Съдбата на самотния човек между обществото, природата и Бога – Даниел Дефо – “Робинзон Крузо”

Просветителският XVIII век се характеризира с тясната връзка между художествената литература и философията. Романът на Даниел Дефо “Животът и приключенията на Робинзон Крузо” (1719г.) представя в увлекателна балетристична форма някои от основните философски идеи на Просвещението в Западна Европа. Мнозина читатели, вероятно и под влияние на детските си спомени, свеждат жанровия облик на текста до класичесиките параметри на приключенското четиво, без д вникнат в онези социално-психологически, политически и теологични проблеми, които отвеждат към заложената в творбата полемика за универсалните човешки ценности и стойностния начин на живот. В сюжетен план романът е колкото повествование, изградено върху документалната основа на достоверни истории за съдбата на моряци на необитаем остров, толкова и своеобразен творчески експеримент, който проследява детайлно промяната в поведението и светогледа на личността в екстремни условия. Животът на героя отчетливо се разполовява на два контрастни периода – преди и след фаталното корабокрушение. В самотата си, продължила над двадесет години, Робинзон Крузо подлага на критическа преоценка всички понятия и разбирания, върху които се е основавало съществуването му преди съдбовния обрат. Размислите за същността на взаимоотношенията между човека и обществото открояват, от една страна, негативното въздействие на социалната система върху морала, а от друга, позитивната роля на всички достижения на цивилизацията, белег за неунищожимата съзидателна енергия на човешкия интелект. Робинзон се чувства приобщен към това вечно творческо начало, придаващо смисъл на битието, и в същото време е отчужден от традиционния обществен порядък, който за него се превръща в знак на греховното. Колкото повече самотният корабокрушенец се дистанцира от социалната среда, от която са го откъснали житейските превратности, толкова по-силно се привързва към девствената природа на непознатия остров. Природното не се затваря в пределите на екзотичното за европееца, а разширява своя философски обхват и изразява любимата на просветителите идея за естествения свят, необременен от пороците и недъзите на обществото. В духа на просвещенската идеология Даниел Дефо влага в понятието природа и представата за истинската нравствена същност на човека, предразположен да втори добро, ако прогледне за висшата си мисия. Това просветление озарява личността в процеса на възпитанието и облагородяването и от страна на мъдър наставник. Взаимоотношенията между учител и възпитаван характеризират както общуването на Робинзон с Петкан, така и духовната връзка на индивида с Бога. Преобразяването на героите, нравственото им прераждане и пречистването не е полд на изградената хармония между човешкото и божественото, рационалното и емоционалното начало. Изживеният катарзис е немислим без присъствието на специфичния за романа хронотоп. Време-пространствените отношения формират и рамките на едно ново битие, в което личността, изтръгнала се от определеното и място в обществената йерархия, влиза в диалог със самата себе си, открива неподозирани до този момент потребности и стремежи на своята душа. Авантюризмът на Робинзон, страстта му към приключения и пътешествия го подтикват да пренебрегне съветите на своите родители и да поеме към неизвестното. Героят не може да се примири със съдбата на “среден човек”, каквато е житейката философия на баща му, не го привлича този относително спокоен свят на умереност и сдържаност – между ниското и високото. Макар по-късно да съжалява и да се упреква за решението си да напусне бащиния дом като блуден син, именно този акт му дава възможност да погледне отстрани – през дистанцията на времето и разстоянието – на света, сред който е живял. Даниел Дефо показва как постепенно в съзнанието на самотния обитател на острова се изгражда нова ценностна система и стойностите неочаквано се преобръщат. Корабокрушенецът започва да възприема родното, а по-широк контекст и европейското като чуждо пространство с множество превъплащения на злото: “Получих различна представа за нещата; започнах да гледам на света като на нещо далечно, с което нямам допирни точки, от което не очаквам нищо и към което не отправям никакви желания. С една дума, светът наистина ми беше чужд. Можех да кажа, както е казал патриархът Авраам на богаташа: Между нас и вас е утвърдена голяма бездна.” Парадоксално е, че нещастието на откъснатия от контакта с хората Робинзон се трансформира в усещането за спасение от греховните изкушения и гибелните страсти. Странно е как осъденият на самота се чувства щастлив от новото начало