“Азбучна молитва” – Константин Преславски

Освен с „Проглас към Евангелието” и „Похвала на цар Симеон” голямото начало на старобългарската и старославянска извънлитургическа поезия се поставя и с „Азбучна молитва”. Нейното авторство е спорно. То се отдава от едни литературни историци на Константин-Кирил Философ, а от други – на Констанстин Преславски, първи славянски епископ на столицата Велики Преслав, живял през средата на IX век и началото на X век. Най-старият препис на молитвата е от XII век, където тя е стихотворна част от предисловие към сборник с неделни проповеди – „Учително (Тълковно) Евангелие” на Константин Преславски. Прозаичната част на предисловието започва със стих от „Мисли, написани с едностишия” на Григорий Богослов. Едностишията са в размер от 12 срички и с цезура след петата или след седмата сричка. Те са във формата на акростихови сентенции (пословици). Всеки стих се захваща с поредната буква на гръцката азбука и представлява обобщение на християнски нравствени принципи: „Търси милостта Божия към себе си чрез милостивост към ближните”, „Владей с въздържание плътта и я смирявай, колкото се може по-добре”, „Признавай разума за светилник на целия си живот” и други. „Азбучна молитва” по форма е също акростихова. Поредната буква на славянската азбука стои в началото на всеки стих, който е от 12 срички с преобладаваща цезура след петата сричка (5+7). Акростихът предоставя възможност даден текст да се чете не само хоризонтално, от ляво на дясно, но и отвесно (вертикално), от горе на долу. Азбучната му разновидност украсява външния, графичния облик на текста, а също така е натоварен с учебна роля – чрез акростиха се запаметяват редът, названията на славянските букви и съответните букви, които те обозначават. По свидетелствата на Черноризец Храбър славянската азбука се състои от 38 букви, но „Азбучната молитва” съдържа 40 стиха. Като символ числото 40 означава подготовка за преход към състояние на съвършенство. Великият пост е 40 дни. Християните телесно и душевно се очистват, за да срещнат празника Великден, когато се чествува Възкресението на Христос. Славяните езичници през IX век приемат кръщение и вървят по пътя на съвършенството с молитвено упование на Бога. Ето защо от името на един от първите български книжовници е съставена славословна и просителна молитва, в която се измолва вдъховение, за да се запише с букви мъдростта на евангелкото слово. Началният стих с буквата „Азъ” е съобщение, че целият текст нататък следва да се произнася, да се възприема като моление: „Аз с тия думи (словомъ) моля се на Бога”. Правило е молитвата да се подхваща с обръщение към адресата – Бог, Богородица, светците. За разлика от многобожието на езическите вярвания, християнството изповядва, че има един Бог, който е Творец, Създател на видимия (материален) и невидимия (духовен) свят. Необходимостта от решително отхвърляне на езичеството през IX век обяснява защо в определена посока е разширено звателното обръщение: „Боже на всяка твар и създателю на видимите и невидимите (неща).” Искането на молещия се книжовник е да бъде осенен с вдъхновение от Светия Дух: „Да вдъхне в сърцето ми слово”. Огънят на творческото вдъховение през античността се обяснява с музите – покровителки на изкуствата. В християнството творческата дейност не е самостойно човешко дело. С благодатта си Св. Дух определя художествената сила и верността на словото: Пророците са ръководени и движени от Св.Дух и техните книги са верни и боговдъхновени. Христос започва да проповядва, след като приема кръщение, при което Дух Свети се явява във вид на гълъб. Тогава за първи път се ракрива за света тайната на Св.Тройца – Бог е един, но в три Лица (ипостаси) – Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети. На Петдесетница над събралите се апостоли се явяват огнени езици. И всички се изпълняват с Дух Свети и тръгват по света да проповядват учението на Христос. За това душевно просветление се копнее и в „Азбучната молитва”. Измолваният дар да се проповядва евангелското слово не е за лично спасение, а за всеобщо духовно преуспяване: „Което ще бъде за благото на всички, живеещи в Твоите заповеди. Защото е голям светилник на живота, законът ти, светлина в пътеките на този, който дири евангелските слова и се моли да получи Твоите дарове.” Ключовите думи и изрази, предимно със светлинно значение, убеждават в подтекста си, че истината за смисъла на човешкия живот е открита в християнския нравствен закон, който донася светлината на духовното прозрение. Ключово по своето съдържание е също и понятието „дарове”. Всичко, което представлява човекът, неговата слава и величие в природата са дарувани от Бога. Даровете Божии са изобилни и за полза на всички: премъдростта и знанието, любовта и целомъдрието, семейството, душевният мир, вярата и покаянието, вечният живот и т.