Човекът в стихотворението “История” от Вапцаров

Човекът в поезията на Вапцаров се утвърждава в суровия двубой с живота ,с времето.Той е художествено обощение на работника ,интелигента ,бореца за справедлизост и едновременно с това-живия конкретен човек.Големият естетически прелом на Вапцаров е във връщането към живия човек , към интимната му човешка същност.Това съчетание на интимно-човешко със социално-значимото в образа на лирическия герой е особеност на Вапцаровото разбиране за човека.В неговата поезия човекът е в движение ,в процес на промяна.Това е свободното човешко същество ,което има свобода на волята и на избора на поведение. Темата за историята не е случайна за творчеството на Вапцаров и не е предмет на размисъл единствено в стих.”История”.Поетът ,склонен към философско осмисляне на битието ,постоянно разсъждава и за човека ,и за историята ,като превръщта проблема в екзистенциален.От тази гледна точка в поезията на твореца “историята” е свързана с темите за красотата и романтиката на хайдушките и четническите движения ,с героичннте и непокорни изяви на волния човешки дух ,за действената сила на личностния подвиг и саможертва.Тя е наблюдение в/у съвременната участ на века в/у съдбата на родината -настояща и бъдеща. Интересът към миналото е предизвикан от съзнанието на твореца за него като изяза на традиционния борбен дух на българина и от представата му за историческата приемственост м/у поколенията. Развенчаването на романтично-идеализираните и героико-величествени форми на историята като израз и съдържание на народното битие ,Вапцаров превръща в идейно-тематична и естетическа същност на стихотворението си “История”.Още в началния провокативен въпрос “Какво ще ни дадеш ,историйо,от пожълтелите си страници”-той маркира проблема за историческия спомен ,за стойностното в него ,за характера на ценностите оставящи следа във времето.Полемичната поезия ,вътрешната реакция с/у утвърдените във времето и традицията представи ,е заложена съдъжателна и интонационна постройка на този въпрос.Именно с него започва суровия диалог с историята ,острия спор с шаблонизираните възгледи за нея.С този въпрос представителят на колективния лирчески герой в стихотворението успява да се раздели хронологически и битийно ,пребивавайки едновременно тук в себе си и в лирическото пространство на творбата ,и същевременно да погледне от някаква отдалечена в бъдещето точка на самия себе си като част от миналото ,превърнал се в история.В стиха е особено мястото на думата “пожълтели”.Лирическият герой осмисля историята за тези ,за които пише нов летопис.Тълкуването влага нов идеен смисъл в израза “пожълтели страници” -осмислят се не като “стари” ,а като”остарели”.Изтриването и пренаписването им е безвъзвратно -същата угроза заплашва и новонанесените думи. Отрицанието на представите за историята като за легендаризиран спомен и разказ за романтичната изключителност ,за патетичната героика и величие ,се съдържа още в първоначалните изразни средства -във формата на “ний” -самооценката в съзнателно огрубената лексика ,в деестетизирания ,депоетизиран и делнично прозаизиран обргз на житейското историческо битие.Чрез тази форма поетът се идентифицира с обикновения човек от народа.Позицията ,от която разказва ,всъщност се явява гледна точка на “неизвестни хора” ,но въпреки това тои рзкрива ,че лирическият герой на творбата му е човекът въобще.Дръзкият и предизвикателен тон поставя акцентите в/у битово-правдоподобното и ежедневно-достоверното. Пренаписването на историята е акт на морално овъзмездяване. Вапцаров доказва ,че тя малко или много винаги хваща контурите ,движи се по повърхността ,а не в същността на нещата ,грижливо изработвайки клишета за отделни исторически личности и е избягвала “простата човешка драма” ,многоликото страдание на обикновените хора ,които всъщност творят историята. Двойнствена се оказва оценката на лирическия герой за историята.От една страна се разкрива необходимостта от нея ,да запечата необикновените подвизи на хората от миналото.Минало ,изпълнено с величие даващо сила на човека да продължи борбата си напред.Но от друга страна ,виждаме отношението на автора ,идентифицирал се с лирическия “аз” , към историята в настоящето.Той е несигурен в нея:”Ще бъдеш ли поне признателна.. .”.Позицията ,в която се намира героят ,е на неувереност ,несигурност ,породени от трудността и жестокостта ,пред които го изправя живота.Но въпреки това двойнствено отношение ,тази несигурност ,авторът успява да предаде и да разкаже за цовешката драма.Драмата в живота на хората.И тук откриваме -образа на живота -суров ,груб и тежък. Езикът е битие на мисълта.Да съществуваш ,означава да бъдеш разбран ,да бъдеш изразен в езика.Неописването на един факт би го направило “ням”-заплашвайки го да остане извън пределите на Историята.Тази идея при Вапцаров придобива особена острота и екзистенциален драматизъм.