Усещането за свобода в творбата „Потомка”

Стихотворението “Потомка” от Елисавета Багряна е написано през 1925 година – време, когато ролята на жената в обществения живот е била незначителна и ограничена. Жената е пазител на дома,семейството и родовите ценности. С творбата “Потомка”,а и с целия цикъл “Вечната и святата” Е.Багряна разкрива възвишения и свободолюбив дух на жената,като я представя в друга светлина,непозната за тогавашния свят. Героинята от стихотворението е силна и смела,готова да следва своите мечти и да се бори за щастието си.Нейната воля и свободолюбие се разкриват в дързостта и откровеността на поривите й.Преосмислянето на родовата връзка налага основния конфликт в творбата и прави антитезата основен похват за изграждането й. “Потомка” на Елисавета Багряна е творба-образец именно за вътрешно противоречивата приемственост на “новите” гласове спрямо едно духовно наследство, мислено като традиция. Стихотворението е изградено по схемата: теза-антитеза-синтез – композиционна метафора на неспокойната в себе си традиция, на излизащата отвъд себе си приемственост. Творбата започва с отрицание – паметта на героинята не е съхранила никакви портрети,книги,завети.Още първите две строфи на стихотворението карат читателя да почувства бунтарското настроение на лирическата героиня.Един контраст създава представа за нетрадиционните нравствени ценности в нейния духовен живот.Този контраст получава най-ясен израз в противопоставянето на глаголите „знам” и „усещам”.Героинята не знае своето минало,тя го усеща.Отхвърля сигурното,но хладно знание.Нейната съдба е да бъде неспокойна,непокорна.Едновременно с глагола „усещам” в текста се появява образът на „кръвта”.Чрез него се изгражда представата за едно странно родство,което не може да бъде вписано в архиви,фамилни книги и документи. Кръвта е тройно определена – „древна”, „скитническа”, „непокорна”,както и със следващите два стиха: Тя от сън ме буди нощем гневно, Тя ме води към греха ни пръв. Лирическата героиня принадлежи на иконно българското.В нейните чувства нахлуват неспокойствието и неудовлетвореността.Те я карат да се буди нощем,посред сън,да търси непрекъснато,да преоткрива света.Героинята също има чувството,че нещо в кръвта й я води към библейския първороден грях,което говори за жаждата й за знания и самостоятелност. Лирическата героиня е дръзка,непокорна и смела в мечтите си.У нея живеят стихиите на водата и вятъра.Тя обича да странства,да опознава нови земи и хора,да среща неизвестното и дори опасното в своя път.Тази героиня е много различна от кротката уседнала българка,затворена в своя дом и в тесния кръг на семейството си,която е типичен образ в литературата ни преди Багряна. Стихотворението „Потомка” очертава дълга линия на приемственост в характера на българската жена.Тази линия свързва съвремието на поетесата с древните времена,когато още не съществувала българската държава. Поетическото видение показва как в някаква безлунна и тъмна нощ една друга жена – непокорна и непозната – е осъществила правото си на свобода и любов.Тъмнооката прабаба е избягала,за да последва своята забравена любов.Това е нарушение от гледна точка на родовите закони,но героинята намира опора в повелите и зова на сърцето. Примерът от древността показва,че именно непокорството и бунтът са значимите родови черти.Авторката ни въвежда в един романтичен свят на силни страсти и емоции.За да постигне щастие,човек трябва да премине през много изпитания и по този начин да опази силата на чувствата. Поетесата не забравя,че свободата минава през жертвеността,смъртта на пътя се появява като знак на цената,която всеки,устремил се към свободата,трябва да заплати. Краят на стихотворението отново въвежда представата за кръвна обвързаност.Тя е в близостта между майка и дъщеря.Само че това е една необичайна майка,по-голяма и по-древна от майката на всеки отделен човек – самата земя.Лирическата героиня е нейна „вярна щерка”,ала тя не е сама в своята преданост към земята.Нейният образ е обобщителен,той представя всички жени,дъщери на земята,които носят в кръвта си трепетите на порив към волност и свобода.Дори когато говори за себе си и за своите най-съкровени чувства героинята-потомка е чужда на желанието да се разкрасява и да се представя в идеализирана светлина.Тя признава открито: Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя… Откровеността в тези думи не изразява неверие или колебание в избрания жизнен път. Тя служи,за да се построи в текста един много важен контраст: „грехът” и „коварството” са качества,които една личност,една конкретна жена може да прояви понякога,но в това няма нищо странно и страшно.Грехът е съдба на всеки човек.Над греха и коварството обаче остава неразрушимата святост на една вечна връзка,която не може да бъде измерена нито с исторически,нито с нравствени категории.Това е връзката на всяка жена със земята майка.Древната и свята жена живее в кръвта на всяка жена и всяка жена в своя живот повтаря нейната участ – да ражда и да храни деца,да обича и да бъде обичана,да надживява с търпение и добро,и зло. Поетесата създава новия образ на жената – искрена и свободна,следваща традицията и воюваща за изява на личната си позиция.Духовният й портрет ни покорява с порива към волност и простор,със своето свободолюбие,с копнежа по непознати светове. Формирането на личността й минава през родовата памет,но се утвърждава чрез непримиримостта,бунта,търсенето и намирането на свой житейски път.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eleven − 7 =