Анализ на разказа “Индже” от Йордан Йовков

Йордан Йовков е един от най-големите майстори на българския разказ. Неговите творби проследяват събитията от различни времеви пластове. Ретроспекцията е най-често използван художествен похват. Но уникалното майсторство се дължи на способността на писателя да вниква в човешките души и да ги анализира. Героите му са неустоимо красиви и страстни. Мъжете са иснински монополитни личности- храбри, решителни, готови на саможертва. Монополитен е и главният герой в разказа „Индже”. Той въплащава красотата, силата, мъжествеността, волята, неизчерпаемата енергия. Не е безгрешен, но обаятелен, когато се пробужда съвестта му. Индже има исторически прототип. Писателят се придържа към него, но създава един свой образ, в който влага много от естетическите си принципи: добро, зло, красота, любов, грях, възмездие. Два са основните периода в живота на Индже. На кърджалийски разбойник и на народен закрилник. Йовков започва разказа с Индже – кърджалийкският водач. У него е започнал дълбок душевен процес. Навежда глава, замисля се, дълго гледа към село Урум Еникъой, но не дава знак за нападение.Мислите му го връщат шеснайсет години назад във времето. Спомня си нападението на Жеравна, за лудешкия юруш, с който превзема села и колиби. В младите си години живее без задръжки и морални стойности. Зад себе си оставя само небе и земя, но не страда от угризения за злото, което прави: „наоколо се люлеят пожарите, пищят жени и деца, кръв багри високите дувари…Индже става по-весел. Мъчно е да му се угоди.” Неговата дума е закон пред всички. Йовков въвежда образа на Пауна „хубава, тънка, висока”, усмивката на тая жена и погледа засядат дълбоко в душата на Индже и той я прави своя жена „по закон и по обичай”. Докато е млад не дели доброто от злото, той е зъл, сприхав и алчен. Спомня си и дена на най-големия си грях. Денят когато подхвърля детето си във въздуха с думите „хайдутин дете не храни” и го перва с ятагана си. Душевният прелом у хайдутинът започва. Ненадейно го ранява куршума на Сяро Барутчията. След като захвърля детето си, Пауна го напуска и така Индже разбира какво е самота и болка. Страшното проклятие на умиращия свещеник също гвожди сърцето му и не може да го забрави. Омръзва му името му да всява страх и ужас. След разговора със стареца Индже разбира какво е нужно на хората – мирен живот,труд и сигурност, някой който да ги пази. Индже притежава силата да обърне сърцето си от омразата към любовта. Не с изтрели, а с камбанен звън мечтае да го посрещат в селата. Унищожава всички размирни орди. Пратеното от него девойче, красиво, накичено, ще стигне невредимо до Седемте кладенеца, без никой да го закачи: „Щом тъй е казал Индже..”. Отново се разнася славата му, но като народен закрилник. Той слуша песента на жътварките и пропива първата сълза през живота си. Решава, че е време да отиде и там, където е извършил своя най-голям грях. Голям празник е в Урум Еникъой. Хората посрещат Индже с иконата на Света Троица, с хляб и сол. Той влиза в селото и изведнъж пътя му пресича малко, гърбаво човече. Когато вижда очите на детето, в него се пробужда нещо, но и той не разбира какво е. Гърбавото както го нарича цяло село, убива Индже със своята намерена пушка. Тогава хайдутинът научава, че Гърбавото е негов син и сякаш втори куршум пронизва сърцето му. Под веждите на грозното дете Индже познава очите на Пауна. Той нарежда на кърджалиите да пазят детето. Злото е възмездено: „Много майки съм разплакал… Дойде и моя ред”. Индже си отива от света с прошката и съзнанието, че е дал нещо свято на хората – благородство, обич и спокойствие. Йовков решава, че Индже трябва да загине от собствения си син, за да заплати за греховете си. Отнема му правото да бъде щастлив, но ни внушава идеята, че човек винаги може да стане добър, стига да има сърце и воля за това.

loading...

One Response to Анализ на разказа “Индже” от Йордан Йовков

  1. No comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

17 + 19 =