СМЪРТТА И СВОБОДАТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО “НА ПРОЩАВАНЕ” – ХР.БОТЕВ

“На прощаване” е лирическа изповед на съкровени мисли и чувства, сътворена от творческото въображение и вдъхновеното слово на поета-революционер Христо Ботев. Главни теми в произведението са достойният житейски избор на бореца за свобода, сбогуването с духовно най-близкия му човек – неговата майка и мотивите за прошката. Бунтовникът е изправен пред трудната задача да съобщи на майка си своя избор. В този съдбовен за него момент изживяванията са силни, истински, чувствата – естествени, раздялата с най-близкиячовек – болезнена, но идеалът на героя – свобода, независимост, чувство на чест и достойнство стои над всичко. Мислите на бореца са свързани с най-вероятното по пътя на борбата – смъртта и най-желаното – свободата. По своеобразен начин Ботев рисува тези два образа във въображаеми картини на смъртта и на свободата. Лирическият герой изпитва гореща обич към отечество и близки и не може да търпи зверствата на поробителите. Той осъзнава, че в борбата може да намери смъртта си и да причини нови страдания на своята майка, но тя е майка юнашка и трябва да го разбере и прости. Повторението на обръщенията: “майко”, “мале”, “майнольо” разкрива дълбоката синовна обич. След изразената нежност идва яркият изблик на омраза към поробителите, която е един от мотивите за избора на героя. Не можейки да търпи повече униженията, на които са подложени близките му и целия народ, той гори от желанието за мъст. Неприримостта, гордостта и борбеният дух, които притежава бунтовникът, му помагат при вземането на това важно решение: “Но кажи какво да правя, кат си ме, майко, родила със сърце мъжко, юнашко…” С голяма нежност и с дълбока мъка говори борецът за родния дом. Непримирим е към посегателството на турците над най-святото за българина – домът, близките: “та сърце, майко, не трае да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище.” Повторението на анафората “там” подчертава мъката и копнежа по родния крой. Поетът рисува две възможни картини на изхода от борбата – картина на героичната смърт и картина на победното завръщане. Представата за трагичната и героична смърт е на първо място за героя. Той носи ясното съзнание, че пътят, който се готви да поеме, по-вероятно го води в гроба, но вече е направил своя житейски избор и знае, че независимостта на един народ минава през борбата и саможертвата. Борецът мъжествено заявява: “Аз може млад да загина…”. Смъртта за емигранта-бунтовник не е цел и смисъл на живота му, но чрез нея е готов да защити идеалите си, да докаже, че е достоен син на своя народ. За него свободата е по-ценна от живота на отделната личност. Той вярва, че с делото и примера си ще остане в паметта на народа. За лирическия герой това е път към човешкото достойнство, път към славата. Контрастът между “бяло ми месо” и “черни ми кърви” подчертава трагизма на саможертвата. Пушката и сабята материализират неговия свободолюбив дух и превръщат в реалност завета към поколенията: “Дано ми найдат пушката, пушката, майко, сабята, и дето срещнат душманин, с куршум да го поздравят, а пък със сабя помилват…” Лирическият герой изразява повелятя си към майката, а тя трябва да намери сили да предаде завета на бореца за свобода на неговите “братя невръстни” и на целия народ. Научавайки за неговата саможертва, те ще се научат да мразят поробителите и да обичат силно народа. Но ако майката не успее да предаде завета, то песента ще предаде спомена за подвига. Бунтовникът иска песента му да бъде чута, въпреки че това ще предизвика скръб в сърцата на близките му. Но той вярва, че сълзите ще се превърнат в мотив братята му да продължат борбата. Във въображението на бореца се появява и романтичната представа за победното завръщане. Тя е на втори план, защото е по-малко вероятна. Картината на победното завръщане е красив блян. В този момент образът на лирическия герой е величествен – горд, мъжествен, смел и обаятелен. Той не е сам в своето щастие – с него са другарите му “лични юнаци, напети в дрехи войнишки”. Патриотизмът и борбеният дух се доизграждат с “левове златни на чело”. От повелителните глаголи “късайте”, “берете”, “плетете” се създава чувство за жизненост, радост, всеобщо веселие. Бунтовникът дълго носи в душата си мечтата за прегръдка с най-близките. Прегръдката и целувката са кулминация на щастието и на мъката от дългата раздяла. Картината на победното завръщане е миг на мечтано щастие, в което лирическият герой се откъсва от действителността. Двете многоточия са многозначителни в своето внушение. Те разкриват съжалението от илюзорността на видението за свобода и готовността да бъде продължен пътят. В края на стихотворението, върнал се към реалността, поискал последна прошка от близките си, бунтовникът поема избрания път с дружината си. Този път завършва с увековечаване на спомена за него в народната памет. Приел смъртта и саможертвата, борецът за свобода желае да бъде помнен, защото вярва, че смъртта в името на род и родина е път към духовнобезсмъртие: “Но… стига ми тая награда – да каже нявга народът умря сиромах за правда, за правда и за свобода!” Многоточието в края на поемата подтиква към размисъл за идеалите, за смисъла на живота, за безсмъртието и славата. Стихотворението “На прощаване” се превръща в клетва, завет и послание към идните поколения. Героичната смърт на героя изпълва душите на читателите с преклонение пред мъжеството на бунтовника, пред силата на неговия дух, пред куража да приеме смъртта в името на свободата.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × 4 =