н. С тези дарове и славяните стават „чеда божии”. Тяхното състояние на обновление, представата за духовния им подем и полет намира запомнящо се поетическо обощение в метафората за летенето: „Лети сега и славянското племе. Към кръщение се обърнаха всички, които желаят да се нарекат твои хора, милостта твоя, Боже, молят горещо.” Едно от названията на Бога е „Отец на милостта”. Нравствено обновени от кръщението, славяните получават честта да бъдат осиновени от Бога и да заслужат неговата милост. За да я изпитат обаче, самите те са длъжни да заживеят със състрадание един към друг: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани” (Евангелие по Матей, 5:7). Молението за всички се заменя изведнъж с лична молба на произнасящия молитвата за помощ: „Но на мене сега пространно слово ми дай”. Определението „пространно” не означава само „изобилно”. То притежава и стилистическо значение – осъзнава се в случая принципът за уместност на речта. За непостижимото достойнство на Бога следва да се говори както подабава – възвишено, величаво, а речевите изрази да се отличават със значителност и тържественост. За високия стилов строй допринася качеството „пространност”, „витиеватост” на речта. Искреността на личната молба за даряване на вдъхновено и мъдро слово се откроява от обстоятелството, че отправянето на молбата в стихотворението се съпровожда с пластическия жест на ритуално вдигнатите ръце (така някога Мойсей измолва божието благоволение за евреите, Вж.Изход, 17:11). Умът на молещия се и ръцете му се насочват нагоре към небето: „Ръцете свои издигам винаги нагоре да получа сила и мъдрост от Тебе.” Със споделеното желание едновременно се славослови Бог и се обосновава очквано сбъдване, тъй като просителят е достоен: „Защото Ти даваш на достойните сила И цериш всяко същество.” Настояването: „Избави ме от фараонска злоба” прибавя напрежение в молитвеното упоение от предполагаемото противоборство на дявола спрямо всеки човек, потърсил божия закрила. Символичното значение на думата „фараон” се оформя от библейското предание за Мойсей и извеждането на евреите от Египет, на което фараонът се противопоставят с озобление. Личната молба се повтаря в разширено текстово обкръжение: „Дай ми херувимска мисъл и ум, о, честна пресвета Троице, превърни скръбта ми в радост, да почна мъдро да описвам премъдрите ти чудеса, като приема силата на шестокрилите.” Херувимите и шестокрилите серафимиса висши небесни същества, които са най-близко до Бога. Към тяхната чистота на ума, към несравнимата им сила се стреми старобългарският книжовник, за да преодолее печалната си словесна немощ и да заживее с вдъхновената радост, че е учител по вяра. Упование за книжовника е примерът на учителите: „Сега вървя по дирите на учителите, Следвайки името и делата им, ще направя явно евангелското слово.” Старобългарската фраза „по следу учителю” е загадка. Тя може да се преведе с единствено или двойнствено число – „по дирите на Учителя” или „по дирите на двамата учители”, т.е. Константин-Кирил Философ и Методий. И двете четения е обща идеята за приемственост в духовното учителство, общо е чувството на преклонение пред подвига на учителя просветител. Преди заключителната славословна (доксологична) формула прозвучава решимостта на „новия народ”, на новите християни – славяните, на млади и стари, да се просвещават на свой език. С тази пламенна любов към славянската писменост „Азбучна молитва” се родее с идейния патос на „Проглас към св.Евангелие”, сказанието „За буквите” на Черноризец Храбър, „Похвала на цар Симеон” и други запазени литературни послания на първото поколение старобългарски писатели.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × five =