Смъртта за хората – път към безсмъртието Съчинение разсъждение върху „На прощаване” на Христо Ботев

За лирическия герой в стихотворението на Христо Ботев „На прощаване” истинските, ценните неща в живота, за които е готов дори да загине, са близките, родината и свободата. Любовта към тях и омразата към робството предупределят избора на бунтовника за участие в борбата като свещен човешки дълг. Избирайки за свой житейски път безмилостната борба на живот и смърт, младият човек прави най-достойния избор. Осъзнава, че гибелта му е почти сигурна, но мисълта за нея не е болезнена, защото той е готов да плати с живота си за най-голямата, според него ценност – човешката свобода. За бунтовника гибелта не е край на живота, а път към безсмъртието, защото със своята юнашка смърт, той самият ще стане пример за подражание, който ще бъде последван и възпят. Лирическият герой се отрича от личното си щастие и е готов да се пожертва в името на свободата. Той не се стреми към смъртта, но я приема, воден от мисълта, че свободата се постига на висока цена. Себеотрицанието и жертвеността му носят увереност и спокойствие, а не тревога, защото той знае, че дори и да загине, неговите „братя невръстни” ще последват примера му. Жервоготовността е негово убеждение и част от направения житейски избор, защото гибелта му няма да е напразна, а ще бъде достоен завършек на един кратък, но пълноценен живот. Бунтовникът осъзнава, че смъртта е почти сигурен изход от борбата и не иска да скрие тази истина от майка си: А ти га чуеш, майнольо, че куршум пропей над село… Песента на куршума метафорично изразява романтичната представа на бунтовника за смъртта. Ако ти кажат, че ази паднал съм с куршум пронизан… „нехрани – майка излезе,”… Ако младежът се измъчва за нещо, то е неразбирането на примирените с робството. В юнака те виждат един безотговорен, лекомислен човек, който не е изпълнил синовния си дълг към семейството. Затова иска да подготви майка си за срещата и с тези хора, които не могат да оценят по достойнство борците за свобода. На друго се надява бунтовникът – с гибелта си да стане пример на „невръстните си братя”, за да продължат борбата: Но иди, майко, у дома… с юрмашко тегло да гледа. Бунтовникът е непримерим с подтиснечеството и предпочита да загине в борба за свобода, отколкото да живее в робство. Той иска неговите братя да последват примера му. Майката трябва да поеме голямата отговорност да предаде бунтовното послание до тях – трябва „да помнят и да знаят”, че борбата е единственият път към народно щастие. Така ще бъде съхранен идеалът на загиналия им брат. Майката трябва да разбере, да оцени, да приеме смисъла на героичната саможертва, и да преодолее болката си, за да изпрати и другите си чеда по същия път: Кажи им, майко, да помнят,… в земята, майко, черната! Страшна и красива е картината на героичната смърт, която във вечността слива загиналия с родната земя. Цветовият контраст, бяло-черно, в съчетание с пространствената опозиция високо-ниско, внушава идеята за безсмъртието на загиналия в борбата за свобода, защото той остава завинаги свързан с родното. Белият цвят символично се свързва с небето, с високото, героично пространство на подвига и свободата, а черният цвят – със земята, където има смърт, робство и нещастие. Физическата смърт на героя е представена като начало на безсмъртието, защото делото му ще бъде запомнено и дори след смъртта си той ще бъде пример за подражание. Завинаги се слива с родната земя, а тя е вечна. Мотивът за паметта в тези стихове няма обикновения смисъл на незабравянето. Тук става дума за приемственост в жертвоготовността. Братята трябва да „помнят”, защото те и потомците им трябва да постигнат заветната цел. Заветът за продължаване на делото е заложен и в символичното предаване на оръжията: Дано ми найдат пушката,… а пък със сабя помилват. Така от атрибути на борбата, пушката и сабята се превръщат в духовно наследство, оставено от брат на брата. Глаголите „поздравят” и „помилват” изразяват нежност, а думите „пушка”, „сабя”, „куршум” смислово се свързват със смъртта. Така образуваният аксиморон, който е още един израз на бунтовното послание към братята – единствената милувка за поробителя е смъртта. Майката трябва да намери сили да каже истината на братята, но ако не успее, другият начин да се съхрани вечен споменът за бореца е песента „юнашка”: Ако ли, майко, не можеш… пред смъртта и пред дружина… Песента носи и запазва народната памет. От изпятото майката, братята, либето и народът ще разберат мотива, заради който бунтовникът е избрал този път и е загинал, а именно – свободата на българския народ. Родолюбецът очаква чрез народната песен хората да го разберат и да посладват примера му. Те трябва да осъзнаят, че не е възможно да живеят достойно под робство, нито в „тежка чужбина”, затова единствения правилен избор е борбата за свобода. Така излятото в песента, прави подвига величав и безсмъртен. Тя ще пренесе бунтовната идея през времето и героят ще се завърне в живота. Чрез юнашката песен, идеята за безсмъртието на загиналия „за правда и за свобода”, се свързва с мотива за народната признателност. Болката на майката и любимата по загиналия обичан човек, ще накара „братята невръстни” да осъзнаят, че няма щастие в поребената земя. Това ще бъде стимул за тях да продължат по пътя на достойния, непримирим с робството човек и да доведат борбата до победен край: Но туй щат братя да видят… силно да любят и мразят. Бунтовникът има „сърце мъжко, юнашко”, той е истински родолюбец и не може да се примири със злото и неправдата. Готов е да жертва себе си в името на свободата и е убеден, че все „нявга” постъпката му ще бъде разбрана и оценена по достойнство, че подвигът му ще бъде запомнен завинаги.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four + sixteen =