ХРИСТО БОТЕВ – Борба за национална и социална свобода

За никой друг български поет не е писано толкова много, както за Ботев. В това има нещо дълбоко съкровено, неповторимо българско и вечно. Защото името му е станало символ на Родината, то е неотделимо от народа ни – както Балканът от родната земя. То е частица от самите нас. В какво се крие тайната? Може би в това, че творчеството му е пълно с величие и трагизъм, със светла вяра и много отчаяние. с гореща обич и непреклонна омраза. Ботев не признава търпението, покорството, сведените глави, робството. За него животът е в устрема, в бурята, в борбата. И в това няма нищо чудно. Такова е времето, в което живее и твори поетът – неспокойно и смутно. Личността, животът и творчеството му могат да се поберат в една дума – борба. „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите…”. Тези думи на поета не са просто изблик, те характеризират цялата му същност. „В борбата е доброто и злото, плачът и смехът” – на това философско разбиране той подчинява живота си. Ботев носи в душата си като кървяща рана робската участ на своя народ и бележи най-висок връх на революционната мисъл в България преди Освобождението ни от турско робство. В творчеството си изразява настроението на народа ни и изрича най-великите истини за човечеството и живота. Поетът е твърдо убеден – необходима е борба, непрекъсната, решителна, всестранна – за пълното освобождение и равноправно устройство на обществото. И не само у нас, а на всички народи по света. Това е атмосферата на Ботевата поезия и тя определя красотата и силата й… Ботев има един копнеж – борбата, и една мечта – свободата. Затова в творчеството му избликва ту страстен призив за революционно дело, ту остър вик на социален протест, ту изплува мечтата за героична жертва. Поезията му се превръща в една чудна сплав от нещо национално и общочовешко, дълбоко съкровено, мобилизиращо и винаги актуално. Пламенен и неудържим, поетът се възправя срещу остарелите мъдрости на времето, дръзко им противопоставя своето разбиране за живот и свобода, смело се взира в бъдещето на човечеството. В стихотворенията си със сатирични и социално – революционни мотиви както и в публицистиката си, Ботев остро осмива всичко, което пречи на човека да се нарече свободен и утвърждава като единствено верен пътя на борбата. Поетът отрича хилядолетните традиции на покорство и примирение с робството – национално, социално и духовно, рязко отхвърля всичко, което внушава идеята за сляпо покорство и търпение и задържа човешкия възход. Той е убеден, че не е възможен прогрес там, където има жестоки потисници и където човек е окован и унизен. Затова темата за робството непрекъснато го вълнува и се превръща в основна тема на творчеството му. Страшна е картината на робската действителност. Глухо звънят вериги. Нечовешки стонове се носят над измъчената българска земя. Поетът разбира, че за това печално положение са виновни не само турци- те, но и българските чорбаджии. За да живеят в охолство и бездействие, тираните са превърнали в жертва цял един народ. А този народ, въпреки всичко, е жизнен и талантлив. Той би могъл да постигне много, ако нямаше робството. Тази идея звучи в стихотворението „На прощаване”. С болка и омраза са изпълнени редовете, преобладават я черните краски. Бунтовната непримиримост на поета към робството се преплита с гневния зов за борба. Но кълни, майко, проклинай таз турска черна прокуда, дето нас млади пропъди по тази тежка чужбина, да ходим, да се скитаме : немили, клети, недраги… Това заклинание към майката прозвучава като не-удържим копнеж по щастие, като неотменна решимост да се бори за свободата на родината до край. Много силни са картините на робството в стихотворенията ,До моето първо либе” и „В механата”. … Запей как брат брата продава как гинат сили и младост, как плаче сирота вдовица и как теглят без дом дечица… Само няколко стиха, но в тях се е събрал цял океан от мъка, горчива и пареща, мъка на цял един народ. Мисълта за робската участ е така непоносима за Ботев, че единствено борбата може да му донесе радост. В картината на битката, предадена вихрено чрез одухотворената природа, поетът е вложил целия си плам, надежда и омраза. Гневно и безкомпромисно звучат стиховете, в кои- то са предадени турските зверства. Натрупването на глаголите подчертава силната омраза на поета. …А тиранинът върлува и безчести край наш роден. Коли, беси, бие, псува и глоби народ поробен!