разрешава този казус, извършвайки престъпление. След “три години скитане по чужбина” Липо се завръща в родното си село, където желае да съгради “нова къща”, да “се ожени за най-хубавото момиче”, да ушие на баща си хубави дрехи, да ходи на черква с булката си и да пали свещ пред иконата в храма. Доскорошният стражар се чувства засрамен и виновен, защото не е дал на семейството си в тежките им дни морална и материална подкрепа.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

15 + three =