ХРИСТО БОТЕВ – „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”

Стихотворението е отпе¬чатано през 1871 г. Би могло да се каже, че то заема средищно място в поезията на Христо Ботев. Лирическият герой в ранните Ботеви стихотворения дълбоко съпреживява народното страдание, инертността и без¬пътицата на поробения народ, носи в гър¬дите си воля за борба, долавя своята обреченост и копнее за духовно родствено същество, с което да споделя идеи, мис¬ли, чувства. „До моето първо либе” разширява тематиката на първите Ботеви стихотво¬рения, доизгражда неговия лирически ге¬рой като типично ботевски. Същевре¬менно носи характерните особености на зрялото му творчество и е едно от не¬говите върхови поетически постижения, както и един от блестящите образци на българската психологическа лирика. Друга е характеристиката на лирическия говорител, която изпълва съдържанието на творбата. Той е претърпял голя¬мо вътрешно развитие. Еволюцията му е резултат от взаимодействието на ми¬съл и чувство с една изключителна нравс¬твеност. А това поражда дълбокия дра¬матизъм на преживяването. Тежката душевна криза на АЗ-а е акцентирана в самото начало на стихотворе¬нието посредством метонимията „не вливай ми в сърце отрова”. И веднага започва да се разкрива нейният характер. Обяснението протича под формата на размисъл – спокойно и плавно. Колкото повече навлиза в спомена за миналото, с толкова по-голяма сила се надигат в ду-шата му драматичните преживявания. Гласът се извисява, изразите стават все по-ярко подчертани. Психиката на АЗ-а е уязвена от преживяно мъчително раздвоение между мате¬риални и духовни стойности, между дребнаво-егоистичното и общественозначимото, между себеотричането и могъщите пориви на духа. При¬тегателната сила на красотата и на любовния копнеж са влезли в рязък конфликт с великолепието на гражданската му мечта и бунтовната стихия в душата му. В основата на това сътресение лежи „несподелената любов” като сблъсък на две различни представи за обич и щастие. Един нов тип човешко съзнание, изтръгнало се от домораслия битови¬зъм, разбрало неговата ограниченост и недостатъчност, се домогва до основна промяна на съществуването. Изживява покрусата от неразбиране и самотност. Тя расте и откроява решението му като окончателно и неотменно. Отказът от преживяното става все по-категоричен. Идва признанието: „в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди” – резонанс на: „млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня не ровя…” – от първа строфа. Лирическият говори¬тел е подложил себе си на безпощаден самоанализ, стигнал е в своята самокритичност до себепризнание, направил е из¬бора си и го оповестява също така без¬компромисно, с безмилостна откровеност. Богатата метафорика на изказа, свър¬зана с въздействието на алитерацията и асонанса, поддържа смислово-емоционалното ударение върху контраста между любов и омраза. И в това междуполюсно пространство витае нещо многозначи¬телно и страховито, обсебило безпокойната, тревожно търсеща мисъл на лирическия говорител. Става ясно, че лични¬ят конфликт е съпроводен и предопреде¬лен от много по-съществено противоборство, от което той е излязъл изцяло променен, прозрял нови житейски ценности. Стопила се е обаче душевната ве¬дрост, радостта от интимния досег. Скръб, болка, безсилно озлобление, една изострена до краен предел чувствител¬ност разяждат душата му. В тези три начални строфи лирическият говорител размишлява, дискретно опонира, отстоява възгледи, защитава позиции. Думи, изрази и понятия антони¬ми съставят скелета на изложението. Мисълта му се движи скокообразно, сле¬два неуловими логически завои, прави пре¬ходи от настоящето към миналото и об¬ратно – сегашното време (първа строфа) се редува с минало (втора строфа) и от¬ново със сегашно (трета строфа). Тук той се бори да бъде разбран. Но същевре¬менно копнежът по лично щастие продължава да пулсира в душата му и на грани-цата с поредната група от три строфи се извършва преходът към една нова емо¬ционална гама. Категоричността на предшестваща¬та част преминава отново в раздвоение, чието постоянно присъствие е притаено във вметнатото „пък и да помня” от пър¬вата строфа. То избухва с нова сила и вла¬дее следващите три строфи. Това е влас¬тната необходимост от лично щастие, равностойна по сила на общественото притегляне. Проблематиката се разкрива в цялата си сложност. Лирическата героиня („ти”) се противопоставя пряко на гората и на сиромасите. Срещат се микро- и макрокосмосът на човешкото житие. Колосална нервно-психическа енергия е мобилизирана за хармонизи¬рането на тези два свята. И на първо мя¬сто – за спасяване на любимата и на лю¬бовта. Градусът на напрежението рязко започва да се покачва. Гневното отблъс¬кване се сменя с тиха увещателна призивност. Посланието зазвучава все по-изповедно – до молитвеност. Спонтанност¬та взема превес над разсъдъка. Извършва се преход от скритата полемика към ри¬торичната патетика. Като порой, с го¬ляма изразителност, се изсипват риторичните обръщения. Риторичните възклицания, които подсилват логическия и емоционален акцент, са комбинирани с риторични въпроси, красноречиво подсказващи своя отговор. Въпросителните изрази съдържат повелителна настоятелност, заповедните са оцветени с умиление и трепетно очакване. Повествователният тон става все по-драмати¬чно раздвижен и експресивен. Докосват се крайностите на конкретното и абстрактното, на личното и обществено¬то. Всичко това обсебва вниманието, из-остря въздействието, придава необикновена сила на съпреживяването. Мисълта усложнява своя ход. Лутайки се във времето, тя прониква в дълбините на историята, открива