Анализ на романа “Тютюн”

Романът “Тютюн” от Димитър Димов e безспорният триумф на националната ни проза. Подетата от Иван Вазов романова традиция с “Под игото” не намира достойни последователи в следващите десетилетия. Развоят на българската белетристика през XX век показва, че стойностните постижения са предимно в кратките прозаически жанрове. В този аспект творчеството на Димитър Димов извежда на нов, зрял, естетически издържан и философски задълбочен етап романовата традиция. “Тютюн”(1951) запълва празнотата на пъстрата и нееднозначна панорама на българската литература и утвърждава романа като примамлив, но и труден епически жанр, завоювал добри позиции в последвалите десетилетия. Димитър-Димовият художествен свят е свят на “осъдени души”. Героите му се лутат в битието и лабиринтите на собствената си (без)духовност. Те истински живеят и страдат, по несравним начин чезнат в подпалените от страстите пепелища, за да утвърдят правото на личния избор – да обичат и мразят, да съзиждат и ломят, да пропадат в преизподнята на грехопадението и да се възвисят в пречистващите селения на пробудената съвест. Романът “Тютюн” е най-голямото творческо постижение на писателия, в което “се изявява цялата мощ на неговия ум и талант. Тук намират завършен вид всички ония мотиви, идеи и образи, които цял живот са занимавали мисълта му.”(Кръстьо Куюмджиев) .Произведението синтезира и доразвива всички идеи, заложени отпреди в “Поручик Бенц” и “Осъдени души”. В първия роман писателят търси отговор на загадките на човешката душа, интересува се от силните характери и страсти, а във втория разкрива историческия трагизъм на времето и драмата на човека, погубил се в жестокостта на своя път. Романът “Тютюн” носи характерните особености на естетическия роман от 50-те години на XX век – “образец на социална епопея”(Симеон Хаджикосев). Той има увлекателна сюжетност – човешките истории и съдби са обусловени от историческите събития (рамката на историческото време е точно откроена – от края на 20-те до средата на 40-те години на XX век). Героите се разкриват във взаимоотношения, предопределени от обществения живот, в драматични лични истории, които се открояват на фона на големите исторически събития със своята изключителност. Те са ярка характеристика на духа на изобразяваната преломна епоха. Основен принцип в изграждането на романа е контрастът на всички равнища на творбата – фабула, сюжетно развитие, образи. Творбата рамкира годините преди и по време на Втората световна война. Писателят рисува неминуемия залез на епохата, агонията й, обусловена от историческата предопределеност. Тълкуването и вникването в психологията на героите е исторически правдоподобно дотолкова, доколкото те са мотивирани в личностен и обществен план от конкретната действителност. Димов прави задълбочен, изчерпателен, мотивиран и детайлен психологически портрет на герои, дали облик на времето. С професионалната обиграност на патологоанатом той изследва всяка фибра от личността, за да постави окончателната диагноза като причина за фаталния, но неизбежен край. Той установява, че силният характер и воля, прекомерните амбиции и жажда за успех в едно общество със съмнителна ценностна система съсипват и унищожават човешкия дух. Трагизмът на Димовите герои се предопределя от своеобразната им и мономания, и мегаломания. Те пренебрегват всякакви условности, задръжки и скрупули, късат с миналото и успяват, обзалагайки се с дявола. Така се издигат на върха на обществената пирамида. Другите им се възхищават и ги аплодират, завиждат им и се плашат от могъществото им, но самите герои не са щастливи, дори напротив. В това необяснимо противоречие се крие мистериозната загадка, в която се пита като печелиш какво губиш. Ирина и Борис печелят всичко, за което мечтаят, и плащат с всичко, което имат. Те стават душевни просяци и това е краят им. Ето я истинската драма на “осъдени” от собствената си непрозорливост и лакомия герои. В тях има нещо гротескно, фанатично, призрачно нереално и едновременно земно, неподправено, правдоподобно, истинско. Това се дължи на магнетичното им излъчване. Средата им ги моделира по свой образ и подобие. Тютюневият концерн “Никотиана” притежава зловеща “франкенщайнска”сила. Той провокира амбициите им със своя просперитет, разгромява и опустошава морала и човешките им устои. Те са неуморни търсачи на щастие и привидно го намират. Неусетно сетивата им се притъпяват,идва самозалъгването колко са “велики”, усещането за недосегаемост и власт над другите, а на по-късен етап – пълната апатия от успеха. Духовната им драма не идва да докаже, че илюзиите да бъдеш богат и едновременно щастлив са вечни, но измамни. Проекция на тези авторови