ХРИСТО БОТЕВ – „БОРБА”

Около творческата биография на това Ботево стихотворение се носи една легенда, която пък аргументира¬но се отрича от суровата историческа достоверност: Стоян Заимов твърди, че то е написано през 1870 г., когато авторът му и някой си Иванович пребивават на безлюден дунавски остров между Измаил и Тулча, Като четял книгата на Захари Стоянов „Христо Ботйов – опит за биография”, той си припомнил разка¬за на самия поет за робинзоновския му живот. И от себе си допълва: „ Там, на онзи необитаем Дунавски остров, пред димящата се тенджера и около ог¬нището, неговият силен и смел ум заповяда на сил¬ната му и творческа фантазия да нарисува живи картини – подшушна на музикалното му ухо да си комбинира музикални ритми, – заповяда на езика му да приготви най-енергичната реч. И когато фантазията, ухото, езикът изпълниха заповедта на силния и смел ум, то с един размах, на един „сулук” изскочиха из устата на българския поет все¬киму известните стихотворения „Борба” и „Мо¬ята молитва”… Предметните стихотворения той декламирал пред себе си, за себе си, по брего¬вете и между върбалаците на островчето. Това се потвьрдява още и от следующето обстоятел¬ство, че две години преди да бъдат отпечатани предметните стихотворения било в „Дума”, било в „Независимост”, те били разпявани от хъшлаците емигранти по браилските и галацките механи. Стихотворенията са циркулирали между емигра¬цията, без да се знае авторът им.” Друга е версията на Иван и Цвета Унджиеви. Те по¬ставят произведението в идейно-политическия кон¬текст на следващата година. И намират в него отразе¬но „душевното състояние на поета през пролетта на 1871 г. – неговите напрегнати търсения, идейна-та му зрялост и политическа мъдрост, глъбината на философските му прозрения, революционния му оптимизъм”. И доразвиват доказателствата си: „В „Борба”, както и в „Смешен плач”, светят отбля¬съците на парижките пожари, усеща се барутният дим от парижките барикади. „Тук митът и реалност¬та се допълват идеално, защото няма съмнение, че „Борба” на Христо Ботев представлява една образна поетическа философия на обществено-политическото развитие, на човешкия прогрес, на европейските и световните тежнения за свобода, разум, щастие, лич¬но достойнство, извоювани чрез пряко участие в бор¬бата срещу вековната заблуда и натрапваното зло, сре¬щу оковите на религиозния фанатизъм и на социална¬та несправедливост. Истина е, че творбата е плод на „най-енергичната реч”на поета и увлича с невероят¬ната сила и страст на възгледите му, на постановките, на доводите в защита на всичко полезно и в отрича¬нето на всичко ретроградно, потискащо и убийствено, където и да се намират неговите корени. Това е кипя¬що Ботево откровение, което се родее и текстуално, а и емоционално (по пътя на желязната логика и на ка¬тегоричните основания!) с „До моето първо либе”, „Моята молитва” и с акцентите на статията „Решен ли е черковният въпрос”. Интересно е да се знае и самата „процедура” око¬ло двете редакции на стихотворението. Най-напред то е публикувано в „Дума на българските емигран¬ти” през 1871 г. и завършва с „бог не наказва кого¬то мрази…” Отбелязано е даже, че текстът „след¬ва”. Проф. Петър Динеков, един от видните ботевоведи, допуска, че Христо Ботев е имал намерение – „да развие последната част по-широко, да преда¬де по-богато и емоционално борбата, която чове¬чеството води, да я мотивира по-убедително и по-логично с оглед на трудностите, които са из¬тъкнати в първата част – невежеството, лъ¬жата, които пречат на народа да поведе тая борба. Обаче „Дума” спира, Ботев не написва про¬дължението. Той се връща към него едва в 1875 г., когато подготвя книжката „Песни и стихотво¬рения”, и дава на творбата един наистина силен, но кратък и лаконичен завършек.” Спирам се на тези едри фрагменти от раждането на най-яркото социалнополитическо стихотворение в нашата поезия, защото са поучителни както за творческия процес при Христо Ботев, за еруптивната същ¬ност на таланта му, за органичната неделимост меж¬ду неговата революционна, публицистична и поети¬ческа дейност, така и за обаянието на гениалното му дело. То предизвиква сред съвременниците и почи¬тателите на великия българин искрено желание за митове и легенди, за интригуваща житейска и твор¬ческа „екзотичност”. И сплита в поведението и в ли¬тературната му дейност всекидневната суровост с най-причудливата приказност. Ако познаваме в под¬робности обстоятелствата и подбудите, съпровож¬дащи или възникнали при написването на отделните произведения от всички жанрове, ще затвърдим убе¬ждението си за безпрекословната свързаност на Ботевата гражданска и писателска активност, за тех¬ния дълбок и здрав стожер в конкретната действител¬ност, за постоянния им адрес към лица, събития, ус¬ловия, посветени на борбата за прогрес и господст¬во на човешкия разум… В композицията на „Борба” до известна степен – ала само условно! – можем да говорим за основни обстоятелствено-емоционални „звена”, тъй като е яс¬на избликващата, мисловно-чувствената импулсивност на поета, която не търпи граници, а покорява с въздействието си всеки детайл, придава на внуше¬нието монолитност, даже и без „допълнението” чрез втората редакция. Не трябва да се допуска дори ня¬каква сянка за припряна довършеност на творбата. Предостатъчни са предварително „отрупаните” доказателства, за да се постави към тях познатият ни финал. Той въплъщава най-образно и недвусмис¬лено революционния патос на лирическия герой. Главният съдържателен прицел е насочен към вът¬решния свят на революционера и хуманиста. Напре¬жението се предава на читателя като че ли още пре¬ди съприкосновението му с точните и завладяващи психологически тласъци: На душа лежат спомени тежки, злобна ги памет често повтаря, в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди! Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита… Ако продължим цитата и установим отношението на поета към безогледно и престъпно забогателите измамници, лицемери, палачи, грабители, общест¬вени мъчители, тогава ще си обясним и градацията в изпепеляващите му изповеди: „кръвта се ядно в жи¬ли вълнува, погледът мрачен, умът не Види добро ли, зло ли насреща иде…” Неимоверни са жестоките усилия да се разбият крайъгълните камъни, върху ко¬ито са изградени отдавна „лъжи святи”, а и да се премахнат „окови тежки”, склещили човешкия „ум”! А без успеха на това заветно стремление никога ня¬ма да се разчисти пътят за напредъка на човечес¬твото: страхът ще парализира душите и мечтите на хората, ще продължава пагубното господство на ста¬дото „вълци в овчи кожи”. За тиранията на Соломоновите притчи ще се разкриват благоприятни хоризонти. Светът ще търпи жалкото си вегетиране – ще влачи хомота, ще тачи робството, ще целува „тежка, желязна ръка”. С вяра ще слуша „лъжливи уста”, ще се моли, ще мълчи, ще му пият кръвта змиите. Надеждата ще му бъде в смирението и в разкаянието като на грешник. Друга перспектива не се вижда. Векове наред е било така, та чак досега! На задъхания емоционален ритъм съответства и стиховата организация на произведението. Компози¬цията е монолитна, без куплетна раздробеност и с подчертана стройност в напиращите и застигащи се дълбоки вътрешни откровения. Преходът между из¬поведите, които са основният стимул на мащабните обобщения, и конкретните примери от социално-духовния живот на индивида и на обществото не се долавя рязко, тъй като страстта на лирическия герой здраво споява цялата структура на „Борба”. Христо Ботев не търси абстрактни философски понятия, за да придаде видима дълбочина и гражданска внушителност на преживяванията си. Той въвежда политико-религиозната лексика в полемичните аргументи, чрез които изразява своята революционна позиция като развенчава духовници, политици, вестникари, фалшификатори от всякакъв род. Вярата, надеждата и любовта – опори на религиозната пропаганда и упования за интимната хармония на човека, ги няма в гърдите на лирическия му герой, защото са обезсмислени в това разкапано от лицемерие битие. Нужни са нови кумири, създадени от пепелищата на старо¬то време чрез радикалното преустройство на досе¬гашния строй. А техен гарант е революционната бор¬ба. Тя е неизменният и сигурен път към прогреса. Това Ботево стихотворение, като символ и образец на една борческа гледна точка, е колкото съкровено-философска, толкова и политико-историческа творба. Може да се каже, че то е с мисионерска ми¬сия в нашата поезия, защото превръща причини, об¬стоятелства и последици в императивни граждански послания във време на смазваща