Анализ на сонета “Пловдив” – Димчо Дебелянов

Стихотворението “Пловдив” е своеобразен завършек на формално необособения цикъл от елегии, посветени на носталгичните спомени от детството. Този цикъл вкл. творбите “Помниш ли, помниш ли…” и “Скрити вопли”. Елегията звучи като искрена изповед на една наболяла и изстрадала в самотност и несгоди душа. “Пловдив” следва класическата схема на итал.сонет, съдържащ 14 стиха “Пловдив” звучи твърде реалистично. Провокирано е от реални преживелици: с конкретния спомен за годините, прекарани в Пловдив (1895-1904), където Дебел-в пристига 40дни след смъртта на баща си и живее в оскъдица и лишения. Накърнено е нещо свято, стоящо твърде високо в ценностната скала на лирическия аз. Скръбното детство е черен знак, поставил фатален отпечатък върху съзнанието. Сонетът е публикуван след смъртта на поета в сп. “Изкуство” през 1919г, а през 1920 в “Стихотворения”. Заглавието има условен характер, насочва към богатата семантика, която носи името на големия град като многослойна социална и духовна форма на живот. Изборът на геогр.название, на конкретен град е рядко срещано при озаглавяването в лириката. Стих. е композиционно обособено в два катрена, които градят внушението за миналото и два терцета, които градят образът на настоящето. Миналото и настоящето са еднакво скръбни и тягостни. Както самият Д-в отбелязва в свое писмо до Н.Лилиев: “От нея (скръбта) аз не съм се плашил…когато радостта се свърши, аз пак ще имам спътница. Ще се върне мойта скръб при мене”. Макар и красиви, бляновете са се оказали мимолетни, мечтите са погребани в “сладка самота”. За да изрази своите елегични настроения, Дебелянов е подбрал най-подходящите поетични средства. В неговия поетичен речник са налице много думи, които говорят за самотност, пустота, скръб и мрак, които рисуват картината на безизходност и отчаяние. На основното настроение съответстват и епитети като “скръбни”, “безпощадна”, “пленни”, “едничък”, “бездомни”, “черни”, както и възклицанията, с които започва стих.: Как бяха скръбни мойте детски дни! О, колко много сълзи спотаени! Наречието “как”, с което заговаря текстът, носи многопосочни значения – как, по какъв начин става това, колко много е това и как то е нeизбежно. Второто четиристишие развива поставената вече тема в първото: внушението, че “на любовта плодът” е забранен, че щастие, мир, покой за духовно възвисената личност няма и не може да има, следователно ненужни и излишни са вярата и надеждата по някаква хармония на “Аз”-а със света. Скръбта е неотменна част от миналото на лир.Аз, но и присъща за настоящето му: И днес аз бродя в тоя скръбен град – едничък дом на мойта скръб бездомна… Глаголното време в този откъс е променено. Вместо формите (“бяха”, ”сви”, “чух” в първите две строфи) са използвани сегашните (“бродя”, “тежат”, “не искам”). Времето тече, но нищо не се променя В елегиите на Дебелянов на преден план изпъква мотивът за спомена. Докато в “Помниш ли, помниш ли …” е отречена романтиката на спомена като реално съществуващо минало, то в “Пловдив” е отречен самият спомен. Чрез елипса, повторения, дублиране на еднокоренни думи – типично Дебелянова етимологична фигура, и обикнатите смислови антитези се усеща безутешността на преживяното вече. Творбата очертава топоса на злото – града. Противопоставя му гората, полето, градините и най-вече –силата красотата и любовта Символният образ на града се среща и в други негови творби (“Спи градът”, “Аз искам да те помня все така”). Двукратно пространството е обозначено и с наречието за място “тук”, сякаш да се подчертае, че злото е тъкмо тук и само тук. Това е израз на дълбокото усещане на Аза, че е обречен да живее в тесните граници на пустошта, пленничеството. Пустотата на чов.съществуване e внушена и чрез синонимния ред “стръмни”, “черни”, който отвежда към образа на нощта като символ на страданието;активизира представите за хаос, съмнения, усещането за дисхармония и болезнена несигурност. Болезнеността е подчертана чрез метафорично употребения глагол “тежат” Сонетът е не само спомен от миналото, но и трагична картина на настоящето, скръб не само по детството, но и песимизъм за сегашните негови връстници, не само вопъл от някогашно страдание, но и вик за пробуждане на личността. Сонетът “Пловдив” е едно от класическите произведения в литературата ни, искрен и хуманен копнеж по доброто и красотата, което винаги ще бъде четено.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

ten − 10 =