проникновения и прозрения е Борис Морев- могъщият директор на “Никотиана”, тръгнал стремглаво към върха от най-ниското стъпало на социалната йерархия. Амбициозният младеж се срамува от семейството си, от оглупелия от вечен недоимък баща,страни от братята си, провинциалният градец е тесен за волевата му натура, в него Борис се чувства чужденец. Това мотивира героя да моделира у себе си бавно, но целенасочено качества и способности, които да го водят неминуемо към успех. Суровата му красота, пронизващият поглед и неразговорливостта визуализират един странящ от връстниците си герой, решил на всяка цена да бъде “друг”. Младежът е пестелив на думи, но и в първите си чувства е истински скъперник. Той сякаш усеща, че те могат да го подведат в един свят, който не признава сантименталностите. Може да се спори колко силни са чувствата му към милото провинциално момиче,срещнато в един зноен есенен следобед, но отношението му към Ирина на по-късен етап доказва, че Борис винаги се пази от чувствата, съхранявайки себе си за по-значими и стойностни дела, според неговите схващания. Тази пресметливост го превръща от амбициозен и напорист младеж в безскрупулно чудовище, безчувствено газещо всички и всичко по пътя си “нагоре”. Морев губи представа за добро и зло, нарушава простите и проверени от времето морални норми и постепенно се обезчовечава. Той шантажира, подкупва, манипулира, наранява, убива. На околните гледа не като на цел, а само като на средство да се докаже, респективно да забогатее. Той усеща и вярва, че светът принадлежи на смелите и безпощадни “конкистадори” и следва своите “набези”. И точно затова успява. Димов внушава,че времето ражда и отглежда силни,но бездушни герои, способни,но жестоки, талантливи, но коравосърдечни. Времето предявява жестоките си претенции и малцина са подготвени да отговорят на изискванията. Борис жертва човешката си същност заради успеха, но той го желае повече от всичко на света. Лека-полека той губи достойнството, гордостта, вътрешната сила на духа си. Страстта да печели, подхранвана от някогашната бедност и унижения, се изражда в отвратителен хищнически инстинкт да дебне и поглъща жертвата, но животинската му страст не се насища. Редките проблясъци на съвестта го разсмиват, защото умният Борис помни облога с дявола и отлично усеща, че измъкване няма. Всъщност отсъствието на всякаква съвест е залог за успеха му. Творецът детайлно и проникновено следи логиката и концентрацията на Моревата мисъл, способността да анализира и синтезира, да претегля “за” и “против” и в решителния момент да съкрушава противника с убийствената си точност. Тоталната му морална деградация, резултат на изтощителната борба, го прави победител и жертва едновременно. В залеза на живота си той е “оголен и тъп, лишен напълно от морално съзнание, от елементарна човешка способност да прави разлика между добро и зло, между подлост и достойнство”. Алкохолизирането на Борис, започнало като пиене за отпускане на нервите, го съсипва, обезличава и довършва. Силата му на победител го прави убийствено слаб и безволев пред алкохола. В края на романа Морев- могъщият директор на “Никотиана “ – е опустошен, обезличен, затъпял и болезнено равнодушен към всичко; една душевна и физическа развалина, която идва да докаже, че в живота се плаща всичко, и то скъпо. Последна надежда за губещия почва под краката си Морев остава Ирина. Едва тогава той най-сетне се сеща за нея и за любовта, сякаш разбира какво е пропилял, но времето му изиграва лоша шега. Някога Ирина се влюбва безпаметно, за “пръв и последен път” в живота си в безумния за околните младеж със силна воля, неспокоен ум и магнетична привлекателност. С течение на времето, отначало съпротивлявайки се, а после прозирайки, тя стига до извода, че се е излъгала и в човека, и в чувствата си, че се е обрекла на неподходящ и безчувствен човек. Тя бавно и мъчително, но логично и психологически мотивирано охладнява към него. Моментът, когато Борис разбира, че няма власт над нея, защото Ирина е “прогледнала”, маркира личната му драма. Жената, която преди го е обожавала, сега се отвращава от него, физически го ненавижда, за нея той става “един луд, един изрод”. Морев търпи пълен душевен крах, надявайки се, че поне тя ще остане до него докрай. Той си въобразява, че Ирина, познавайки го най-отрано и най-добре, ще му прощава всичко и ще го подкрепя докрай. Любовта няма значение за него,защото успехът го мами и привлича, но когато постига измамните си амбиции и усеща, че пак не е щастлив, разбира, че човешката любов е истинското тихо убежище на човека. Точно тогава, по “борисморевски” начин Ирина го предава и изоставя. Така се доказват думите на Костов, че “златото