ХРИСТО БОТЕВ – „НА ПРОЩАВАНЕ” – МОТИВИТЕ ЗА ЖИТЕЙСКИЯ ИЗБОР НА БУНТОВНИКА

В живота на човека особено значим е из¬борът му при определени обстоятелства. Този избор се оказва понякога съдбовен в жизнени ситуации, изправили човека пред въпроса кой път да поеме, към какви цен¬ности да се приобщи. Проблемът за житейския избор е водещ в стихотворението на Христо Ботев „На про¬щаване”. Той отразява изключителен мо¬мент от живота на нашия народ под турско робство: да се примири с робската си участ или да поеме пътя на борбата за освобож-дение. Това е единствената алтернатива ка¬то национален и житейски избор. Лиричес¬кият герой от Ботевото стихотворение из¬бира пътя, който е „страшен, но славен” – път, белязан с „две думи заветни: / свобода и смърт юнашка! ” Творбата е изградена като монолог на ли¬рическия герой – „хайдутин-бунтовник”. Монологичната изповед постепенно преми¬нава в диалог, тъй като героят не само разк-рива своите чувства, но непрекъснато „раз¬говаря” мислено с майка си. Той води диа¬лог с най-близкия човек на сърцето си, разк¬рива радости и тревоги, утешава майчината душа, но се стреми и да я убеди в необходимостта от героичен избор, да я приобщи към своя ценностен свят. Бунтовникът се обръща към майката, за да поиска прошка за избрания от него път и благословия. Той е саможертвен и ще до¬несе много болка и мъка на майчиното сър¬це. Но личният избор на сина „хайдутин-бунтовник” е в името на свободата – най-високия национален идеал. Той е висша цен¬ност за него, смисъл на живота му. Чувствителен и сърдечен, бунтовникът ис¬ка да утеши и успокои майка си. Многократ¬ното обръщение към нея изразява синовна¬та му нежност и топлота. С цялото си сърце той търси подкрепа не от някой друг, а тъкмо от онази, която го е родила и именно тя – майката, е нужно да разбере и приеме моти¬вите на житейския му избор. Турската „ черна прокуда” (епитетът„черен”предава ярко роб¬ското мъчение на народа) е прогонила мно¬го млади българи в „тежка чужбина” да се скитат „немили, клети, недраги”. Нещастната съдба на родината и непримиримостта с роб¬ството мотивират житейския избор на героя, който е със „сърце мъжко юнашко”. Майката е родила достоен син, дала му е сърце „юнашко”. Думата „юнак”, взета от фолклора, е най-същностната черта на Ботевия герой – израз на неговия борчески дух и смело поведение, на най-ценното в ду¬ховната му същност. Носители на юначество са всички герои-борци в Ботевата поезия (Чавдар войвода, хайдутите от „Пристана¬ла”, Хаджи Димитър и др.). Възпитан в мъжествен и юнашки дух, геро¬ят не може повече да понася оскверняването на „бащино ми огнище” (синекдоха, която символизира родното, сърдечната близост, семейните връзки). Огнището в дома на пат¬риархалния свят е светилището, около което се е събирало семейството, където се е под¬държало не само родовото съзнание, но и националният дух. Ето защо „ бащино ми ог¬нище” представя метонимично родната стра¬на. На този образ е противопоставен обра¬зът на „тежка чужбина”. Изгражда се прост¬ранствена опозиция, наситена с идейно-духовно съдържание. Докато „бащино огнище” е символ на родното, на близкото, на скъпото на сърцето, „тежка чуж¬бина” символ на чуждостта, емигрантската мъка, скиталчеството. Героят е прокуден от бащиното си огни¬ще, защото не е могъл да гледа как турчин „бесней” над него (метафоричен глагол, кой¬то експресивно представя жестокостта и свирепостта на поробителя). Осквернен е не само родният дом, но и всички спомени, запазени в паметта на героя: свързани с чистотата на детството – „там, дето аз съм по-раснал/ и първо мляко засукал”, с обичта на близките, подложени на мъки „там, дето баща и братя/черни чернеят за мене!