Андрешко – Елин Пелин

Ако използваме класификацията на К. Г. Юнг за интровертирана и екстровертирана творческа нагласа, то ясно е, че Елин Пелин е творец от втория тип и че в неговите разкази субектът е изцяло подчинен на изискванията на обекта. Или както Искра Панова и Радосвет Коларов забелязаха- прототип на Елин-Пелиновото творчество е самият пъстър, многообразен и противоречив живот. Години наред, та и до ден днешен, разказът „Андрешко” бе подложен на дин- единствен прочит, фиксиращ положителния социален и нравствен героизъм на Андрешко и класовото разобличаване на съдя- изпълнителя. Поантата на произведението подаваше на тази литературоведческа интерпретация една поука- „така му се пада” на алчния, жесток и егоистичен буржоа. Поколение български деца бяха приучени да възприемат Андрешко като символ на подвига и човечността, а съдя- изпълнителя като безскрупулен класов враг. Подобно идеологизиране на творбата беше не само желателно поради времето на тоталитаризма, но то беше и удобно породи явния социален сблъсък между героите. Всъщност съзнателният преден социален план на разказа е безспорно негово идейно ядро, което предопределя и категоричността в постъпките на персонажите. Андрешко не се колебае да остави съдя- изпълнителя в блатото, а съдя- изпълнителят не се колебае да прибере житото на Станоя. Зад тази категоричност обаче прозират тънки психологически нюанси, които мълниеносно менят еднозначността си, превръщат се в своята противоположност и така- безкрай. Или както Радосвет Коларов отбелязва:” писателят обхожда човека и го” развръща откъм различни страни”.” И черно, и бяло…” издава тъкмо тази подвижност на наблюдателната позиция, смятана на ракурса, при което героят, без да подозира това, без да е субект на своята противоречивост, се оказва едновременно трогателно доверчив и безпомощно комичен; наперено достолепен, а вътрешно несигурен и външно грубичък; соленичък в приказките, а същевременно затаил най-нежни пориви в душата си, готов да се размекне и разплаче като дете и хем искрено скърбящ, хем малко нещо попреиграващ в скръбта, готов тутакси да се откаже от нея, защото животът иска своето…” Наистина визията на разказвача непрекъснато отскача от герой на герой, от диалог на пейзаж, от едни предметни детайли на други, като всички тези компоненти на разказа са максимално психологически натоварени и тяхното ударно внушение разкрива низ от разнообразни психологически състояния, синтезно сгъстени в една кратка житейска ситуация. Всички компоненти звучат с равноправни самостоятелни гласове, които се дирижират от логиката на случката. На външния, композиционно изразен диалог в разказа е придадена безспорно огромна психологическа роля, разкриваща и характера на героите, и социалната им философия, и различните им психологически състояния, задавани от случката. Трябва да се подчертае, че диалогът между Андрешко и съдя- изпълнителя се развива като едно непрекъснато разменяне на реплики, които разкриват пълната дисхармония на диалогичната ситуация, рязкото вътрешно конфронтиране на героите. Така персонажите се оформят като автори на пълноценни житейски и социални позиции, тотално взаимоизключващи се. Дори и когато диалогът разкрива едно логично разменяне на смислово неконфронтирани реплики, налице е вътрешния сблъсък, социалната и човешка отчужденост на героите и тяхното постоянно усилие за надмощие един на друг: – А- а, май и ти си пийнал, приятелю! Пък млад си още, мустаци не са ти никнали… Вашите селяци, пиши ги пропаднал народ, и туйто! – Пиши ги ти, господине, ние не знаем да пишем- рече момъкът и като се обърна към дръгливите си коне, повдигна им: – Дий, дий, господа!- и се замисли. Или пък. – От вълци аз се не боя, приятелю, ама стана студено. Нямам време да настивам. – Увийте се с чула, господине. Моите коне никога не се оплакват от настинка. Чулът много топли. И още: – … Сиромах е той, господине съдя, не закачайте го. – Сиромах човек- жив дявол! Явно е, че всеки разговор вътрешно обезсмисля, поради предната подадена реплика- така диалогът настъпателно се развива като постоянно отричане позицията на другия, докато се стигне до финалното: – Ей, хлапе… говедо… канибал… вол… дръвник! Ела! Избави ме! … Смили се бе! Животно… селендур… шоп!…, което е вече оголване на социалната и оттам на морално- етичната несъвместимост на двамата герои, тяхната ясна психологическа невъзможност за диалог и разбиране дин друг. Същата символична настъпателност се наблюдава и в емоционалното разгъване на пейзажа. От „ печалното, пусто и разкиснато от дъждовете поле” пейзажът, следвайки логиката на случката, постепенно набира емоционална сила и неговия символен глас се влива в общата полифония на разказа- сбор от различни равноправни гласове: „Мъртви и покосени се тъмнееха пръснатите пейзажи на села, речища, далечни гори и планини. По полето лъщяха големи локви, тъмни, студени и оцъклени като мъртвешки очи.” Допълвайки и пояснявайки логиката на житейската ситуация и подчертавайки „мъртвата”(сиреч невъзможна) вътрешна среща между двамата герои, пейзажът отчетливо обособява и свой собствен глас, който детайлизира и случката, и психологичното състояние на персонажите. Психологичната ситуация се организира от символно значещи пейзажни детайли като „ студено синьо небе”, „ ледени светли звезди”, които подчертават ироничния и пълен с омраза диалог между Андрешко и съдя- изпълнителя. Докато се стигне до символните пейзажни картини: „ Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде освен пак в нея.” Или „ Но тъмнината не му отговори”, които с все сила внушават абсурдността и безплодието на срещата, фронталното разминаване между двамата герои в разбирането им за добро и зло, за ред и законност, за човешка правда и справедливост. С отделен, макар и ограничен глас се откроява и авторското слово, което възприема персонажите не само като обекти, но и като субекти на собствено, значещо слово- израз на тяхната вътрешна субективна позиция. Гласът на автора се приобщава към единството на изобразяваното събитие чрез характерни символни детайли, които преливат между вещност и духовност- „дебелия господин във вълчи кожух” , „ тялото му зашава в него като пиле, което се излюпва”, „из тъмнината му отговори тъмен ехиден смях”, съдията „ се изправи изплашено в кожуха си”- и които емоционално балансират ситуацията, подчертавайки различните моменти, в които авторовата визия лови двамата герои. Така персонажите се разкриват с разнообразни черти от своя характер, активизирани от логиката на случката. Съдя- изпълнителят е олицетворение на властта и силата, но и олицетворение на безпомощността и човешкото отчаяние, Андрешко е и състрадателен към мъката на Станоя, и лукаво- жесток към безсилния, немощен с нищо да му отвърне съдия. „Андрешко” е разказ, фиксиращ един миг от разнообразния, пъстър и противоречив живот, миг, в който се срещат двама души и различни социални и морално- етични категории, еднакво жестоки един към друг поради пълната си невъзможност за вътрешна духовна среща. Всеки един от тях вижда в другия единствено злото, което той причинява- за съдията Андрешко е „хитрец” и „жив дявол”, за Андрешко съдията е олицетворение на насилническата, безскрупулна власт. И техните равноправно звучащи гласове утвърждават необоримите им, но диаметрално противоположни човешки правди. „Андрешко” е разказ за една жестока, „ялова” човешка среща, в която двамата герои активизират само злото у себе си, за да си един другиму зло.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>