в своя живот – без алчност и завист, без прекомерни, изпепеляващи радостта амбиции: “Не страдах нито от изкушения на плътта, нито от съблазън за очите, нито от прекомерна гордост. Не ламтях за нищо, защото сега притежавах всичко, на което бях в състояние да се радвам (…)” Смяната на гледната точка в литературата на Просвещението е похват, чрез който се разкрива прозрението за истинската същност на явленията. В новата житейска среда много ясно са разграничени псевдоценностите, фалшивите кумири на заслепеното човешко съзнание, и нравствените опори, придаващи по-дълбок смисъл на човешкото съществование. Основният аксиологичен критерий и специфичен делитбен белег е ползата от нещата – възможността те да бъдат употребени с практическа цел. Ценно е онова, което е полезно – такава е променената позиция на героя, отърсил се от заблудите и измамните увлечения. Светоусещането на Робинзон, формирано през дългите двадесет и осем години на острова, се отличава преди всичко с прагматизъм – със стремеж да се намери конкретната форма на приложение дори на най-незначителния на пръв поглед предмет: “С една дума, когато размислих трезво върху естеството на човешките събития, те ми се сториха доказателство, че всички добри неща на този свят са добри само тогава, когато можем да ги използваме…” Тези разсъждения изключват от кръга на значимото парите и показват абсурдната несъстоятелност на алчността и скъперничеството. Това, което е притегателният център на всички човешки желания в обществото, сред екзотичната природа на безлюдния остров е абсолютно ненужно, превърнато в излишен метал без никакво значение. Даниел Дефо представя релативността на човешките възприятия, изменчивостта на доскоро непоклатими възгледи в зависимост от обстоятелствата. Новата обстановка, в която личността трябва да оцелява, предопределя промененото разбиране за щастието. За Робинзон то се поражда от онова, което сам е сътворил или е получил като дар от милосърдния Бог. Човек е щаствлив, когато оцени стойността на заобикалящото го и не преследва илюзорното; когато съпостави настоящето с миналото и облисми обективно предимствата на ситуацията; когато сравни своето положение с нещастието на много други хора и разбере, че няма основание да се отчайва. Тази представа за щастието не е продукт на дълбокомислени философски теории и абстрактни умозаключения, а произтича непосредствено от опита, практиката, от непосредствените човешки наблюдения. “Отбелязвам всичко тук, за да се замислят недоволните, които не могат се радват спокойно на това, което им дава Господ, защото виждат нещо, което не им е дал, и ламтят за него. Струваше ми се, че цялото недоволство, че не притежаваме достатъчно, произтича от това, че не сме благодарни за вече полученото.” Героят е признателен на съдбата за всичко, с което го е ощастливила, колкото и дребно и маловажно да изглежда, и затова с такава педантична изчерпателност изброява вещит, пренесени от кораба на сушата. Ако в нравствен план Робинзон е отчужден от света, фетишизирал парите, в битов план е свързан с творческата сила, белязала хилядолетното развитие на европейската цивилизация. Долавя се аналогия между сътвореното от корабокрушенеца, понякога твърде примитивно, и предходните етапи на материалната култура. В известен смисъл личността преминава в индивидуалното си битие по онзи път, който вече е извървяло човечеството, така изстрадва продобиването на безценен житейски опит. Трудно е да се изредят многобройните лица на твореца, чийто символ е Робинзон. Той е и строител, и дърводелец, и занаятчия – грънчар, и земеделец, култивиращ дивото пространство, и скотовъдец. Тази съзидателна енергия намира най-яркото си проявление в способността на човека да “сътвори” самия себе си, да промени изоснови своя духовен облик. По собственото му признание преди драматичното събитие във водите на Атлантическия океан героят не е познавал истинската си същност и не е подозирал какви качества може да изяви във всекидневната борба с природата. Благодарение на самообладанието Робинзон достига до заключението, че една от най-важните черти на характера му е вярата в собствените му сили и във възможността да доведе до успешен край започнатото дело. Романът на Даниел Дефо защитава оптимистичната теза за нравствения и интелектуалния потенциал на човека, който с непримиримост, борбеност и находчивост преодолява препятствията и осъществява намеренията си. Парадоксално е самочувствието и липсата на униние у личността, която се възприема като затворник на острова, но това не води до бездействие, не парализира волята: “Нямаше смисъл да стоя със скръстени ръце и да мечтая за нещо, с което не разполагах. Безисходицата ме