“Аз и другите” – есе

Добри, умни, способни, учтиви или крайната противоположност на това… Всички сме „адски” различни. Няма понятие “другите”. Всеки си е със собствена индивидуалност и сам решава какъв да бъде, как да бъде изграден неговия мъничък свят, как да се държи сред другите, какво да прави, какво да желае, за какво да се бори и мечтае. Всеки един е единствен, уникален сам по себе си и незабравим за някого. … Не знам дали изобщо мога да говоря за мен и другите – за мен и родителите ми, за мен и приятелите ми, за мен и любимия човек, за мен и останалите. Трудно е да се опише това… Но въпреки, че живота е една трудна задача с помощта на тези хора аз ще я реша. Родителите … Благодаря им за всичко! За всяка усмивка, добър съвет, за всяка будна нощ в чакане да се прибера, за всеки един залък, който са ми дали. Благодаря им … за това, което имам… за това, което съм и за това което ще бъда. Благодаря им за седемнадесетте години сладък живот. Въпреки всички спорове и различия на мненията, те са си моите мама и тате. Приятелите … Не се нуждая от много, стигат ми двама-трима, но такива, „че когато гръм удари и свят помръкне, да зная, че някой рови в гроба да ме измъкне”. Може би на някой ще му прозвучи странно … но истина е … искам приятели, но истински. Считам малкото мой за такива .Всеки един ми е дал толкова много. Помогнал ми е с всичко, което е имал. Подкрепял ме е и винаги съм знаела че мога да се облегна на едно приятелско рамо и да споделя с някого несполуките в живота си. Любимия човек… Усмивка, топлеща ме в студените зимни вечери… Прегръдка, връщаща и последната умираща надежда…Очи, сияещи по силно и от слънцето… Нормално. Всеки влюбен би го казал… И… Като заключение-аз и всички останали… С труден характер съм и трудно успявам да се сближа с някого… Не се гордея с това нито съжалявам, защото така подбирам добре кръга с хората около мен. Критична съм , а някой не приемат критика. Искрена съм, а някой не обичат много да чуват истината за себе си. Пряма, нетърпелива… но понякога прекалено мълчалива. Има моменти ,в които се затварям в себе си и никой не ме разбира, но не е с цел отблъскване-просто неподходящ момент за разговор. Има моменти, в които се чувствам изолирана, а май сама се изолирам. Искам прекалено много от хората около мен… Какво би се случило все пак ако отворя сърцето си за другите- „останалите”? Каквото и да са те, които и да са те „другите”… Дали няма да е по-добре?…

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eighteen − thirteen =