Ненаписването на нещо означава да го лиши от “живот след смъртта” ,от място в културната памет на човечеството ,би го осъдило на вечно скиталчество извън пространството на Историята: “и нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита.” Полемиката ,която лирическият герой води ,никак не е лесна ,защото неговият противник не е просто Живота ,или “истернчната драма” ,а Историята-съперник от друг интелектуален ранг.Тя е пазителка на историческата памет.Затова нейното поведение е непредсказуемо за лирическия герой. Авторът води спора с историята в бъдещето ,което го освобождава от моралнн скрупули относно етикецията.Още от самото начало на полемиката той и заговорва на “ти” с остър ,почти безапелационен тон.Докоента ,когато обръща дискусията до противоположната точка на първоначалния си тезис “Какво ще нн дадеш Историйо…” живот ли бе-да го опишеш? живот ли бе-да го разровиш? Разровиш ли го-ще нирише и ще горчи като отрова. Предизвикателният и огрубен тон е израз на болезненото и мъинтелно състояние за мъките и страданията на народа.Огрубената рач пресъздава човешката трагедия.Съдбата е непрекъснат кръг ,в който се върти човекът-няма избор или изход от него.Надеждите трудно могат да бъдат унищожини.От непосилния труд се стига до оскотяване ,но в тези условия се заражда бунтът м/у поколеннята.Поетът поетично пресъздава типичната картина на разделното време: “Мъдруваха бащите в къщи: “Така било е и ще бъде…” А ние плюехме ….. на оглупялата ни мъдрост.” В творбата словото е грубо и оварварено.Градацията следва силата на лирическото изживяване до точката на предела ,в която авторът сякаш изчерпва силите си и речевите си възможности.Търпението свършва и се превръща във вик: “Не мога повече!Не искам!…” В гласа на азтора особено силно е страданието ,придобило самостоятелност и самоизразност: Но в многотомните писания, под буквите и редовете ще вика нашето страдание и ще се зъби неприветно.” Оставил страданието на самия себе си ,лирическият герой се връща там ,откъдето е тръгнал-началото на творбата.Създава се илюзията ,че спорът тепърва предстои.Напрегнатият авторски монолог трудно преодолява страданието ,прокрадвало се “под буквите и редовете на истошя та”.”Поетът внушава разбирането ,че страданието от ежедневието ,е необходимо да влезе в самите редове на историята.Пишейки за историята ,творбата трябва да се вгледа в собствената си История.Историята е наричана учителка на народите ,но поезнята често се е оказвала учителка на историята.Ето защо се оказва особено значим мотивът насобствената история с истината за самата нея: ” защото би ни безпощадно живота с тежките си лапи направо по устата гладни, затуй езика ни е грапав.” Едва разделили се,гласовете на лирическия герой и на страданието отново се сливат и авторът подлага на автокоментар собствените си размисли “затуй езика ни е грапав”.Нужно е отъждествяване на “грапавия език” с човешкото страдание такова каквото е. Историята има своето съдържание.Героите от стих.”История” бранят не само правото си на човешко съществуване ,но и вярата си в собствения личен принос за неговото развитие ,за продължаването му.Историята трябва да съхрани спомена ,истината: “Но разкажи със думи прости на тях-на бъдещите хора, които ще поемат: поста ни, че ние храбро сме се борили.” Вапцарозв се надяза ,че Историята няма как да не признае поне това ,че хората от неговото време и с неговата социална участ не са останали пасивни ,а са отстоявали човешките си права.Това е единственото ,което той смята ,че има моралното право да поиска.Занего то е очевидно.Съществителното “пост” възприемаме като отправна точка във времето и пространството.Стойността на мястото в живота се определя не от някакви възприети схеми и представи ,а трябва да бъде доказана ,”изстрада на” посредством самото живеене.То обаче зависи колкото от обикновения човек ,толкова и от тези ,които го заобикалят ,от цялото общество. Стиховете са послание към бъдещето.Чрез тях в рамките на ежедневните изпитания и предизвикателства ,в житейското устояване на битовото и екзистенциално страдание ,се коренят истинските параметри и най-значим смисъл на историческите съдбини ,а оттук и на историята.Борбата е онова което осъществява мечтите и копнежите на лирическия герой ,чрез нея той осмисля бъдещето си и се опитва да постигне целите си.Затова героят вярва ,че чрез борбата ще остане в историята ,ще утвърди делото си ,както и делото на своите събратя. Вапцаровата творба “История” разглежда вечния проблем-човек-история.Философски осмисляки и анализирайки отношението човек-битие-вечност ,авторът преосмисля значението на основни понятия ,за да утвърди над всичко личността-обикновена ,земна ,многолика ,възв ишена ,на човека въобще във всеобхватното понятне битие.Това определя неговия стил-неговата изповедност ,откритост ,интимност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

6 + three =