Трагизъм и величие в елегията на Христо Ботев „Обесването на Васил Левски”

Елегията „ Обесването на Васил Левски” излиза по повод 5-годишнината от смъртта на големия революционер и приятел на Ботев в края на 1875 в „Календар за 1876г.” Стихотворението заема особено място сред творбите, които разсъждават върху подвига и саможертвата в името на националното освобождение. „Обесването на Васил Левски” дава нови измерения на героиката и величието. Левски и Хаджи Димитър са най-ярките персонификации на героическия избор като абсолютна житейска ценност. Доминиращ мотив в Ботевата поезия е нравствено изстраданата и героично отстояваната свобода. Визията за нея неизменно включва саможертвената смърт Загубата на Васил Левски, равносилна на природен катаклизъм, е нарисувана като криза на българската същност, на българската духовност. Величието на бореца за свобода, въплътен в конкретния образ на Апостола, е внушено индиректно – чрез силата на трагичното чувство.Ботев издига до нечовешки и обобщителни мащаби значението на жертвата в името на свободата внушавайки историческата значимост на конкретната личност.Самият жанр е предпоставка за чувства като тъга, разочарование и скръб. В трагичен център на националния космос се превръща бесилото на “единия” жертвен син на България. Заглавието отвежда читателя към една “истинска” случка. Думата “обесването” насочва не към смъртта ,а към осъществяването на смъртното наказание, резултата на предателство. Същевременно отглаголното съществително се натоварва със семантиката на удължения до безкрайност миг на умирането и неумирането.Ако в баладата “Хаджи Димитър” смъртта се интерпретира от гледна точка на безсмъртието на героическата личност, в ”Обесването на Васил Левски” се акцентира върху трагичния факт за смъртта на героя. Героят и родината са двата полюса в образната система. Родното пространство се смалява и персонифицира в образа на оплакващата майка. Родината се появява с основната характеристика на майката – плачещите очи. Този художествен детайл от образа й е дълбоко трагичен – с горчиви сълзи майката оплаква своя син. Епитетът “черен” в метафоричния образ „черна робиня” е получил смислова обемност,каквато има и в народните песни. Обръщението от 1 строфа „О, майко моя,родино мила…” – е елегично послание към цял народ за осъзнаване трагичната величина на изграден вече национален критерий за мястото на личността в жертвената съдба на родната земя. Причината за скръбта е неоспорима в своята трагика и лирическият говорител се присъединява към общото реквиемно настроение:”Ох,зная,зная”. Двукратно повтореният глагол подчертава реторичните въпроси от първата строфа,като задълбочава още повече мъчителното осъзнаване на жестоката истина. Прибавят се и допълнителни основания за общата покруса над родното пространство: поробената родина,опустелия свят,безпомощтността на свещения глас(„глас в пустиня”- подчертава атмосферата на самотност). В елегията се чуват два основни звука – грачене и плач. Плачът е смивол на страданието,на тежката загуба.Но той не е толкова индивидуална,а колективна реакция. Ключов мотив в стихотворението е надгробният плач, не песента. Скръбта по загиналия е едно много човешко, дълбоко разтърсващо емоционално преживяване. Смъртта в традиционните си проекции е загуба, отнемане, разрушени връзки, невъзможност за връщане. Плачът като реакция на тази загуба е вплетен в цялостната образна „мрежа” на творбата, той буквално „прекосява” текста – от началото „ защо…плачеш?” през „зная,ти плачеш,майко”, през императивното „Плачи!”, през „жените плачат, пищят децата” до финално обобщителното „плач без надежда”. „Плачи!” символизира един по-различен плач,който е реакция от гнева,от укора към самооплакването на тези,които са останали живи. Смъртта и скръбта са се слели в един безмерно снишен и отчайващ хоризонт от живеенето. Този свят е сякаш лишен от всякаква човешка активност – фигурите са безпомощни, гласовете са без отклик, плачовете са „без надежда”. За разлика от баладата природният свят тук не е някакво символично пространство, където може да се „излезе” и да се надмогне трагичната ситуация, тук се среща плоскостния пространствен модел на света. Гарванът от една страна е употребен с традиционното си значение.Той е птица с тъмно оперение(черно),която търси по-хладните места. Присъствието му е част от ужаса и страха на човека.От друга страна той е митологиччно същество,атрибут на смъртта Център на всемирната скръб е бесилото на героя.