там широки хори¬зонти. Двусмисленият риторичен въп¬рос: „но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси?” – от четвърта строфа се разгръща в две грандиозни картини, разменили хроноло¬гично местата си – на съпротивата (пе¬та строфа) и на робската участ (шеста строфа). Символиката в динамичното слухово-зрително изображение на бурята от пета строфа, разширената повторителност на действието чрез ударна¬та двустепенна анафора настоятелно внушават идеята за историческа предопределеност, носят борческото посла¬ние на стародавни времена. В шеста строфа се разгръща перифразата – сгъс¬тената, синтезирана визия на „нови тег¬лила”. Зазвучава мотивът за народност¬ната устойчивост. Покълва идеята за безсмъртието. Лиричното начало полу¬чава епическа окраска, драматизмът се обагря все повече с трагизъм – личнос¬тен и национален. Лирическият говорител убеждава, уве¬щава, настоява, упорито изисква. Доизгражда се личностната му характеристика. В нея се включват и посоките на отдалечаване и приближаване до лиричес¬ката героиня. Най-краен израз това движение намира във възходящо използвани¬те заключителни обръщения „девойко”, „изгоро”. Изместили студените местоименни форми, те излъчват топлота и нежност, способност за дълбока лична привързаност. Докосват се линиите на двете властни преживявания. И след една нова удължена пауза, в коя¬то емоцията притихва, лумва експлозия. Настойчивата, страстно умолителна анафора на глагола ЗАПЕЙ от шеста строфа приключва с нов подем в начало¬то на последния композиционен къс от се¬дма и осма строфа. В поривната сила на „запей” има безпрекословна повеля, враждебно отчуждение. То за последен път ще се смени в следващите два стиха със страстен призив към осъзнаване и едино¬душие, който замира в представата за сражението. Това е кулминационният мо¬мент в отношението към либето. Речта изведнъж става крайно лаконична, задъ¬хана. Мисълта – бързопреходна, напрег¬ната до скъсване: Сърце ми веч трепти – ще хвръкне, ще хвръкне, изгора, – свести се/ – За първи път се появява бъдеще време. И от неговия емоционален гребен лири¬ческият говорител излита в една друга, фикционална „действителност”. Емоционално-психическото му изживяване е в своя апогей. То помита границите на про-странство и време, реалност и халюци¬нация. Чертае изображението на битка¬та като гигантска природна стихия. Ка¬ртина страшна, величествена и тържествена едновременно. Единствената глаголна форма в минало време („зинали са”) свързва това апокалиптично видение с баладичния екот на „бури вековни” от пета строфа и доразвива усещането за хипнотичната власт на един архаичен завет. Във всичко това има някаква пра¬стара символика, отглас на митически тайнства и героична епика от безсмър¬тие и вечност. И същевременно една нова възрожденска чувствителност. Едно рязко прекъсване предшества завръщането към реалността. Първият стих на заключителната строфа: „Ах, тез песни и таз усмивка”, осъществява смислово-емоционалната спойка между мираж и действителност. Условно приключеният конфликт отново заема предна позиция. Повратът към същността на спора обединява песните и усмивката на либето с битката и смъртта. Препраща към началото, за да подчертае сърцевината на проблемати¬ката – за смисъла на живота и на човеш¬кото щастие. Няма пълнокръвно щастие извън благоденствието на народ и роди¬на. Личното е неделимо от общото. В ор¬битата на тази проблематика са влезли големите философски въпроси за пред-назначението на човека, за личност и общество, за добро и зло, за робство и свобода, човешко достойнство и борба, стойността и величието на подвига, смъртта и безсмъртието – една цен¬ностна система, която е колкото ботевска, толкова и българска, и общочовешка. Припламват искрите на преживяната афектация и засиява „кървавата напивка”, носеща навеи от „варварски” времена. Това е наздравицата за оная велика духовна сплав, пред която обикновената лю¬бовна страст немее. През цялото съдържание преминава алюзията за звучащ напев. Тя се поддържа от песенната протяжност на ритъма и римата, от словесния подбор и неговия звуков състав. И се финализира с помощ¬та на двукратно повторения глагол ЗА¬ПЕЕ – ЗАПЕЯ, подсилен от глагола ВИК¬НА и от антонима НЕМЕЕ, както и от еднокоренното съществително ПЕСНИ и близкото до него по смисъл ГЛАС. Така изкристализирва идейно-философската концепция: любовта и творчеството из¬вират от сърцето и тяхното предназначение е да носят вдъхновение за големи дела, да обслужват смисъла и победния ход на живота. Това разбиране е трудно уловим за съвремен¬ния читател късен отпор на любовно-епикурейската струя в новобългарската по¬езия от края на 40-те и началото на 50-те години. Схващането за ролята на сло¬весното изкуство е намерило въплъщение в образа на песента – най-популярната, най-обичаната, най-действената за епо¬хата изразна форма! Драмата на лирическия АЗ е драмата на собствения му народ в един от най-забележителните моменти от неговата историческа съдба. По своята същност тя е колкото лична и национална, толкова и общочовешка. Развитието й отразява сложния мъчителен път на възрожденския българин, който „в няколко дена тайно и полека… порасте на няколко века” (Иван Вазов). В последната строфа за втори път се появява бъдеще време. И тук то заема при¬оритетно място. В това многозначител¬но редуване на минало, настояще и бъде¬ще се е отразило сложното взаимодейс¬твие между драматизма и трагичния оп¬тимизъм на творбата. В него е скрит дълбокият смисъл на авторовото послание, кулминирало около вярата в бъднините на един достоен и обичан народ.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 − one =