робска епоха… „Борба” е общочовешко стихотворение. Ботев се е домогнал до световни конфликти, които засягат сблъсъка между прогреса и мракобесието. Категори¬чната му позиция е в полза на истината и разума, които ненавиждат лъжата и покорството. Идейната острота произтича от апологията на революционно¬то действие като средство да бъде унищожено съществуващото насилие. Велик е усетът за победния край, който издига настоятелния призив за непри¬миримост и последователност: И в това царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи, царство на скърби – зло безконечно! кипи борбата и с стъпки бързи върви към своят свещени конец… Ще Викнем ние: „Хляб или свинец!” Тук нашата национална съдба е видяна през участ¬та и на другите народи. Ударението е сложено върху свободата на личността, смъкнала всякакви унизител¬ни за нея заблуди. Когато говорим за тематична, емоционална, даже и за дословна текстуална близост на това стихотворение с „Моята молитва” и с пуб¬лицистичната статия „Решен ли е черковният въп¬рос”, нека имаме предвид най-вече и преди всичко патоса на цитираните Ботеви откровения. Той не се колебае да употреби „крайни”, развенчаващи епитети, за да сепне тържествуващото безумие и неговите но¬сители, да ги прикове с ясни’определения, да ги обе¬дини в едно всевалидно и най-сетне изобличено цяло: „свещена глупост”, „царство кърваво”, „зло безко¬нечно”, „лъжи святи”, „обществен мъчител”. Христо Ботев неспирно внушава, че борбата е неудържима в кипежа си, че настъпва решителният час за разплата – „хляб или свинец”! И затова се моли на своя вътрешен бог да му под¬крепи ръката, да го вдъхнови за битката, да си намери гроба сред героите и достойните, да не изстине „буйно сърце на чужбина, /и гласът ми да премине/тихо, като през пустиня!” Революцията – ето го разковничето. Сърцевината на робския проблем е в смазването на вся¬какво насилие – духовно и физическо. В цитираната статия Ботев издига високо „прогреса на разума чо¬вешки”. Мъките, страданията, жертвите, героизмът -всичко вкупом обуславя новото съзнание: „Религията се замени с разумът…”. И „ няма предел умът човешки! Недоволни са народите от настоящето си!… И отвредом човекът е хвърлен в борба – в борба за свобода, за истина”. Това е главното – „Народът се събуди.” Лирическите откровения, споени от идейната убеденост, наистина са изречени на един дъх. Те свистят като безмилостен камшик върху сетива, мисъл, присъди, обобщения, насочвания, призиви. Това не е обикнове¬на поетическа реч, а гейзер от страсти, квалификации, психологически атаки, социални видения, исторически паралели, актуални за лирическия герой послания. Градацията на емоциите има вътрешна, като че ли скри¬та за погледа, енергия. Тя не личи предварително и не е показна, далеч е от метафоричната ефектност. Дълбоки са обективните причини за нарастващото, всепокоряващо настроение. Язвите на обществения живот, в който бушуват страданията на отделния човек, а и на самото колективно цяло, дават гражданската смелост и твор¬ческия порив на Ботев за неговия разтърсващ поли¬тически, нравствен, исторически анализ. Това е забе¬лежителната характеристика за всеки ред и за всяка дума от поезията и от прозата на гениалния българин… В „Борба” Христо Ботев налага доверието единст¬вено в революцията като спасителна сила, като неизбежен път да се преобрази човешкото съществуване, да се тласне в прогресивна посока социалният развой. Еволюцията е блато, в което господаруват мошеници, продажници, експлоататори на труда и на хорските души! По този начин гениалният поет, както и в цялос¬тното си творчество, страстно, с пълна убеденост, не¬поколебимо слага кръст върху досегашното закоравя¬ло всекидневие и става яростен пропагандатор на без¬компромисната борба като простор и оръжие за по-бедата и за щастието на угнетените и на поробените народи. В контекста на европейската и на световната литература тази Ботева творба е съюзник и олицетво¬рение на жадувания духовен и материален прогрес. Международната естетическа мисъл съвсем заслуже¬но представя нашия сънародник за „най-висша сте¬пен в развитието на българската култура през 70-те години” на миналия век. Това признание за нас е и гордост, и задължение.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

13 − 8 =