‘’Ще бъдеш в бяло’’ – Яворов

‘’Ще бъдеш в бяло’’ е своеобразен монолог, изповед на най-стаени надежди. Но в този монолог е заложен и един неразгърнат диалог. Още самото заглавие е обращение към един неприсъстващ в творбата събеседник, пред когото поетът изповядва себе си ‘’ще бъдеш’’. След това формата във второ лице ед. ч. се повтаря и в местоимението ‘’твоята родина’’. Диалогичните отправки бързо отпадат и стихотворението символно метафорично очертава сложния живейски път на твореца и щастливия изход сред поредица крушения. Ако съдим по цялостната поезия на Яворов, това е само мимолетен щастлив изход. Образът на любимата се откроява с лъчисто херувимска чистота, символно синтезирана в повторението на понятието ‘’бяло’’, във ‘’вейка от маслина’’, в толкова често предпочитаното от Яворов сравнение с ангел. Тук любовта е безплътна, безтелесна. Единствената условно сетивна ремарка е ‘’ще разкрия аз прегръдка’’. Любовта в поезията на Яворов надхвърля сферата на обикновеното човешко изживяване. Тук тя е спасение, просветление, отвеждащо в други пространства на духа, далеч от мрачните терзания, носи преоценка за света и за самия себе си: ‘’света прогнил от зло/ не е, щом той е твоята родина’’. И не толкова самото любовно чувство ангажира вниманието на поета, колкот въздействието на любовта като пречистваща възродителна сила, като спасение от духовните сривове. Яворов, крайно пристрастна и експанзивна натура, винаги е търсил една всепоглъщаща страст, в която да намери опора. В депресията му трябва спасителен остров и той го вижда в любовта. Тя е бягство от разочарованието, от нарастващото чувство на обреченост: ‘’И пак ще се обърна просветлен/ света да видя цял при ярък ден’’. Яворов е поет на контрастите. Отделни контрастиращи понятия и цели стихове са често явление в творбите му:’’ в невярата тревожна, искам мир’’, но от друга страна, още в следващия стих заявява: ‘’И с вяра ще разкрия аз прегрътки’’. Дори и в тези единични противопоставяния обаче прозира спецификата на едно светоусещане, което възприема света най-вече в неговите сблъсъци. Любовта е убежище на един изтерзан дух, чиито психологически травми намират осезаемо образни лирически превъплъщения: ‘’веднъж ли съм се спъвал в съсипни…’’ В херметично затворения свят на поета, егоцентрично фокусиран в Аза, в психологическите драми на разочарованието и крушението, любовта е единствен спасителен лъч. Стихотворението ‘’Ще бъдеш в бяло’’ се откроява между най-оптимистичните творби на поета. Този монолог е лирично психологическата история на една лична участ, намерила своята опорна точка в любовта. Светът остава херметизиран, но вече просветлен, изпълнен с увереност и сила. Вярва ли си поетът? Тук, в тези стихове – да, напълно! Те са така категорични, така окрилени от подема на духа, че не дават основание за друг отговор. Но цялостната поезия на Яворов бележи амплитудата на една духовна неувереност, лутането на неспокойното съзнание на поета между безверие и страстно неугасваща вяра. Това е светът на символизма; неговият отпечатък се чувства както в психологическите полюси на духовния път, така и в словесната сфера, където откриваме предпочитанията на символистическия речник: ‘’съсипни’’, ‘’сръднощни тъмнини’’, ‘’храм’’. И все пак, въпреки оптимистичния финал на творбата, остават поредица въпроси без отговор: защо стихотворението е в бъдеще време, както и редица други творби, в които се възраждат надеждата и вярата във възможното просветление, в щастието и в духовния мир. Наистина в граматическата форма на бъдеще време е заложена увереност, категоричност, но бъдещето не е реалност, а желание, намерение. То е възможност, а не действителност. Догадките и предположенията, самата отправка в бъдещето създават особена атмосфера на неуловими психологически нюанси, толкова разнопосочни и толкова изплъзващи се, още повече, че зад всеки въпрос надзъртат нови и нови въпроси без уточнено решение. Такава е модерната стилистика на новата поезия от началото на 20 век. Поетиката на символизма води към трудно уловимите лабиринти на Аза, където една загадка насочва към следващата. А във финала на ‘’Ще бъдеш в бяло’’ не бива да отминаваме и условното наклонение ‘’аз бих намерил’’. Колкото и да е уверен поетът в своята решимост и в своята духовна победа, тя не остава ли по-скоро самоизмамна увереност в един мираж?

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 + 12 =