…” (етимологична фигура, която, съчетана със сим¬волното значение на черния цвят, предста¬вя злочестата съдба на близките). „Там” е сакралното пространство на Ботевия поетичес¬ки свят, изпълнено със силните душевни пре¬живявания на лирическия герой. Това на¬речие е свързано със светостта на всичко родно и скъпо на сърцето, с което бунтов¬никът е живял и изграждал своя емоциона¬лен и личностен свят. „Там” е споменът за „либе хубаво”, чийто образ поетът е обрисувал с много финес и изящество, само с ня¬колко щриха от света на духовното – очите и усмивката. „Черни си очи вдигнеше”създа¬ват асоциация за дълбочина на чувствата, а „усмивка тиха” (необикновено съчетание на слухово със зрително възприятие) е детайл, загатващ за деликатност на духовното из¬лъчване. Омразата към поробителя е породена от силната любов към близките и родното, над които той безчинства. В името на тази любов младият човек е направил своя избор. Влиза в битка с врага „безверни”, за да изпълни дълга си. Това е дългът към народа, защото в злочес¬тата съдба на родни и близки се вижда не¬щастната съдба на всички. Ето защо лирическият герой заявява: „и на глас тичам народен…”. „ Там” (наречието до¬бива вече нов смисъл- на героичното прос¬транство на борбата) той ще защитава чест¬та на всичко „мило” и „драго” -майка, баща, братя, либе – народ. Там ще изпълни своя свещен дълг. Бунтовникът мечтае и за онзи миг, когато ще докаже на дело – в битката за свободата – своята любов към народ и родина: „Ах, утре като премина през тиха бяла Дунава! ” Възклицанието издава високия градус на чувствата само при мисълта за този час на великото сбъдване. Наречието „утре” съ¬държа мечтата за съдбовния и решителен час Естетическото въздействие на белия цвят, мелодичността на старинната езикова фор¬ма- всичко носи белега на висши емоции, свързани с жаждата за борчески изяви, с коп¬нежа за героичен подвиг.Изповядвайки пред майка си своите по¬риви и чувства, разкривайки мотивите на из¬брания от него житейски път, бунтовникът я умолява да не страда, а да го разбере и при¬еме неговия избор. Нека тя му прости и на прощаване, при поемане по пътя на борба¬та, да му даде своя майчин благослов: „Прости ме и веч прощавай!” Пренесъл се мислено в света на битката, бунтовникът се пренася със своето въобра-жение в един свят с други измерения. Вът¬решният му поглед вижда две съдбовни ал-тернативни картини-едната, носеща знака на трагичното, а другата – въплъщение на оптимистичното. Правейки своя житейски избор, героят знае, че смъртта е вероятна възможност в борческия път: „Аз зная, майко,…, че може млад да загина.” Това не разколебава обаче неговата решителност- готовността му да отдаде силите си на борбата включва и готовността му да се раздели с живота си: „как¬вото сабя покаже”. Ето защо първата картина, която чертае въ¬ображението му, е картина на саможертвената смърт и нейния дълбок смисъл. Поетът изгражда една естетизирана картина на смъртта, в която лирическото пространство „горе” и „долу” има богато символно съдър¬жание. „Горе” – на скалистия връх, където се вият орлите (символ на волния човешки дух), е останал безсмъртният спомен за загиналия юнак. Високото пространство в съчетание с белия цвят (белег на чистота, на възвишеност) символизира величието на саможертвата, безсмъртието на подвига. „Долу” „черната” земя е попила „черните” кърви на загиналия. Земята – пространствена опозиция на върха, съчетана със символното значение на чер¬ния цвят (цвят на смъртта), внушава предста¬вата за тленност, за физическа гибел, която бива надмогната обаче от безсмъртието на героя. То е представено и чрез образа на пе¬сента „юнашка”, която ще разказва защо и как е загинал героят, какви думи е издумал „пред смъртта и пред дружина”. В нея ще бъдат съхранен и чувствата и мислите му, ве¬личието на неговия идеал, ще бъде съхране¬но безсмъртието на неговия дух. Героят иска тази „песен юнашка” да бъде чута не само от майка му, но и от невръст¬ните му братя. В нея ще се чуе с още по-голяма сила онзи завет към братята, за