… Към социалните врагове на народа Ботев причислява и църквата, и религията. В стихотворението. “Борба” той дръзва да се възправи срещу установените от векове догми и порядки, срещу всичко остаряло, срещу примирението и търпението – „бой се от бога, почитай царя”. Поетът противопоставя своя копнеж по щастие и свобода на човешката мисъл и дух. Той ненавижда това „стадо от вълци в овчи кожи”, което приспива народа с лицемерните си обещания и заплахи. „Свещена глупост”, „бог не наказва когото мрази” – реагира авторът и рязко и категорично осъжда. Той е убеден, че рано или късно ще рухнат и църквата, и робството, и тиранията. Това не е празен оптимизъм, а дълбоко познаване на историята, на нейните закони. Ботев знае, че нищо и никой не може да спре човешкия прогрес. Няма сила, която да попречи на лирическия герой от „Моята молитва” да се възправи срещу света на лъжците. Той въстава срещу мъдростта и покорството пред установената тирания на злото, срещу религията, църквата и нейните служители, носители на остарелите предразсъдъци. Ботев не вярва в измислените идоли, мрази лъжата. „Как е възможно църквата със своите претенции за човеколюбие да освети робството” – саркастично и гневно пита поетът. От своите демократични и хуманни позиции Ботев страстно отрича робството и неговите крепители. За- дъхвайки се от омраза и гняв, той рисува синтезирано образа на социалните врагове в стихотворението ,,В механата”. …Граби подъл чорбаджия, за злато търговец жаден и поп с божа литургия… Поетът чува зловещия звън на робските окови, вижда мъката на изстрадалата българска земя, но добавя и омразата, която тлее в сърцата, готова да избухне. Той вярва в своя народ, долавя, че в мълчанието му е неговата сила и е убеден, че тази сила ще се отприщи и ще помете по пътя си всички потисници. Опознал позора на робството, понесъл в сърцето си две велики стихии: любов и омраза – лирическият герой в поезията на Ботев поема пътя на борбата в името на друга велика цел – свободата. Той извършва подвиг, противопоставяйки се на всичко низко, пошло и подло в името на своето Отечество, в името на свободата – национална, социална и общочовешка. На борбата за свобода – този висш обществено-политически и нравствено-естетически идеал, поетът отдава перото, сърцето и живота си. За Ботев свободата е висше и неотменно право на всички хора по земята. Тя е най-важното условие за човешкия прогрес. А единствено верният път към свободата е борбата. И Ботевата поезия зове на борба. Утвърждава правото на народа с оръжие в ръка да се бори за своето щастие. Свободният патос е породен от родолюбието, от бунтовния дух на дедите и волната личност на поета. В името на националноосвободителната борба Ботев възкресява подвига на хайдутите. Той знае: подвигът поражда подвиг. Затова рисува така пленително образа на хайдутина – символ на духовно могъщество на борците за свобода. Поетът продължава хайдушките традиции. Неговият лирически герой е готов да загине, да отдаде и любовта, и живота си на революцията. В съзнанието на поета революцията е могъща стихия, буря, след която ще изгрее ведрото слънце на свободата. Ботев гори от нетърпение час по-скоро да се хвърли във вихъра на борбата и в стихотворението си „На прощаване” направо изповядва: …та сърце, майко, не трае да гледа турчин как бесней над .бащино ми огнище… Бунтовната непримиримост го подтиква към действие. Дава му самочувствие. “На прощаване” е вдъхновена поема на подвига и саможертвата, на вярата в безсмъртието на борците и народа. След тежката битка въображението на поета рисува нова, ярка и радостна картина на победното завръщане, на свободата. Възклицанията и повторенията на глаголите придават с неудържима сила ликуването на героя. Картината е народна, с български колорит, редуват се възторг и топлота, радост и светли полети. Едва след трудната битка поетът има право на простата човешка радост – да прегърне либето, да види майка си. Възторгът не угасва до края, но остава съзнанието, че пътят е „страшен”, но „славен”. Само по пътя на борбата бунтовникът може да изпълни дълга си към Родината. И нищо друго не му е нужно: …Стига ми тая награда да каже нявга народът умря сиромахът за правда, за правда и за свобода… С този силен финал Ботев убедително успява да внуши мисълта, че в жертвеността за свободата се крие най-великият човешки подвиг, че в това са красотата и смисълът на човешкия живот, че само свободата може да бъде мерило за човека. Поетът сам е готов да загине в борбата. За него свободата е неотменно право на всеки човек, на всеки народ. Той се бори не само за националната свобода, а за свободата на човешкия дух и мисъл. Възторжено се-обръща към своя бог на правотата и разума с нова молитва, молитва на революционера: …Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът… Това са думи на един духовно свободен човек, на могъщ дух, дръзнал