Романът “Тютюн” – метафора на едно общество

Романът “Тютюн” е художествено изображение на националния живот преди и по време на Втората световна война. В епически разгърнатите пространства на творбата се преплитат множество сюжетни линии, различни герои, съсловия и класи. Конфликтната сложност на техните отношения е център на авторовото внимание. Подобна романова схема е тиражирана в редица белетрестични произведения на 50-те години. “Тютюн” остава класическа творба, от онези, които по думите на Борхес “поколения хора, движени от различни подбуди четат с постоянно усърдие и необяснима преданост”. Романът на Димитър Димов се радва на такова признание и причината е художествената психология и философската концепировка. “Тютюн”, подобно на Талевата тетралогия е замислен като роман на поколенията. В него е трябвало да се проследи съдбата на тютюнотърговци от турско робство до създаването на едромонополни концерни от рода на “Никотиана”. Кристализирането на идеята редуцира това намерение до последното поколение на “старите”, чийто представител е татко Пиер. Това е образ с важен структуроопределящ смисъл, както го нарича литературният критик проф.Тончо Жечев. През 1948 година Димитър Димов публикува статията си “Тютюнев склад” доказателство, че проблемът и знакът “тютюн” е вече определен обект на изследване. Три години по-късно излиза романът, в който творецът проблематизира съдбата на поколения търговци. Изгражда образа и философията на едно десетилетие, маркирано в рамките на 30-те и 40-те години на века. Заявката, която ще бъде възелът, центърът, около който ще се гради повествованието, е направена още чрез заглавието “Тютюн”. Тютюнът е образ на националния живот като поминък, икономика, политика. В началото на века и особено след войните тютюнът се налага в българското стопанство и бит. Димитър Димов израства в семейството на тютюнев експерт (след смъртта на баща му на фронта, майката се омъжва повторно), затова и така тънко познава психологията на хората от тази прослойка. Димитър Димов твори на границата на класическия и новия роман. При него няма толкова голяма типизация, а се извежда на преден план психологията. Творецът се насочва към необикновеното, героите му са от интелектуалния елит. Те са изключителни, избранници. Мотивът не е нов. Пенчо Славейков го подема като мотив за индивидуализма и извисяването на интелектуалната личност. Героите му са физически красиви и високо еродирани. Носят страстност на характера, съчетана с интелект. Това са хора на емоцията. Те си поставят високи цели, но това са цели, свързани с личностното над другите. Фикс-идеята е тяхното постигане. С пълна страст се гони целта. Тя става идея-фикс, но се разрушава личността. С много познания Димов отразява характеристиката на историческото време. Романът “Тютюн” заживява в нашата литература чрез двата свои варианта. След появата на първия роман писателят е принуден да го преработи. След излизане на второто издание се появяват нови персонажи, нови ситуации, сблъсъци и ново развитие на романовото време и идеи. Произведението е художествен образ на живота на цялата нация в преломна епоха, но художествен център е елитната класа за това време. В “Тютюн” реализацията на личността тясно е обвързана с историческия момент. Творецът поставя проблема за човешките ценности. В световната литература след събития с изключителна важност се създават големи художествени произведения. Авторите си поставят за задача да изобразят тези събития, защото те поставят човека на кръстопът. Така се създава романът-епопея. В българската литература такъв е първият наш роман “Под игото” на Иван Вазов, “Железният светилник” на Димитър Талев и “Тютюн” на Димитър Димов. Последният пише за кръстопътя преди и след Втората световна война. Творецът, който поема най-доброто от традицията дава нова отправна посока на българския роман. Традициите са силната социална обвързаност, мотивираност на съдбата, връзката между социалните и нравствените ценности. Димов се интересува от нестандартните личности. Той реализира своята цел да пресъдаде една кръстопътна епоха чрез съдбата на своите персонажи. Тази идея звучи примитивно, но в романа е вложен богатия свят на “Никотиана”. Този неперсонализиран образ-символ носи привкуса на нещо отравящо човешкия организъм, човешката същност. Името-мотив за отрова е представа за един болестен, осуден не само на духовна, но и на физическа разруха свят.Образът на “Никотиана” е съществен център, защото е топусът, в който се съсредоточават съдбите на всички романови герои. “Никотиана” позволява да се види живота на социални прослойки и класи. В един план тя е социален ад и за нейните управници, защото в пространството Ј те губят себе си. Но “Никотиана” е мястото, в което се ражда идеята за историческо възмездие на работническата класа над нейните господари – водеща в романа е идеята за неизбежната историческа гибел на този свят. В него красотата няма бъдеще, осъдена е на гибел, Човек не може да намери духовната си идентичност. Гибелното въздействие е проектирано и в обречеността на Мария, в духовното опустошение на Ирина, в деградацията на Борис, в цинизма на Зара. Героите от двете страни на моралната бариера, въпреки различията, имат сходни