кой¬то вече е помолил майка си да им предаде -да бъдат проникнати от неговото свободолюбие, смелост и непримиримост към потисничеството: „дето срещнат душманин,/ с куршум да го поздравят…” Песента ще влее в душите им неговата любов и омраза, за да тръгнат и те по борческия път. Така само-жертвената му смърт ще свърже поколени¬ята. Загиналият има последователи, избра¬ли пътя на борбата. Мотивът за саможерт¬вата се съчетава с мотива за приемственост¬та в борбата. Бунтовникът поставя пред майка си още по-високо изискване – не само да преглът-не мъката, когато чуе несправедливи думи за сина си от хора, чужди на свободолюбието и родолюбието („нехранимайка излезе”), не само да потисне болката си от неговата смърт (която е още по-силна, когато наоко¬ло хората се веселят), но и да предаде на синовете си „братя невръстни”неговия ре¬волюционен завет. Каква по-тежка мисия от тази за една майка! Но тя е „майка юнашка”, възпитала син „пред турци” глава да „не скла¬ня”. Другата картина, която рисува въобра¬жението на бунтовника, е победното зав-ръщане на борците. Това е една празнична картина с жизнерадостна атмосфера, наси-тена с много колоритни национални багри. „Личните юнаци”,-както във фолклора, „с левове златни на чело, / с иглянки пушки на рамо, /и с саби-змии на кръстът”, излъчват сила, мъжество, красота. Картината се откроява със своята цветна гама (бръшлян, здравец, „китки”) – израз на радостното чувство от победата. Възклицателните изречения, по¬велителните глаголни форми („берете”, „къ¬сайте”, „плетете”), възходящата градация, получена от безсъюзното свързване на из¬реченията-всички стилистични и езикови средства предават изключителната емоци¬онална приповдигнатост на лирическия ге¬рой. Бръшлянът и здравецът- цветя, с които нашият народ посреща и изпраща своите близки, са свързани с типичния национален израз на благодарност и признателност. Най-голяма награда за героя е обаче це¬лувката на майката. Поетът дава пряка оцен-ка на неговия подвиг, назовавайки челото на победилия герой „красно”, тоест красиво. Повторението на думата „красно”подчертава естетическия смисъл на това дело, свърз-вайки го с красотата, защото няма нищо по-красиво от подвига в името на народното щастие, особено когато е увенчан с успех. Дело, изпълнено с достойнство под знамето на свещения девиз: „ Свобода или смърт! ” Образът на майката неизменно е свързан с образа на либето – двете най-скъпи съ-щества за героя-бунтовник. Както в голямо¬то си страдание при известието за неговата смърт, те заедно мълчаливо ще потиснат своята скръб, така и сега те ще бъдат пак заедно – да споделят щастието си от побед¬ното завръщане на героя. Те живеят заедно в неговото съзнание, ето защо в своята ра¬дост от победата той отправя и към двете възторженото си възклицание: „…о, тогаз, майко юнашка! О, либе мило, хубаво! ” Бунтовникът ще попадне в прегръдките на майка си, а той ще прегърне либето си „с кървава ръка през рамо” (епитетът „кървав” подчертава юначеството на бунтовника). Сълзите на любимата са сълзи и от обич, и от радост, и от възхищение от героя, юнака, българина. Въображаемото победно завръщане в родния край се заменя от реалността. Въоб-ражението прекъсва своя полет, защото е дошъл часът за действие – поемане по „страшния, но славен път”— часът на пре¬минаване на „тиха бяла Дунава”. Часът на сбъдване на заветната мечта. „Свобода и смърт юнашка! ” – това е девизът на бунтов-ника, който му дава духовни сили. И ако неговият жребий е саможертвената смърт, единствената награда за него ще бъде приз¬нанието на народа: „умря, сиромах, за прав-да, / за правда и за свобода…” Той е избрал своя път в живота с ясното съзнание, че ня-ма по-голямо щастие от това да се посве¬тиш на едно благородно дело. Този е и сми-сълът на човешкия избор и човешкия жи¬вот.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 − three =