„АГО, ЗА БОГА, НАПРАВИ ТОВА ДОБРО” (1 глава на „Една българка”)

В разказа „Една българка” Иван Вазов изгражда образа на една обикновена жена , която навлиза в територията на изключителното и става символ на много човешки добродетели. В атмосферата на страх и гонения Баба Илийца с решителност и доброта преодолява границите на невъзможното, за да изпълни своя човешки дълг. Първата част на разказа „Една българка”, която играе роля на експозиция, отвежда към тревогите след погрома на Априлското въстание. Светът в който действа Вазовата героиня е свят на война – като сблъсък на един окървавен и жесток „мъжки свят”. Войната е време на изпитание, там има жестокост и насилие, но най-вече там се доказват способностите. Страхливият бяга и се крие, храбрецът се отправя към пантеона на славата. В света на войната има и относително спокойни пространства – това е мирната територия на бита, на трудовия делник. Спрямо тази мирна територия битките изглеждат нещо далечно и лишено от особена значимост. Денят, в който е разбита Ботевата чета е обикновен ден за жените от Лютиброд, които искат да преминат Искъра, за да подновят трудовия си делник. Отдадени на работата си, те не се интересуват от мъжките работи „Повечето слабо знаеха какво става сега, някой и нехаеха” сноването на шумни потери не се отнася до тях и те продължават да си ходят по кърските работи. Така в разказа се налага внушението за два свята, за два поведенчески модела – мъжете са се заели със съдбата на царството, жените са се заели с грижата за стопанството. Затова, че са свързани с бита, жените са изключени от подозрения и преследвания, докато мъжете не смеят да излязат, защото са подозрителни и обект на гонения. Това пък налага и представата за два типа мъже – едните са юнаци, те са в планината, в огъня, изгарят за свободата на България . И другите, които си стоят затворени в домовете, страхливците, криещите се зад гърбовете на жените си, примирени със съдбата си на поробени. Поведението на Баба Илийца разколебава представата, че само мъжете могат да се докоснат до изключителното, героичното. Затова и заглавието предполага друг тип поведение – не мъжко и женско, а българско. Пристигането на заптиетата на брега на Искъра внася смут сред струпалите се лютибродчанки . Бунтът на ратаите застрашава властта на поробителя и затова го прави още по-жесток и безкомпромисен. Обидите „хънзъри, кучки и магарици” подсказват унизителното отношение към тези мирни жени, а плющенето на бича над главите им издава явното превъзходство на властта и силата , което още веднъж подсказва колко са беззащитни и поругани българите. Появата на жената от село Челопек нарушава установения ред. Турците са разгонили жените и са забранили да се преминава през реката. На фона на тази картина се появява една шестдесетгодишна, кокалеста, мъжка на вид жена. В описанието на героинята Вазов макар и пестеливо акцентира на нейните физически черти, които налагат внушението, че героинята ще напусне територията на женското и ще очертае една друга зона, в която разликата между мъжа и жената е заличена. Пред турчина тя застава в ролята на майка, на спасителка на живота. В „мътните” времена, когато всички пътища са места за преследване и унищожение, една жена търси път към спасението. Тогава, когато животът има най-ниска цена тя се бори за здравето, за оцеляването. Баба Илийца тръгва към манастира да търси лек за болното си внуче. След като всички човешки лекове са опитани и не са дали резултат, остава и утехата, че само бог може да помогне. Така тя се озовава лице в лице с освирепелия поробител, за да го застави да наруши забраната си и да направи за нея изключение. Молбата и има силата на дързост и непокорство, но тя е придружена с благословия към тези, от които всички страдат „Бог да даде здраве на тебе и на децата”. Добрите думи на жената намират отзвук – единият турчин я удостоява с внимание, като я разпознава и си спомня, че му е готвила баница. Това е знак, че нещо ще се отключи в закоравялото сърце на заптието. Краткият диалог между Баба Илийца и турчина говори за решителността и безстрашието и и за известна отстъпчивост от негова страна. Накратко Баба Илийца споделя житейската си драма за болното сираче, за което тя се грижи и е длъжна да спаси. Тя не чака разбиране и състрадание . Животът и е преминал в робство и тя знае на каква жестокост и безчовечност са способни турците, но интуицията на жена и майка и подсказват, че тя не трябва да пести молбите. Тя настоява, атакувайки най-тънката струна за човека – напомня му, че е баща, като се стреми да му подскаже, че между двамата има нещо общо човешко и това е любовта на родителя към детето. С щедрост Баба Илийца обещава, че ще се моли за здравето на всички, на него и на децата му. Искреността и добротата на героинята извършват поврат в установените отношения. Те карат турчина да се замисли, да почувства човешката мъка и да отстъпи пред нея макар и презрително „Хай влазяй магарице !”. Обидата не засяга старата жена. Тя знае, че гордостта и накърненото самолюбие не са и полезни в този момент. В тези жестоки времена, когато трябва да опазиш главата си, няма място за излишна чувствителност. Грубото отношение към нея не нарушава достойнството и, защото тя вече удържа първата си победа да премине реката и да спаси два човешки живота. Така още в първата част на разказа читателят изгражда представата си за една необикновена жена, смела, способна да се справя сама с трудните ситуации, като отстоява своето човеколюбие и благородство.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × 1 =