Съдбата на децата на града в поезията на Смирненски

Антон Страшимиров го нарече “слънчево дете на българската поезия. И наистина той беше почти дете, когато “жълтата гостенка”, най-честата вестителка на смъртта при поетите романтици, го отнесе от живота. Но този “юноша” успя да създаде едно значително поетическо дело, което му отрежда място сред големите поети на нацията. А Смирненски бе не само юношата на българската поезия, но и нейният наистина слънчев син. Въпреки че създава в духа на символизма и някои от най-великолепните здрачни лирически картини а българската поезия (“Цветарка”), и някои от най-мрачните картини на социалната несрета (“Зимни вечери”), неговата поезия е изцяло устремена към светлината, към слънцето (“Да бъде ден”). За разлика от всички свои предходници, в чието творчество нахлува “градската тема”, Смирненски е изцяло поет на града.И не само в смисъл, че Градът е единственият декор на неговото творчество, но и защото самата му художествена чувствителност е изцяло градска. Градът става негова същност, негова стихия, негова обич, единствен фон и тема на творчеството му. Първото, което прави впечатление в градските образи на Христо Смирненски, е хуманистичното предпочитание на автора към света на “унижените и оскърбените”, към “бедните хора”, към социалните низини, към жертвите на града. И друго, също характерно за Смирненски – социалната контрастност на образите и картините, които рисува поетът: “двата свята”, света на богатството, разкоша, блясъка, лукса от една страна, и от друга – света на бедните хижи, на смазаните от мъка хора. В духа на социално-сантименталното виждане в тези лирически картини присъства и мелодраматичното, лирически образи на Смирненски са пронизани от топла човечност, в тях има съчувствие към житейските драми на героите. Ето старият музикант, приведен до моста с плачещата цигулка в ръце, над когото е надвиснала “черната старческа мъка”. Героят умира самотен и безпомощен на улицата, около него животът кипи безгрижно, тълпите са зли и далечни. Студеният зимен пейзаж – зимните вихри, които шепнат невнятни слова, луната, промъкнала се през тънкия облак на скованата в мраз висина – хармонира с нерадостната участ на стареца. Ето малката цветарка, принудена от мизерията да присъства на всеки разблуден гуляй – под нейния смях се крие болка, а ясният поглед в очите показва, че детската й наивност е заменена с усещането за трагичното й бъдеще – тя ще се превърне в улична жена.. С предвещаващата трагична обреченост „Цветарка” се превръща в едно от най-хубавите творби на Смирненски. Стихотворението започва с една от най-одухотворените природо-пейзажни картини на града: Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смъртния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. Но под този красив пейзаж в “гранитната пазва” на града живеят хиляди хора със смазани съдби. Една от техните “безутешни повести” разказва поетът-повестта на “малката цветарка”. Тя е поредното „дете на града”, което е обречено на „болка безнадеждна”. Образът й, тъй нежен и фин, контрастира на шумния град със своята крехкост и плахост. Ала погледът й „влажен”, криещ обидата и поруганото й детство, показва, че градът – чудовище вече е „написал” съдбата й. В дебрите на този смразяващ град – затвор „черни пипала” все повече и повече ще се усукват около детското сърце, докато не задушат невинността му и не превърнат малката цветарка в улична жена. Защото в този „град на греха” всички негови деца са обречени. Поругавайки ангелската същност на цветарката, градът сякаш я белязва, отнема й възможността да изживее нормален живот. В това се крие и трагичната обреченост на героинята. В стихотворението “Старият музикант” ситуацията не се отдалечава от бедността, скромността и мъката на човешкото съществуване. Лирическият човек е поредното отхвърлено “дете” на големия град. В неговия образ са вложени съчувствие, нежност и болка към борбата му за оцеляване и дарамата на “черната старческа мъка”, превръщащи се в обвинение и протест срещу безнравствеността и безпощадността, които са основни характеристики на града в творбите на Смирненски. “Старият музикант” изразява отдалечеността и самотата на един старец, принуден да съществува “извън”, “покрай” шумните тълпи “зли и далечни”, “край” мястото, където в възможно случването на живота му:”Бурно край него живота кипи…”. Внушава се идеята, че в регламентираното пространство на града персонажите нямат и свой дом. Старият музикант е “Все там до моста…”. В стихотворението времето и пространсвото са маркирани от образите на вечерта, зимата и старостта, които семантично препращат към смъртта: Привечер. Спуска се траурен здрач, Ситен снежец завалява…. Те подсилват усещането за обреченост и безпреспективност, а описанието на смрачаването внушава преминаването от светлина към тъмнина, от живот към смърт. Зимната вечер охарактеризира /персонифицира/ чувството за бездомност и самота, в нея липсва светлина, топлина, а оттам и уютност. Това се допълва от бавността на глаголните действия в текста:”страрецът немощно става”, “престъпия едва”. Както тук, така и в “Цветарка” всичко е смътно, приглушено и тайнствено, приказно красиво като несбъднат идеал и мечта за хармоничен живот. Посланията, които отправя поетът към бъдещето, са слънчеви, но в тях се съдържа и горчивото предупреждение за “мрака на тази земя”. Макар и “детето на българската поезия” неговите внушения съвсем не са детски. Чрез своето творчество той обявява война на отчуждението, самотата, неравенството и всичко това, което пречи на малките хора да бъдат щастливи.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

ten + 13 =