Анализ на елегията “Сиротна песен” – Димчо Дебелянов

Стих. “Сиротна песен” е изповед на нагласата, с която личността се сбогува със земното и се отваря към безкрая. В очакване на смъртта лир. Аз споделя преценката си за изминалия път и разкрива домогванията на своя дух до хармонията на вечността. Ръкописът е намерен от Георги Райчев. С това кратко стих. завършва поетичната книга „Стихотворения” на Д.Д, издадена 4г. след смъртта му (1920г.) от приятелите му. Те поместват включените в нея поетически творби в своеобразната рамка на две „песни”: стихосбирката се открива с „Черна песен.” и се закрива със „Сиротна песен”. И „черна”, и „сиротна” се вписват в преобладаващия лексикален облик на Дебеляновата поезия, която изговаря свойствените за лирическия Аз състояния на скръбност и самотност. В равносметката на Аза за земното му съществуване доминират усещанията за самота и страдание. Изминалият път е “нерад”, изпълнен с “горести”. Възможните радости са “несподелени”. Земният живот се осмисля като низ от страдания, сред които радостите не са случайни. В “Сиротна песен” твърденията за страдалческата чов.участ са констатации, които те предполагат съпротивата на индивида. Стиховете “Изгубих майка, а жена/не найдох, нямам и другари” съдържат убедителна мотивация на чувството за самота. Индивидът е лишен от най-съкровените връзки с общността – майката, любимата жена, другарите. Подобна липса предопределя невъзможността на най-здравите връзки с живота – родовите ценности, любовта, общуването. Дебеляновият лир.човек се самоопределя като сирак. Сиротността е обрекла индивида на бездомност, приютяването в “бащината къща” е невъзможно. Сиротен е духът. Самотата е неспо¬делена. Така за Деб-я Аз смъртта е единствено възможната утеха. Неуспял да осмисли живота си, лир.герой успява да осмисли смъртта на война като пълноценна изява на човеш. същност. В очакване на смъртта духът му е завладян от смирение и от мъдро спокойствие. Раздялата с живота не е болезнена, защото индивидът определя като висша ценност достойната смърт. Бездомността се превръща в естествена, недраматична характеристика, защото вечността е най- уютното убежище за душата, преживяла разочарованията на земния живот. Прозрял истините за преходното и вечното, лир. Аз е обладан от спокойствието на мъдреца, за когото всяко обръщане назад е ненужно. Символът на това духовно просветление е образът на песента. В този смисъл “Сиротна песен” се докосва до хармоничното единство на духа, постигнато в процеса на личностното помъдряване. Образът на спомена също играе важна роля на границата м/у земния и вечния живот. Споменът вече е изпълнил своята мисия. Той е бил необходим на лир. Аз по време на земното му пътуване. Сега в миговете на смирено очакване на вечността, той вече е ненужен. Защото във вечността миналото, настоящето и бъдещето се сливат. “Сиротна песен” обобщава прозренията на Дебелянов за лириката. Творбата съдържа и доразвива важни за творчеството на поета мотиви – за изначалната самотност и за страдалческата участ на човека, за бездомността на земния свят. Тя е човешка изповед на границата между земния и вечния живот.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

nineteen − twelve =