„СТИХИИ” – ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ? е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм. С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува да опознае тайните на живота. Едно от емблематичните стихотворения за първата стихосбирка, а и за цялото творчество на Багряна е „Стихии”. Заглавието на творбата е показателно за решимостта на поетесата да опознае себе си, за да разбере „стихиите”, които бушуват в кръвта и. Тя самата се чувства част от тях и никакви пречки и условности не могат да я спрат в нейния устрем да бъде призната за човек, за личност, а не само за жена, разбирана в патриархалния смисъл на думата. Стихиите в природата увличат и възхищават лирическата героиня, защото ? дават представа за абсолютна свобода, за неустоима сила, за рушене и съзиждане. В тях тя вижда природните еквиваленти на своята неподвластност на морални и и битови прегради, на закостенели условности. Те я вдъхновяват да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на копнежа за пълно опиянение от живота, радостта и любовта. Композицията на стихотворението е като че ли математически разчертана и подобно на фолклорните творби е подчинена на математическото число три: три разгърнати картини, последвани от едно обобщение в последния куплет. Поетесата утвърждава порива, устрема напред и нагоре, смелостта и непреклонността пред неизвестното. Всяка строфа представлява една емоционална и смислова цялост и изгражда самостоятелен художествен образ. Онова, което ги обединява, е възторгът на лирическата героиня и вярата ? , че ще осъществи себе си. Стихотворението е написано под формата на обръщение. Събеседникът опонент присъства негласно, но осезателно, маркиран с личното местоимение ти, което се повтаря в началния стих на всяка строфа. Чрез риторичните въпроси, започващи с анафоричното повторение „ Можеш ли да спреш ти…” героинята недвусмислено защитава тезата си, че никой и нищо не е в състояние да спре нейния порив, силен като стихия, към нови простори. Поетесата е избрала три образа: вятъра, водата и виното – като сътворено от човека тяхно подобие. Текстът чертае реалистичен образ на стихиен вятър като неукротим немирник и пакостник. Но вятърът присъства и със своето символно значение като въплъщение на сила и устременост, на волност и непокорство, на неудържимост. Лирическата героиня е заслепена от неговата тотална освободеност, непризнаваща пречки и прегради. Строфата е изградена изцяло от думи, които изразяват движение или устременост. Чрез динамичните глаголи „иде”, „префучава”, „вдига”, „грабва”, „сваля” Багряна представя вятъра с неговата пластичност и неудържим порив. Предпочетеното сегашно време създава представа за повторителност, а с това и за вечност. Със завидна творческа сила е изграден и образът на водната стихия, конкретизирана в река с красивото и смислово натоварено име Бистрица. Водата тук не е видяна в традиционния си символен образ на плодородието и обновлението. Тя е буйна, спускаща се устремено по пътя си, нехаеща за пакостите, които прави, самодоволна от надмощието си, от разрушаването на спокойствието и монотонността в битовото ежедневие на хората. В строфата ясно се усеща одухотворяването на водната стихия и паралелните преживявания на героинята, която жадува да разруши ледовете, сковали патриархалния начин на живот, да унищожи всичко, което пречи на волността и устрема напред. Макар че се долавя съчувствие към пострадалите от стихията, внушено чрез умалителните съществителни „къщиците” и „градинките”, зрителният ъгъл на поетесата към природното бедствие не е трагически. Лирическата героиня се увлича дори от яростта на реката като израз на бунта, защото сама е изпитала това чувство в борбата си за лично щастие и индивидуална свобода. Вдъхновена от природата, тя възприема водната стихия и с очите: „мътна, пакостна”, и със слуха си: „разтрошава”, радва се на непобедимата ? мощ, на динамиката ?, подчертана чрез предмети, които не могат да устоят на нейния напор. За третата стихия, която отговаря на личния порив към волност, героинята избира виното, в което се събира природната сила на гроздето и човешкия труд, вложен в добиването на виното. Но докато вятърът и водата нямат дом, виното е ревниво пазено в изби и бъчви, без обаче да загуби своята стихийна сила. Идеята за неудържимо движение се свързва с кипенето на виното, което ще предизвика и кипене на човешката кръв, и усещане за прилив на жизнена енергия. Дълбоките каменни изби сполучливо кореспондират с дълбоката древност и с вечността. Все в духа на събудения спомен за миналото и за дълбокия български корен са и надписите с „букви кирилски” : „черното” и „бялото” е и припомняне за двойствения образ на виното – питие на вечността, но и стихия, която превръща и човека в стихия – добра или зла. Трите картини, които изгражда поетесата, преливат една в друга, взаимно се допълват и внушават представата за бурно движение. Обединяващ мотив е и чувството към родното. Повтарящото се в края на всяка строфа „в родния ми град” налага усещането за родова принадлежност, но разкрива и стремежа на героинята да открие корените на своята съпротива срещу застоя и безличното съществуване. Последната строфа не запазва анафоричните повторения на предходните, но също е оформена като риторичен въпрос. Интонацията е тържествуваща: „Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната, родната сестра на вятъра, на водата и на виното, за която е примамица непостижното, просторното, дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, – мене как ще спреш?” Финалното повторение, но вече в инверсия, привлича логическото ударение върху формата на личното местоимение за първо лице, с което се откроява неотстъпчивата и волнолюбива житейска позиция на героинята. Самоопределенията на героинята: „волната, скитницата, непокорната” изграждат духовно-нравствения образ на жена, разкъсала оковите на домашното пространство, устремила се към непознатото и непостижимото. Тя вече не е само „родната сестра на вятъра, на водата и на виното” – тя сама е и вятър, и вода, и вино – волна, горда и неудържима. Защото човек е роден сред стихии и не може да бъде покорен и смазан.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 + nineteen =