Чорба от греховете на отец Никодим – анализ

I. Заглавието – съчетава противоположности: битово-земното (чорба) и духовното (грях,отец), и поставя основния проблем в разказа – за сблъсъка и единството на човешкото тяло и човешката душа, за раздвоението в нея между греха и спасението на душата ( стремлението към ‘райските блага’).

II. Двойната рамка на разказването – характерен повествователен модел за целия цикъл. 1. Разказвачът като слушател на историята за отец Никодим и съмишленик на отец Сисой – създава в експозицията на разказа атмосфера на сладостно-мистична и благодатна омая на лек и жизнерадостен хумор, особено усещане за празничност в делничния ден, за хармония между човека и природата (слънцето свети ‘празнично’, нещо молитвено има в тишината на гората, планинските разклонения са изправени ‘смирено’, сякаш се молят). 2. Отец Сисой – излъчва топлота и мъдрост, едно душевно спокойствие на човек, прозрял в истините за живота, носещ светлината на светостта в душата си.

III. Образът на отец Никодим – ‘добър човек’, душата му ‘е живяла в страх пред Бога и в стремление за райските блага, като се е бъхтала в безпокойствие’, т.е. отецът е представен като духовник и човек, у когото добродетелността е плод на разума и вярата.

1. Портретна характеристика – ‘остарял, но запазен, здрав и як’, с ‘ едра, висока, права, широкоплещеста фигура’, върви ‘ тежко, бавно и важно като патриарх’, със ‘странен и чуден поглед’, който не отговаря на силата, която излъчва неговата осанка; ако очите говорят за принадлежност на душата към друг, метафизичен свят, то тялото на монаха излъчва виталност и сила на войн (напомня светците войни). Тази душевна благост и искрена вяра смиряват силата на тялото му, той изглежда ‘по-силен от всички грехове’.

2. Начин на живот – скромност и усамотение, затворен в своя свят, слял се с природата, добросъвестен в монашеските си задължения – образът напомня светците отшелници.

3. Философията на светеца, изградена върху разбирането за греховете – непростими (черно бобено зърно) и такива, които пораждат съмнение дали наистина са грях (бяло зърно); първите подбуждат към дълбоко покаяние, а вторите към молитва за прошка.

4. Вътрешното раздвоение между божията благодат и земните наслади (спомена за любимото момиче, красотата на белите рози, които само отглежда и дарява за радост на ‘някоя непозната душа’) го подтиква към изповед -пред Бога, пред себе си и пред хората. Монахът не може и не иска да се освободи от своя ‘грях’, сякаш той омагьосва душата му и я извисява, макар че умът му определя ‘черно зърно’ и за не умиращия спомен за някогашната любов, и за белите рози, въплъщаващи красотата и любовта, т.е. непростим грях, изискващ дълбоко покаяние.

5. Прозрението на отеца – мъдростта и житейският опит водят до истината, че душата и тялото са ‘ същност неразделна’ и душата тържествува с радостите за тялото. Въпреки че душата му се ‘бъхти в безпокойство’, мислите му раждат съмнения, отецът оставя своето духовно наследство, в което е и посланието на Елин Пелин – утвърждаване на естествения и пълнокръвен живот, на обичта и опиянението от всеки миг, на добротата и красотата.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

13 − four =