да се противопостави на църквата и религията. Ботев мечтае за истински пълна свобода за човешката личност. Затова е толкова остра реакцията му срещу всички социални врагове. Поетът ненавижда чорбаджиите, защото разбира, че всички те не само че не помагат на народа, но потъпкват свободата му, правят неволята още по-тежка. Той е категоричен – нужна е смела, безпощадна борба с всички потисници. В стихотворението му „Борба” чувствата се изливат като поток. …И в това царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи, – царство на скърби, зло безконечно кипи борбата и със стъпки бързи върви към своя свещений конец… Тези стихове са ярка характеристика на социалното робство. Бавният ритъм, повторението засилват богатото впечатление. Но поетът усеща, че народът се надига от вековния сън. Гърми тътенът на революционната стихия. Борбата е всеобща. Народът вече е готов да извоюва правото на свобода – национална и социална. Лирическият герой не живее, а гори. Опиянява го мисълта, че скоро всички, които могат да избират единствено между куршума и свободата, ще се вдигнат на борба и ще викнат дръзко и смело: „Хляб или свинец!” За своя идеал поетът е готов да даде живота си, да приеме куршума без съжаление. Той вижда своето място в борбата за свобода и иска от всеки истински българин да грабне пушката. Осъжда яростно и гневно равнодушните. Иска да се пребори с най-противния начин на живот, който лишава човека от истинската му същност. С остра ирония поетът рисува еснафското примирение с робската участ и турските насилия в стихотворението „Странник”. След дългия път и сладките мечти, морният пътник остава като попарен: любимата му е сгодена за друг, турците са заклали баща му, двамата му братя гният в тъмница. Но жестоката картина събужда у него не протест, не желание за мъст, а малодушно хленчене. Учуден и възмутен от тази липса на човешко достойнство, Ботев гневно се възправя срещу своя герой: …Той, глупакът, тъй залита да прекара добър живот и никога не се пита, човек ли е той, или скот!… Принизен до животно е онзи, който не се вълнува от съдбата на другите, от участта на своя народ. Такъв човек е жалък, дребен и ненужен – твърди поетът. Болка в душата на Ботев поражда и страхът сред емигрантите. Няма нищо по-грозно и унизително от фалшивия героизъм. Безпощаден е поетът в стихотворението “В механата”. С язвителен сарказъм той се обръща към онези, които са мъже, само когато са пияни, а в действителност са жалки страхливци. Авторът умело използва контраста между страданията на народа и пиянските крясъци на ония, които без срам чакат ред за свобода, а когато са трезви немеят и се смеят пред народните свети жертви. С люта ирония говори поетът за всички, които искат да се издигнат над народа си, страхуват се от борбата и са патриоти само на думи. Сатирата в тези стихотворения е породена от дълбоко вътрешно състояние и от огромно родолюбие. В баладата “Хаджи Димитър” Ботев утвърждава идеята за човешкия подвиг и безсмъртието. Той рисува своя герой не в момент на битка, а пред лицето на смъртта. …На една страна захвърлил пушка, на друга сабя на две строшена. Очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена… Могъщото въображение на поета слива в едно личния свят на героя с неизмеримия свят-на природната действителност. Юнакът умира сред Балкана – този прекрасен, величав символ на родното и вечното. Умира на най-високия му връх, защото подвигът е винаги горе, а робството долу в полето. Картината е романтична, красива, тържествена. Творбата започва като героичен химн. Поетът се прекланя пред подвига, но сърцето му се свива от болка, защото загива герой. Ботев възвеличава подвига му в сферата на прекрасното, затова и природата е на колене. Дори земята и небето замират в миг, поразени от огромната сила на едно човешко дело. Не образът на майката и любимата, не мъката по живота, а тревогата за другарите от неговата „вярна дружина” не му дава покой. Героят умира. Угасва тихо, без прощални слова, без завет дори. Но остава подвигът, пред който смъртта е безсилна, защото: …Тоз, който падне в бой за свобода той не умира, него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят… Тези думи, този художествен парадокс обобщено вещаят на героя вечна слава. Те бележат пътя към безсмъртието на един подвиг, на един народ. И днес, когато говорим за силна обич и ненавист, казваме Ботевска любов и омраза, ако навред по земята ни над паметните могили са изписани със златни букви безсмъртните му слова, то значи че Ботев е жив и ще живее в нас, докато е жива България, докато е жив хайдушкият Балкан.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 − 6 =