„Серафим” – Йордан Йовков

Йордан Йовков има свой специфичен и оригинален принос в историческото развитие на българската литература. Неговото творчество представлява синтез между утвърдената литературна традиция и въвеждането на нови модернистични мотиви. Йордан Йовков пресъздава селския бит, като акцентира на особеностите на българския дух и спецификата на нравствено-философските възгледи на своите герои. Нравственият дълг на човека в обществото е основен художествен проблем в разказа „Серафим” на Йордан Йовков от сборника „Женско сърце”. Авторът насочва вниманието към универсалните общочовешки проблеми за смисъла на живота, за личностното себеуважение, за правото на човека на избор и утвърждаване на своите принципи. Серафим е носител на изключително висока нравственост. Безкрайно благороден и човечен, той е от хората, открили начин как светът да стане по-добър. Серафим вярва в доброто. Страданието на жената е мотив за действията му, той уважава нейните чувства. Разказът „Серафим” има циклична композиция, като в началото и в края на повествованието героят е в идентична ситуация: „Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан… палтото на непознатия: едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше – оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено…”. Финалната реплика разкрива богатата духовна личност на Серафим: „Хубаво си е то, мойто палто. Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима…”. Социалният проблем за необходимостта от купуване на ново палто се превръща в нравствен: действително ли е нужно ново палто на Серафим? Самото палто на героя е своеобразен символ на отдалеченост от материалното и служи като връзка с божественото: „ То там на онзи свят туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже скъпоценно.”. Серафим осъществява жизнената си цел в даряването на щастие на нещастните, нуждаещите се и на онеправданите. Определен символен подтекст има в избора на имената на героите в произведението. Серафим (огнен ангел с шест крила) наистина доказва, че поведението му е по-близко до Бога, отколкото до това на хората, понеже е способен да даде всичко, което има на една страдаща непозната жена. Еню (пълководец, водач) в действителност е представен като егоист. Макар и твърде бегло, са показани непостоянните занимания на Серафим. Работил е винаги, макар че никога не е успял да получи толкова, колкото заслужава: „Можеше да работи само лека, маловажна работа: на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан, или пък пасеше един-два добитъка.”. Затова Серафим споделя с Еню, че това лято е бил пазач на една керемидарница. И за да не стои без работа помага на хората, които са споделили по няколко думи с него: „Серафим малко работеше, бавно пипаше, но не обичаше да стои празен. Пред къщата на Еня… бяха стоварени кой знай кога камъни… Серафим ги прибра на едно място и ги нареди. След туй ходи за вода. След туй – поля пред кафенето и премете.”. Йордан Йовков много убедително – чрез поведението на главния герой Серафим – показва, че човек се проявява цялостно в делнични моменти, когато на изпитание е поставена неговата нравственост. Неслучайно за разкриване на характера му са използвани детайли, доказващи, че новодошлият, „нито селянин, нито гражданин” е бавен, спокоен, свенлив, търпелив. За това се съди по пестеливите му жестове: „Серафим, режеше по малко с една костурка от хляба си и сладко-сладко дъвчеше сухите залъци. Лястовичката… трепна с крилете си току пред лицето му… Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка.”. Неслучайно той не обръща внимание на минаващите покрай него хора, защото сам не иска да бъде забелязан. Писателят показва главния герой в отвореното и открито пространство пред кафенето, а не вътре, понеже той няма какво и от кого да крие (въпреки че наблюдателният Еню вижда как опипва пазвата си заради скътаните спечелени пари). Серафим се чувства по-спокоен, като знае, че не притеснява никого с присъствието си. И е съвсем искрен, когато първоначално споделя плановете си на глас: „Едно палто ще си купя. Ще си купя, защото туй веке за нищо го не бива. То е, тъй да се каже, добро за музея…”. Водещите проблеми в разказа на Йордан Йовков „Серафим” по своето звучене са нравствени. Но се усеща и социалният подтекст – въпреки че страданието не е свързано само с бедните и онеправдани хора. Чрез поведението на главния герой, авторът внушава истината за универсалното добро, базиращо се на християнската етика, приемана като нравствен дълг от човека с добро сърце: „Какво съм направил? Никому нищо не съм направил… Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докторите.”. В диалога с Еню стават ясни представите на двамата герои за богатството и бедността. Непринудено и искрено проявената помощ от страна на Серафим спасява човека от мъките и безизходицата. Но Еню едва ли някога ще разбере колко важно е да се направи добро и на онзи, от когото не бива да се очаква нищо в замяна. В основата на разказа стоят два възгледа за живота: на егоиста, затворил сърцето си за другите: „Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам?”, и на алтруиста, съпричастен към съдбата на страдащия човек, дори когато е напълно непознат. Чрез сблъсъка на тези два принципа на общуване и на отношения към живота, писателят търси мотивите за поведението на героите си. Еню се интересува как да спечели повече, а не да загуби задълго парите, с които разполага. Аргументите на Серафим са коренно противоположни. Състрадателен и човечен, самотникът помага на непозната жена. Той разбира, че тя няма на кого да разчита, а се нуждае от помощ. Убеден е, че е длъжен да и даде това, което има. Човещината го кара да изпита болка и състрадание към плачещата жена. Един ден няма за какво да съжалява, когато дойде Страшният съд: „Пък ако ми е писано, с него може да се представи и пред Бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто…”. Серафим поражда симпатии с човечността, със сърдечната си отзивчивост и с трудолюбието си. Неговата всеотдайност е напълно безкористна. Благородството му се проявява в нежеланието да афишира постъпките си. Неговата нравствена чистота е в разрез с недостойното поведение на Еню, който не предлага дори храна на Серафим, помогнал му през деня за кафенето. Йордан Йовков налага своите етично-естетически възгледи за хуманизма като съпричастие към страданието и реално добротворство. Авторът показва, че мълчаливото съчувствие към чуждата болка е достойно за уважение. И днес разказът „Серафим” вълнува читателя с проблема за избора на позиция и въздейства с хуманистичния поглед към човека и неговата нравственост.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

sixteen + 5 =