Сън и реалност в стихотворението „Сън” от Никола Вапцаров

Никола Вапцаров се откроява като най-значителен поет в българската поезия от края на 30те до началото на 40те години на двадесети век.Неговата поезия обгръща реалността в стремеж към необхвантото – във времена, пространства, човешки превръщания.Той обръща погледи в много посоки и времена, усеща се различието между социално и индивидуално битие, между реално и въображаемо, между изстрадано и мечтано.

В стихотворението „Сън” от Никола Вапцаров сънят и реалността са представени чрез образите, градящи контрастът между идеал и действителност на Фернандес и Лори.В тази творба сънят е представен като блян за по-добър и светъл живот, а реалността – приближаващата атака. Още с първите стихове на произведението се въвежда идеята за опозиционните образи на съня и реалността: „По-тихо!Скрий главата си! Отвън на педя са от нас, не говори!” -Лори, сънувах толкоз хубав сън!… Читателят е въведен в красивата, но нереална обстановка на съня, която въвлича героя и го опиянява с омайността на бляновете. Приближаващата опастност от боя не плаши героя, а дори му дава повод да гради в сънищата си представа за по-щастлив живот.

Диалогът между двамата герои е представен основно чрез постоянните търсения на Фернандес за събеседника си, който в началото е само слушател и като че ли намира историите на другаря си за мекушави, неуместни и абсурдни.Чрез продължителното поименно обръщение към слушателя си, той сякаш изглежда още по-наивен, но и целящ да го убеди в достоверността на думите си. Лирическият говорител описва своя идеал за живот, според който: В завода ти, Лори, си надзирател и казваш: „Днеска искам триста болта!” „Добре, Лори, отлично, мой приятел” И двамата се смееме доволни. В неговия сън те работят в уж същия завод/ машини същи,/ но частите им блеснали – злато!/ И ставите им някак по-могъщи”.Лирическият герой сам осъзнава, че тази прелестна картина на свободата, волността и светлината е прекалено далечна от от заобикалящата го действителност, но въпреки това не спира да жадува за тази картина: А вънка тъй широк е небосвода!… Блести небето, въздухът блести! И дишаш, дишаш толкова свободно! И сам не вярваш, че това си ти!- Чрез метафората и повторението „блести небето, въздухът блести” се внушава идеята за обаянието на природата, която е имагинарна и е в контраст с реалността – „На изток гаснеха звездите.Мрака/ отстъпваше в паника,/ без строй./ Сигнал за бой!/ Започваше атака…” Фернандес сякаш иска да забрави несправедливо устроения свят и поне за миг да се понесе на крилете на красивото, но реално недостижимо битие.Чрез изобразения от него илюзионен свят и другият свят – този на „паника”, „бой” и „мрак” се поставя опозицията на имагинарното, но възвишено и волно съществуване и реалното, но отблъскващо и далечно. В края на творбата Лори най-сетне изразява своята позиция относно бляновете на събеседника си и макар с тях да цели да убеди себе си, и Фернандес, че не вярва на казаното, той все пак вътрешно се размеква и отдава на тази нереална прелест: Лори погледна другия в очите (те бяха толкова детински днес), усмихна се и каза, уж сърдито: „Какъв си ти мечтател, Фернандес!”

Никола Вапцаров умишлено завършва творбата с отворения финал на приближаващия бой, за да остави реципиента сам да прецени дали в конкретните обствоятелства реалността трябва да надделее или не.И все пак авторът дава и своята гледна точка, представяйки в текста нереални факти и събития, които логично говорят за доминиращата роля на Съня.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

20 − 15 =