Христо Ботев – “На прощаване”

Племенна и борческа натура, Христо Ботев извайва в своята поезия обаятелния образ на бореца за народна свобода, разкрива сложната му и богата душевност, неговите помисли, чувства, вълнения, идеали. Със своя изповеден тон стихотворението “На прощаване” въвежда читателя в света на съкровено – интимните душевни пориви на бунтовника, разкрива отношението му към близките, към родния дом, към поробителя, към народа и родината, към борбата за свобода и смъртта, към живота и безсмъртието. Стихотворението започва направо, без встъпление, с пряко обръщение на лирическия герой към свидания образ на майката. Образът на майката е нарисуван пестеливо. Героят предугажда душевното и състояние, преживяванията и вълненията и и бърза да е утеши. Бунтовника знае, че майката ще страда при мисълта за неизвестността, която го очаква, че ще я измъчват видения за възможната гибел на любимия син. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото и лице и с топли думи на утешителна нежност се обръща към нея: “Не плачи, майко. Не тъжи, че станах азе хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник, та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш!” Огромна е любовта и синовната почит на бунтовника към майката. Тя струи от многократното повторение на обръщенията “майко”, “майноле”, от епитета “клета” – израз на съчувствие към мъката и скръбта и. Повелителните глаголи “не плачи”, “не тъжи” крият в себе си утешителна нежност и примирение. Те смекчават болката от грозната вест и подканят майката към твърдост. Бунтовника е убеден, че майка му ще го разбере. За него тя е “майка юнашка”. От нея се е научил на мъжество и решителност, на сила и на храброст. Той вярва, че тя ще надмогне страданието и ще стане негова съучасница и духовна опора в борбата за свобода. Затова разговаря с нея направо, без да скрива страшното и ужасното, без да се опитва да замълчи за вузможната гибел. Творбата е дълбоко драматична. Бунтовника е направил вече своя избор (“станах ази хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник”) и в мислите си поема по пътя на борбата (“ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”). Момъкът ясно осъзнава възможността да загине (“може млад да загина”). Но решително е твърдо е сложил край на досегашния си страдалчески и скитнически живот на изгнаник в чужда страна и вижда пред себе си път, който ще го изведе към “свобода и смърт юнашка”. В този решителен миг в съзнанието на бунтовника изникват най – свидни спомени – бащино огнище, първото либе, баща и братя невръстни. Мислите и спомените му го връщат към родния дом и към родния край, към детството и нежните трепети на младостта. Ала над най – обичното, най – съкровеното за героя се разпорежда “таз турска черна прокуда”. Поробителя е откъснал момъка (подобно на много други младежи) от бащиния край и родината, прогонил го е “по таз черна чужбина”. Незавидна, скитнишка и нерадостна е участта в чуждата страна. За нея лирическият герой с болка говори: да ходим, да се скитаме немили, клети, недраги! Злочеста и страдалческа е съдбата и на неговите близки в родния край. Поетът рисува разгърната картина на робството, и го обхваща само с няколко пределно изразителни щриха. Сред тях с особена изразителност се откроява глаголът “бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителя. Емоционалното въздействие се усилва и от факта, че глаголът “бесней” и съществителното “турчин” са употребени в единствено число: да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище… Използваната от поета граматическа форма крие в себе си идеята, че произвол и жестокости се вършат от всеки поробител, че всеки поробител се чувства господар в родината на лирическия герой. И още един щрих подсказва робската участ на българския народ – етимологическата фигура “черни чернеят”, чрез която е подчертана мъката на близките на бунтовника. Тук художественото внушение се постига и от символиката на черният цвят, и от повторителността, наслагването и сгъстяването на образа. В своята изповед пред майката лирическият герой разкрива душевния си свят в цялата му дълбочина и необятност. Съкровената любов към близките и към родния край в своята безмерна сила и красота се е сляла напълно в сърцето на бунтовника с безграничната му омраза към поробителя. Героят не може да обича близките си, без да ненавижда мъчителите. Така идеята на личното щастие се слива с идеята за борбата срещу робството. Но за разлика от образа на лирическия герой в стихотворението “Хайдути” в “На прощаване” се чувства революционното израстване на юнака, който в страданията на своите близки осъзнава жестоката участ на народа си и чувства необходимостта да слее личната си съдба с народната: Аз вече пушка нарамих И на глас тичам народен Срещу врага си безверни. Със своята изповед, в