Творбата е изключително пестелива откъм всякакви биографични подробности и конкретни обстоятелства за смъртта. Това,което тя държи да каже на своите читатели е,че Левски е Синът на родината – майка. Нещо повече – това е жертвеният син на родната земя. Васил Левски е откроен като централната фигура в митическия комплекс на святата жертва и на спасението. Защото именно спасението е големият залог на творбата. Със смъртта на сина то изглежда невъзможно, една безмерно и страшно отдалечаваща се надежда. Но синът, подобно на библейска традиция , присъства не само с конкретността на своята смърт, но и с нейните символични измерения. Бесилото е ориентир, то е пример, който „освобождава” по особен начин българския свят. Смъртта на героя обрича света на болка и страдание, но тя е и повеля да се мисли спасението. Бесилото, инструмент за унищожаване на човешкия живот, е „черно” – признак на смъртта. От друга страна,то е и героизъм: „ страшна сила”. В тази черно-бяла атмосфера,най-осветената точка се оказва бесилото. В текста са изчезнали „географиите на героичното”, няма го Балкана,няма го онова „там”,фиксиращо някакво пространство на духа,на идеала,на безсмъртието.”Там в стихотворението е всъщност в полето, в робското пространство.Единственият релеф – вертикал е черното бесило, което обаче е осветено от страшната сила на Апостола. То създава ореол на святост,затова в творбата има момент на възхвала,изразена не по художествен път,а по-скоро в скрития смисъл на текста,защото в живота съществува диалектическо единство между скръбта и нейното надмогване. Цялата апокалиптичност на творбата, насочена към безпределеното страдание, се концентрира в обесения. Единствената строфа,назоваваща героя,е поставена в центъра на произведението – текстуално и акцентно.Вмъкването на свидетелството „видях” още веднъж потвърждава невъзможността да има чудо,а черното бесило замества името на героя.Не е спестено единствено името на България.Показателно е ,че в Ботевата поезия само в „Обесването на Васил Левски” родината е наречена така – и то за да бъде поставена редом до своя загубен”един” син. Той е сякаш самата същност на родината, на вселената.С акцента „един син” творбата пресъздава библейския мит за човеокспасителя,разпнатия ,”поел” греховете на хората върху себе си. Внушението за величието на жертвата завършва в следващия стих с алогичното съчетание „виси..със страшна сила”(оксиморон),очевидно отнасящо се повече за измеренията на делото на Апостола,отколкото за телесното измерение на смъртта. Докато смъртта на юнака в баладата “ Хаджи Димитър” ще доведе до продължение на борбата от други, то тук индивидуалната гибел значи гибел на целия народ Раздвоеността на творбата,която се колебае между конкретността (заглавието,бесилото,”един син”) и обобщението(родината,природата),подкрепя внушението за трагизъм и величие. В колкористиката на текста се различават два цвята: бяло и черно, но и двата са свързани със смъртта.Неслучайно бялото е цветът на плаща,с който покриват мъртъвците. Кръвта е символ на виталност,знак за несекваща сила на българина,но тук я няма.Българинът е със затихващи жизнени функции. Най-осезаемото и впечатляващото женско присъствие в Ботевия текст е това на смъртта. Почти винаги лирическият говорител й дава други женски имена. Тук майката е тази, която трябва да оплаче смъртта на своя син.Свободата няма как да дойде без смъртта,без жертвите. Тя е най-красивата мечта в Ботевата поезия, един идеализиран и естетизиран копнеж, единственият начин човешкото да бъде реализирано като героично.Но в „Обесването на Васил Левски” смъртта е един ужасен, необратим финал,нещо което плаши човека,акт,който накърнява родовото.Три години след смъртта на Левски, българското битие е в една трагична безизходица. Ботев е почувствал,че времето на словото, което е родило Левски е приключило.Сега е дошло времето на делата. За да няма повече бесилки,трябва да има дела,саможертви,като тези на Апостола.Робите трябва да последват примера на водача. „Обесването на Васил Левски” е оплакване,не на мъртвия, а на живите, на това че те са изпаднали в една безизходица и не правят нищо за да просперират. Смъртта в борбата не е краят,а началото. Така горестното отчаяние става извор на величие и обратно – величието е трагично,защото неименуемо отвежда към смъртта. Елегията е началото на една нравствена агония на човека,роден в робство,но отправил поглед чрез състраданието към бъдещето,което би желал да бъде неговата обетована земя.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 − 3 =