не представлява нищо, ако не се превърне в човешко щастие”. Последвалата смърт на Борис отегчава и отвращава всички. Трупът на задната седалка на колата е бреме, от което всички искат да се освободят. Има нещо зловещо във факта, че дори земята не иска да даде последно убежище на Борис. Мономанията и мегаломанията на героя намират естествения си завършек на пътя между Солун и Кавала. Така краят на Борис е дълбоко символичен- той не може да се спре и намери покой нито жив, нито мъртъв. Обречеността на героя кореспондира с обречеността на света, който го създава. Странните симбиоматични отношения между тях завършват по логичен начин. Драмата на личността в сложния път към света и към себе си особено релефно се откроява в образа на Ирина. Физическата и духовната красота на героинята се налагат още от първите страници на романа. Тя е горда, честолюбива и изпълнена с вътрешно достойнство героиня, въпреки превратностите на съдбата. И тя, както Борис, прави сама своя избор в живота, но за разлика от него сама решава кога да сложи точка на всичко. Ирина е силна личност, проиграла “картите си” заради собствените си илюзии и заблуди, макар че в различните етапи от живота си отлично разбира погрешното развитие на “играта” заради неправилно подбрания партньор. И двамата обаче си приличат по амбициозността си. Болезненото й желание да надрасне собствената си среда, от която се срамува, предопределя живота й. Като момиче Ирина мечтае да прилича на героините от евтините булевардни четива, да избяга от родителската опека, да успее – според плановете й – като учи в София. В големия град тя вижда огромния си шанс за успех. След фаталната, с оглед бъдещите събития, среща Борис, тя съзира в него възможност да постигне мечтите си, ставайки негова спътница в живота. Любовта унищожава и амбициите, и живота й. Тя си въобразява, че любовта е формула за успех, че тя именно ще я направи щастлива. Откъсването от родителите и дома за кратко време я преобразява. Личните й качества се парализират от желанието да придобие желания комфорт и пари. Отначало те са само средство, а по-късно – единствената цел. Бавно и неусетно за самата нея, Ирина търпи метаморфоза. Състраданието и милосърдието, естествени за любимата и желана професия, отстъпват място на равнодушие, досада и безразличие. Тя разбира, че човекът, за когото се е жертвала, не заслужава това. Единственият начин да му отмъсти е да го изостави тогава, когато най-сетне той се сеща истински за нея, и тя постъпва точно така. Борисморевските прийоми незабелязано за самата нея са станали част от същността й, подкрепени с убийствено равнодушие. Индивидуализмът и вътрешната съпротива на героинята имат пасивен характер, но това не прави човешката й драма по-незначителна. Тя усеща магнетичната власт на Борис върху себе си, но не може, пък и не иска да се съпротивлява. Тази власт, която в началото Ирина бърка с любов, впоследствие я превръща в самотница, в преситена и отегчена от всичко жена, в една своеобразна Фани Хорн. Дълги години Ирина е любовница и опора на Борис в изнурителните и съсипващи физиката и духа схватки с конкурентите. Истината блясва пред нея със стъписваща си и разголена същност в момента, когато разбира, че и тя на свой ред е станала за него средство за печелене на поредния милион. Морев дотолкова е свикнал с нейното равнодушие и апатия, та забравя, че в нея дремят чувства с неподозирана сила и посока на разрушение. За Борис Морев Ирина става грях и възмездие, обвинение и съдник, тя е неговият постоянен “рай”, но и неговият ужасяващ “ад”. По някакъв неписан човешки закон най-близкият му, условно казано, човек, се превръща в най-големия му обвинител и противник.Необяснима, но закономерна е метаморфозата на Ирина, която в края на романа вижда в единствения човек, обичала някога, “един луд, един изрод”. Любовта се оказва най-голямата заблуда в живота й. Може да се спори дали тя не е оправдание за житейската й мотивация – амбициозна, но лишена от конкретна насоченост и воля да докажеш себе си. Ирина е умна, талантлива, знае какво иска, но се продава по най-елементарния и лесен начин, решавайки да успее не благодарение на себе си, защото има качества за това, а благодарение на Борис. Точно този неравноправен съюз между двамата я търкулва по нанадолнището, което тя измамно съзира като височина, към която ще я поведе Борис. Наистина, в началото тя обича Борис и му вярва. Постепенно обаче любовта й се комерсиализира. Жената, която се задоволява само с любовта, впоследствие се научава да иска много и най-различни неща, а те все по-малко и по-малко й стигат. Тя усеща, че нещо не е наред, че не това е искала и мечтала, но апатията я завладява изцяло. Нещо