направи изобретателен (…) не след дълго открих, че не съществува нещо, което да искам и да не мога да направя, особено ако разполагах с необходимите сечива.” Поредицата от открития, които прави Робинзон Крузо, са необходими стъпала към познанието и самопознанието, без които е невъзможно индивидът да разбере предопределеното от Бога призвание и да вникне в същността на своята човешка природа. Качествата на героя представляват сърцевината на просвещенския идеал за човека – разсъдлив, деен, енергичен, трудолюбив, твърдо решен с усърдие и постоянство да промени заобикалящата го действителност според собствената си представа за доброто и полезното. Оптимизмът, който се излъчва от този образ, се корени не само в убеждението, че винаги има надежда, дори и в “най-бедственото положение на света”, но и в представата за неограниченото развитие и усъвършенстване. Робинзон изживява метаморфозата от неуверения в силите си “чирак” до “майстора”, изпитващ удоволствие от сътвореното. В по-общ план творение на корабокрушенеца не са само материалните предмети, но и едно човешко същество – дивакът Петкан, чиято душа благодарение на нравоучителните беседи с европееца приема християнската идея за божественото. Просвещенският роман интерпретира многостранно проблема за възпитанието като път към трансформацията на индивидуалния микрокосмос и изграждането на нов тип личност и нов модел на социални отношения. Човекът в представите на просветителите може да бъде едновременно и обект, и субект на възпитание, което е залог за духовната свобода на индивида и за неограниченото развитие на неговите творчески възможности. Характерна за литературата на Просвещението е тази двойка герои – представител на европейската цивилизация и туземец, примитив, син на екзотичен и първичен свят. Общуването на Робинзон с Петкан е всъщност диалог между различните нива, стадии на еволюцията на човешката природа. В поведението на “естествения човек”, за разлика от трезвия прагматизъм и рационализъм на спасителя му, изпъкват буйните емоции, непосредственият изблик на силни чувства, детски чистото преклонение пред “господаря”. Това “дете на природата” представя темперамент и светоусещане, които са твърде различни от стереотипа на мислене и начина на живот в Европа. Петкан предизвиква възхищението на Робинзон със своята искреност и честност, с предаността и жертвоготовността си, с безграничната си признателност за стореното добро. Дивакът в никакъв случай не стои на по-низше стъпало в духовен план, напротив, той изразява радостта си от освобождаването на баща си и синовната си привързаност и обич толкова естествено, без задръжки, че смайва своя повелител: “всеки би се развълнувал до сълз иот последвалата гледка – когато Петкан се приближи до индианеца, за да говори с него и се взря в лицето му, мигом се хвърли да го целува, да го прегръща и да го милва, плачеше, смееше се, крещеше, подскачаше, танцуваше, пееше (…)”. Тази емоционална сцена е в контраст с постъпката на Робинзон, който като авантюристично настроен младеж е пренебрегнал разумния съвет на своите родители и им е причинил дълбоко страдание. В разговорите със своя приятел корабокрушенецът се убеждава каква позитивна сила е заложена в неговата природа и поради тази причина съжалява за всичко онова, което не са могли да постигнат представителите на тези диви племена, необлагородени от въздействието на хуманни идеи. Робинзон трудно потиска отвращението си и възмущението си от канибализма, разпространен в тази първобитна среда на груби и жестоки нрави. Протестът му е толкова силен, че героят си задава въпроса, дали има право да бъде оръдието на божието възмездие и да накаже жестоко човекоядците. Страхопочитанието пред висшата справедливост на Бога, чиито решения са неведоми за смъртните, възпира емоционалния порив на човека да осъществи свое индивидуално правосъдие. С християнско смирение европеецът осъзнава, че не може дръзко да си присвоява права, които надхвърлят ограничените рамки на неговото човешко битие и са символен знак единсвено на на всемогъщата божия власт: “Бог наистина ги бе изоставил (…) да вършат подобни нечовешки постъпки; но това не ме принуждаваше да поема ролята на техен съдник, а още по-малко – да наказвам от името на Бога, защото той щеше да вземе делото в свои ръце в мига, когато смяташе, че е необходимо (…)”. Разсъждавайки за човешката природа, Робинзон с болка открива до каква степен злото, персонифицирано за него в образа на дявола, я е деформирало и тласнало към морална деградация. Тези печални обобщения не са свързани единствено с наблюдения върху “сатанинското падение” на диваците, а включват и размисли за противоестественото насилие на