която разкрива вярата, идеалите си и революционната истина, която е обгърнал като своя, синът – бунтовник превръща най – скъпия на сърцето си човек, своята майка, в съзаклятник на делото. Лирическият герой очаква от майка си не само да разбере неговите чувства и мисли, но и да ги сподели: Но кълни, майко, проклинай Таз турска черна прокуда, Дето нас млади пропъди По тази тежка чужбина… Майката трябва да превъзмогне не само трагичната вест за неговата гибел, но и техните укорни думи на чуждите, които ще кажат за първородното и чедо “Нехрани – майка излезе”. Нито мъката от смъртта на нейният любим син, нито болката от обидата не бива да възпира майката да разкаже на братята му за неговата юначна гибел: Че и те брат са имали, Но брат им падна, загина Затуй, че клетник не трая пред турци глава да скланя сюрмашко тегло да гледа! Споменът за падналия в борбата за свобода брат е пътят на революционното израстване и на революционната приемственост на поколенията. Дори и да не съумее да потисне първия миг на страдание, лири1ческия герой вярва, че майката щ предаде заветите му на неговите братя, като ги изведе на мегдана, за да чуят те там неговата “песен юнашка”: Защо и как съм загинал И какви думи издумал Пред смъртта и пред дружина… Редом с образа на майката в мига на раздялата в съзнанието на лирическия герой изплува и образа на неговата любима. Само няколко стиха са достатачни, за да проникнем в интимния свят на бунтовника, да почувстваме силата на неговата обич, да се докоснем до очарованието, красотата и нежността на неговата любима: Там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше и с оназ тиха усмивка в скръбно ги сърце впиваше. Образът на любимата девойка съпътства образа на майката. Обичта им към бунтовника слива техните чувства. Пределно лаконична и същевременно изразителна е картината, която чертае тяхната обща болка при вестта за гибелта на бунтовника. На фона на веселото младежко хороизпъква дълбочината на чувствата им: И два щат сълзи да капнат на стари гърди и млади. Някак преглушена в болката, скръбта е надмогната от съзнанието за неизбежността на страданията и жертвите. В съзнанието на лирическия герой радостното и скръбното се сливат в деня на всеобщия празник. Но бунтовникът се представя и още един празник – празника, на победното завръщане и на свободата. Картината е изпълнена с радостно опиянение, възторг и тържественост. Външният вид на юнаците, стигналиживи и здрави до селото, въплащава красотата на саможертвата и свободата. Бунтовните им дрехи и оръжиата им са символи на юначност и решимост за борба. Героите са “напети” и “лични”, с “левове платни на чело”. Сабите им са “саби-змии” – извити, бляскави, неуловими, съскащи яростно във вихъра на битката: пушките им са “иглянки пушки”. Картината е така празнична и опияняваща, че лирическия герой не може да сдържи чувствата си и неволно възкликва: О, тогаз, майко юнашка! О, либе мило, хубаво! Берете цветя в градината, късайте бръшлян и здравец, плетете венци и китки да кичим глави и пушки! Сред всеобщата празничност, въодушевеност и радостно опиянение от свободата картината на срещата с майката и либето придобива още по – истинско съкровен характер, разкрива дълбочината и красотата на чувствата на бунтовника. Бунтовникът призовава майка си да го посрещне в този миг на радостна възбуда “с венец и китка”, да го прегърне, за да заглуши дълго таената мъка в душата си, тревожните очаквания и вълнения, спотаената болка от неизвестността и от трагичните предчувствия. За лирическия герой това е миг на върховна радост, защото зрим облик добива копнежът му за свобода и щастие. Любовта му към либето блика от неудържимия порив да прегърне своята изгора, да я притисне до сърцето си, за да усети тя мъжествения трепет на неговата обич. Но мисълта на героя не може да се удържи в този миг на жадувано щастие. Действителността отново нахлува в съзнанието на бунтовника с подтика да поеме по страшния, но славен път на борбата. За сетен път героят се прощава с майката и с либето. Последната картина рисува образа на дружината, поела към неизвестността. Отново в съзнанието на лирическия герой се мярка мисълта за възможната гибел и отново тази мисъл е надмогнала от идеала му – жертвоготовност в името на народа, в името на справедливостта и свободата. В своята отдаденост на народа и на делото на революцията бунтовника не мечтае за друга награда освен народната признателност. Обаятелен е образът на бунтовника в стихотворението “На прощаване”. Чрез него Ботев разкрива патриотизма и жертвоготовността, омразата към поробителя и любовта към отечеството, свободолюбието и решителността, мъжеството и героизма, непримиримостта и скромността, безкористността, нравствената сила и величие на бунтовника революционер.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × 4 =