повече, Ирина е умна и съзнава падението си, но гордостта й пречи да спре и промени посоката. Тя осъзнава моралното си падение, дори го признава, но от честолюбие не променя битието си. И двамата с Борис са мономани, макар нейните желания да са по-скромни и не така пагубни за околните. В развитието на действието героинята търпи отрицателна по отношение на “началната заявка” промяна. Тя логично се озовава в пагубни за сърцето и духа й територии, от които няма измъкване. Ирина неотклонно, макар и съзнавайки, следва предначертания от Борис път, но усеща, че “светът на “Никотиана” бе вкарал в душата й някаква отрова и от тази отрова се бе превърнала в слабо същество, което вече не може да избира собствен път в живота”. И отново се повтаря мотивът за пътя от експозицията на “Тютюн” – копнежът по приказния път се е превърнал в тотална невъзможност да се избере свой, собствен път. Метаморфозата на героинята от невинно, но амбициозно провинциално момиче завършва с превръщането й в “лакирана светска кукла” на конци. Умната, интелектуално изтънчена, но покварена, аморална и себична героиня не може да има деца. Чрез този специфичен щрих Димов като че ли внушава, че светът на грехопадението не бива да продължава. Времето моделира Ирина според безпощадните си правила, но с някаква митологическа жестокост убива поддалите се на изкушенията. Така по своеобразен начин, то се пречиства, за да продължи своя ход с нови хора, с нови идеи, а защо не и с нови”осъдени души”. Краят на Ирина е трагедия за прахосания й живот, а за околните – в смутното и задъхано време след войната – той остава почти незабелязан. Животът и мечтите й я изиграват, но гордостта, достойнството и личното “аз” предопределят избрания край. Прозорливата и умна героиня, на която светът от “вчера” й е дал много уроци, разбира, че нейното време е изтекло и че за нея “бий дванайсетият кобен час”. Със самоубийството си тя плаща и изкупва греховете си – пред себе си и пред времето, защото тя е част от него и от света. Героинята не си прави никакви илюзии за бъдещето, защото знае, че героите на деня няма да й простят нейното “вчера” и че в прекроеното историческо пространство за такива като нея няма място. Особено място в романа е отредено на фон Гайер – представител на немския папиросен концерн “Никотиана” – философ, фаталист, заразен от идеята на Ницше за свръхчовека, мечтаещ за велика Германия. Той е послушно колело в хитлеристката машина, олицетворение на мита за могъществото и превъзходството на немския дух. Това е персонаж-идеологема, в чието въображение се долавя трагичната дистанция на повествователя – особено силна при подчертаването на отчуждението на чужденеца: “Един германец не може да прояви никога нравствената сила на славяните – да се смее над себе си.” И двамата (фон Гайер и Борис) са заслепени от страстта към химерната си цел до такава степен, че не осъзнават деградацията на собствената си личност. Една от запомнящите се фигури в романа е на тютюневия експерт Костов с неговия аристократизъм. Взаимоотношенията Костов – Борис Морев са разгледани като взаимоотношения на различни психологически типове – на равновесие и на агресия. Запомнящ се е красивият, но излишен жест на опита на Костов да спаси малката Алекс. Читателят разбира чувството за самотност на героя, както и измамната илюзия, че може да се избегне възмездието на времето. Варвара, Шишко, Спасуна, Динко, Павел, Лила – това е светът на борците за един нов социален строй, като идеен и морален контрапункт на света на “Никотиана” – два типа контрастни ценностни системи, като при борците доминира самоотричането от личното и всеотдайността на делото. Забележителна е повествователната техника на автора при представянето на героите – стремеж да се проникне в техния свят и психология, да се отразят мотивите, които ги хвърлят в схватка с фашизма. Чрез галерията от образи Димитър Димов открива противоречивите истини на времето. Авторът насочва вниманието на читателя както към историческото време (събитийния план на повествованието), така и към драматичната съдба на човека (психологическия план). Социалната и националната проблематика в романа преминава във вечна, общочовешка, отнасяща се за всички времена и хора. Образът на “Никотиана” прераства от символ на експлоатацията и жестокостта в общочовешкия символ на злото и покварата, на разложението и гибелта. Романът “Тютюн” е от ония вечни творби на България,които могат да направляват и съветват, да провокират и предупреждават, да напомнят най-сетне, че времето и човекът са в непрекъснато взаимодействие и че животът е изпитание за човешкия дух, воля и жажда за успех.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × 1 =