испанските конквистадори в Америка, наложили със зверска жестокост властта си. Безчовечната “касапница” поражда обвинението срещу жестокостта на хората, които са лишени от “обикновеното чувство за жал”, макар да са представители на цивилизована европейска държава. В стремежа си да осмисли същността на греха Робинзон не отминава и собствените си заблуждения и се разкайва за предишния си “презрян и отвратителен живот”. С това искрено покаяние и молитва за опрощение на греховното минало започва нравственото преображение на самотника. В мъчителните мигове, когато се изправя пред безпощадния съд на своята съвест, героят не скрива, че преди да се озове на острова, у него е липсвало истинско религиозно чувство. Историята на живота му като корабокрушенец всъщност е драматично повествование за търсенето и намирането на Бога, за приемането в човешката душа на вечните библейски послания. Първите думи, които прочита от Библията, взета от кораба, са: “и призови ме в ден на напаст, и аз ще те избавя; и ти ще ме прославиш.” (Старият завет, Псалми, 50:15). Тези слова раждат прозрението за непредходните ценности и висшия смисъл на живота. Героят проглежда духовно и съзира същинското спасение не толкова в напускането на острова, колкото в избавлението от порока и в отърсването от угнетяващото чувство за вина, породена от съзнанието за безрасъдно пропиляна младост. Съдбовната промяна в светогледа на “осъдения на самота” е изразена с афористичната сила на внушението: “да се избавиш от грях е по-голяма благодат, отколкото да се избавиш от беда.” Възраждащото духа общуване с Бога – най-мъдрия наставник – прогонва отчаянието и зарежда личността с вярата, че е възможно да се съгради ново битие и да започне отначало – пречистена, постигнала жадуваното спокойствие и хармония със себе си и природата. Човекът вече не е сам, макар и далече от обществото, защото долавя непрекъснато присъствието на великия и недостижим творец. Робинзон дори се възприема като богоизбран, неслучайно изтръгнат от вълните на океана, за да изживее чудото на просветлението и да прослави мощта на Спасителя: “Отправих смирена и дълбока благородност към Бог, който бе имал добрината да ме забележи и така стана възможно да съм по-щастлив в своята самота, отколкото, ако бях свободен, сред човеци (…)”. Героят се чувства закрилян и направляван в действията си от божествената сила и в същото време поставя себе си на върха на пирамидата от социални взаимоотношения, установени след спасяването на Петкан и баща му. Робинзон нарича с ирония острова “моята държава”, себе си определя с надсмешка като “височество, господар и владетел”, “истински крал”, а диваците назовава “поданици”. Зад ироничната и привидно несериозна характеристика всъщност стоят действителните намерения на корабокрушенеца да създаде един умален, миниатюрен модел на “монархическо” управление. Неслучайно първата дума, която изрича пред покорния и безкрайно признателен, трогателен във верността си Петкан, е именно обръщението “господарю”. Тези страници от романа, рисуващи картините на Робинзоновото управление, съдържат несъмнено и елементи на пародия, но те представляват и своеобразна утопия, израз на представата на Даниел Дефо за демократичната, справедлива и хуманна власт. Във владението на Робинзон изградената йерархия не може да бъде нарушена, но тя е белязана със знака на благородството, човечността и толерантността към другия, към по-различния. В този идеализиран свят парите са без стойност ( “творение, чийто живот не заслужава да бъде спасен”) и всеки човек по зова на сърцето разкрива вярата си в бог. Забележителна е тази “свобода на вероизповеданието”, която звучи наистина утопично и в пълен контраст с нестихващите ожесточени религиозни войни между католици и протестанти, християни и езичници (туземци). “Тримата ми поданици изповядваха различни религии: слугата Петкан беше протестант, баща му – езичник и людоед, а испанецът – католик.” Отвореният финал на просвещенския роман насочва вниманието и очакванията на читателите към следващите приключение на пътешественика, прибивавал двадесет и осем години на острова срещу устието на южноамериканската река Ориноко. Повествователят представя необикновенността и демоничността на романтическия тип герой, но съумява да хармонизира трезвия разсъдък, неугасващото любопитство към непознатото и свежестта на неподправените чувства и желания. “Аз бях свикнал на скитническия живот (…), затова твърдно бях решил отново да тръгна на път.” Образът на Робинзон Крузо символизира единението на човека с Бога и природата, т.е. със самия себе си, с най-възвишеното в своята натура.”

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 + 20 =