интелектуално-психологически характеристики. Белязани са със знака на изключителните страсти, имат интелектуална дълбочина на умствената емоционалност и неутолима енергия. Димитър Димов е урбанистичен писател. Подобно на Алеко Константинов и Димчо Дебелянов, на Христо Смирненски и Атанас Далчев, той пресъздава живота на града. С особено майсторство изгражда градския пейзаж, използва нетрадиционно природните картини. Прибягва до асоциация между пейзаж и вътрешен духовен облик в човешкия характер. Акцентира върху централните артерии и квартали на столицата и малкия град. Природата заживява свой автономен живот и отразява фрагментарно и обременено съзнанието на градския човек, свикнал да възприема повече като фон природата. Селото – там, където се засажда тютюна, е показано епизодично. Повествователят проследява живота в малкия град с типично еснафското, с интригите, със съдбата на своите герои. Детайлно рисува живота в тютюневия склад, в работническия квартал. Показва и живота столицата като проследява чрез детайли някои събития – студентски празник, стачката, всекидневието в медицинския факултет, нощния живот в София. “Тютюн”, подобно на други български романи, започва като семейна сага. Темата за нравствените метаморфози на рода във времето е с традиции в българската литература. Тя има две основни модификации. Произведения като “Под игото” и тетралогията на Талев визират мотива за възходния развой на рода в националната ни история. Творби като “Маминото детенце”, “Гераците”, “Снаха”, “Тютюн” разгръщат мотива за низходящия развой на рода във времето. Този жанр – семейният роман, у нас винаги е проектирал случващото се в рода и семейството на фона на големите събития. В романа “Тютюн” няма предистория. Димитър Димов въвежда в повествованието пряко: “Гроздоберът беше към края си”. На фона на детайлна, изпълнена с багри картина авторът изгражда непосредствено образа на Ирина. Чрез него той задава и рамковата композиция на творбата. В началото всезнаещият говорител представя седемнадесет-годишната девойка, която мечтае да завърши медицина, да пътува в далечни, екзотични страни. В края на творбата от писмото на Данкин се разбира, че Ирина се е самоубила след като е извървяла в малкото години от своя живот големия път на своите човешки страсти, на любовта, на неосъществените мечти, на деградацията. Срещата между Ирина и Борис е на пътя, извън града и това е показателно, съдбовно. Те се откъсват от дома и близките и заживяват в друг свят, различен от естествената им среда. Портретните описания и на двамата са пестеливи, но образите са запомнящи се. Борис е предаден като: “ … усоен, неприветлив и саможив младеж …”. Портретът на Ирина е предаден през погледа на Борис: “Тя имаше добре сложено тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост”. В разговора между двамата се усеща чувство на срам, че са родени и израсли единия в семейството на Редингота, а другия на Чакъра. Незабелязано всезнаещият говорител вмъква нови персонажи, доизгражда образите, визира историческото време – обявяването на Втората световна война, присъствието на немския папиросен концерн, животът на партизанския отряд, на работниците в бедняшкия квартал, окупирането на беломорските земи, победата след войната. Непосредствено се гради пейзажа, нравите, бита чрез съдбите и действията на героите. Във второто издание Димов овладява до съвършенство принципа на контраста. Целият роман е построен върху диаметрно противоположни образи и ситуации: на отровния свят на “Никотиана” противостои светът на тютюноработниците и техните борби; на лукса и разточителството глада и мизерията; на Борис Морев – брат му Павел, на Ирина – Лила. Напогребението на Чакъра на малкия свят на хайлайфа от провинциалния град и роднините от село се противопоставя столичния елит. Вечерта след погребението – възлов момент в романовото действие, показва и нов миг от живота и взаимоотношенията между Ирина и Борис. Възлов момент в интригата Ирина – Борис е срещата през нощта след смъртта на Чакъра. Ирина се убеждава, че Борис е пристрастен към алкохола. В този миг тя разбира, че е потънала в света на Борис и “Никотиана”, без който вече не може: “Сипи и на мене една чаша … Искам да бъда като теб, да не съзнавам нищо.”. Разбира и нещо още по-страшно и фатално – че любовта Ј към Борис отдавна вече е останала в миналото, в миговете при параклиса, в откраднатите срещи, в малкия град, в сладкарничката. Светът, в който попада я ограбва. Но тя остава все така методична. У нея Димов съхранява съвестта. Това я прави човечна, а образът Ј трагически. Тези моменти авторът разкрива чрез вътрешния монолог, в който героинята прави сама анализ на постъпките и на действията си. Борбата на ирина да отстоява себе си е борба на силната личност, на съвестта. Когато разбира, че Борис е готов за своето преуспяване, за сделките на “Никотиана” с немския папиросен концерн да продаде всичко, дори и любовта си, Ирина демонстративно напуска Варна. Тя се старае да запази малкото достойнство, останало Ј в този продажен свят. Но тя разбира, че всичко, което е носела у себе си към Борис е отдавна умряло. От този момент Ирина става жена със сметка, която преследва своя интерес.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × 2 =