Романтически елементи в романа “Граф Монте Кристо”

С течение на времето Александър Дюма променя писателската си стратегия, като съчетава принципите на романтичната художествена словестност с техниката на романа с продължение, който първоначално се печата в подлистниците на високо тиражирани всекидневници и седмичници, т.е. с принципите на масовата литература. Така от месец август 1844 година до януари 1845 година той представя на широката читателска публика в списание ”Журнал дьо деба” историята на моряка Едмон Дантес, превърнал се по волята на съдбата в нейно оръдие. За успеха на романа допринасят изданието в книжно тяло от 1845-1846 г. и не на последно място неговата драматизация в периода 1848-1851г. Формулата на успеха авторът постига, като свързва моделите на историческия и приключенския роман с основни феномени на съвременното му общество. Основна движеща сила на персонажите е конкуренцията на всеки срещу всеки в преследването на успеха. Енергията на тази битка е скрита в мощта на парите. Системата за морални оценки за действията на романовите герои е опростена до контраста черно-бяло. В литературно-естетическо отношение тя е реализирана в конвенцията на романтизма: изключителен герой, който попада в изключителни обстоятелства като пространство, време и конфликтност – и със силата на своите пари, ненавист и благородство се превръща в съдник, който стои над обществените норми за небесна или земна справедливост. При Дюма един изключителен герой доминира в цялото романово пространство, читателят не се интересува (не) убедителната психологическа мотивировка в детайлите, а обстоятелствата на действието и поведението са странни, екзотични – просто приказни – неслучайно повествователят в “Граф Монте Кристо” често се опира на атмосферата и внушенията на “1001 нощ”. А след прочита на подобен текст у възприемащия остава усещането за една невероятна история, в която са въплътени неповторими реализации на вечни човешки страхове и желания. Романовият свят на Дюма е изграден от елементите на мечтите, приказките, митовете и легендите, макар да е конкретизиран в познато време и пространство. Действието в “Граф Монте Кристо” се развива в периода 24 Февруари 1815 година – 5 Октомври 1839 година. Пространството обхваща северната част на Централно Средиземноморие и Париж и е оживено от персонажната система, чийто диапазон се простира от обикновени престъпници и контрабандисти през благородни разбойници и престъпни благородници до фигурите на Наполеон и френските крале от този период. Организацията на действието се опира на несложна схема: щастието на 19-годишния моряк Едмон Дантес е “ограбено” чрез арестуването му по донос от счетоводителя Данглар и влюбения в годеницата му, Мерседес, Фернан. От корист, свързана със собствената му кариера, помощникът на кралския прокурор Дьо Вилфор го “осъжда” като опасен бонапартист на вечен затвор в замъка Иф. Четиринадесет мрачни и безрадостни години прекарва затворникът Дантес в своята килия, но по щастливо стечение на обстоятелствата и волята за бягство се запознава със своя брат по съдба, абат Фариа, който го обучава, възпитава и му оставя несметно богатство. Прераждайки се в бягството си от замъка, Едмон Дантес се връща в общественото пространство като човек от друг свят и осъществява своето отмъщение, като довежда до самоубийство Фернан, превърнал се чрез предателства и грабежи в генерал-лейтенант граф дьо Морсер; разорява Данглар, който е станал барон и финансов магнат, кредитор на краля, и довежда до лудост кралския прокурор Дьо Вилфор. Благодарството му го кара да помогне на застъпвалото се за него семейство Морел и на всеки един ощетен или унизен от престъпните персонажи. Така доброто тържествува, възмездило злото със зло, добротата с добро, а граф Монте Кристо отплава в незнайна посока, убеждавайки своите приятели, “че цялата човешка мъдрост се включва в двете думи: Чакай и се надявай!”. За вида роман – съчетание на приключенско с историческо четиво, авторът е “задължен” на Уолтър Скот, а за типа герой – най-буйния Байронов романтизъм – неслучайно героите сравняват граф Монте Кристо с Байронови персонажи. За Дюма е необходима само атмосферата на превратната епоха – стоте дни на Наполеон след завръщането от остров Елба, реставрацията при Луй XVIII и обществения живот след революцията от 1830 година, за да мотивира изходните действия на основните действащи лица и да разположи в нея съдбата на техните наследници. Мотивите в романа са интерпретирани както през романтическите възгледи за справедливостта на природните закони, мъдростта и красотата на пищната екзотика на Изтока, безграничната сила на духа, омаята на бленуването, магията на съня, така и чрез просвещенските идеи за значимостта на волята, разума и значението, които може да изградят нова личност и да възвърнат желанието за живот. Свързващата фигура на интуитивното и рационалното начало е абат Фариа. Ако в затвора надеждата за свобода ражда силата на търпението, след това то е още по-настойчиво, защото отмъщението трябва да е страшно, добре обмислено, търсещо най-добрия момент и най-заслужената за виновниците форма. Подобно на отлаганото отмъщение на Одисей, графът изпитва насладата от изчакването:”За едно продължително, дълбоко, нескончаемо, вечно страдание бих отвърнал, ако е възможно, със същото: око за око, зъб за зъб, както казват източните народи, наши учители във всичко, тия избранници на Твореца, съумели да си създадат приказен живот и действителен рай”. Като отглас от Хамлетовата ирония за венеца на творението прозвучава разочарованието на граф Монте Кристо. ”… човекът, когото Бог е създал по свой образ и подобие, човекът, комуто Бог е дал глас, за да изразява мисълта си, какъв ще бъде първият вик на тоя човек, когато узнае, че другарят му е спасен? Богохулство! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на Вселената!”. Болният човешки свят се нуждае от лечение. Спасението е в отдалечаването, бягството или отказа от приемането му такъв, какъвто е, както заявява Монте Кристо: “Не се опитвам никога да защитавам обществото, което не ме защитава, нещо повече, което се занимава с мене само, за да ми вреди; дори когато им отказвам уважението си и се държа неутрално към тях, обществото и близките ми остават все пак мои длъжници.”. Неуязвимостта е постигната чрез спазването на собствените закони за справедливост и чест. “Помощници” на графа в изпълнението им са хора извън закона, живеещи в малките си подредени общества – обгърнатите с романтичен ореол на личната свобода разбойници. На волния живот, подчиняващ се на справедливите природни закони, е противопоставен скритият зад маската на добронамереността фалш на аристократичното общество. Всевиждащият поглед на Едмон Дантес прониква с окото на душата – метафора, вложена като източен полъх чрез думите на Хайд?- в сърцата на участниците в карналната игра на парижката сцена. Сваля маските им и разобличава истинската им природа на убийци, лицемери и крадци. И ако карнавалът в Рим е мястото, където “между миналото и настоящето се спуска плътна завеса” от шума на “залитащото съзнание”, което всеки момент може да напусне веселящите се, то “маскеният” бал на благородниците в Париж е ежедневие, поставящо стена между неизгодното минало и благополучното настояще, празненство на съзнания, заблудили дори себе си за собствените си грехове. Нужен е Deus ex machina, който да предизвика края на дълго играния театър. И той се появява – освободен чрез страданието от човешките слабости, защото е преживял смъртта, познава живота и като Бог или Сатана може да бъде съдник на съдбата, изричайки: “Аз замених провидението, за да наградя добрите… Сега нека богът на отмъщението ми отстъпи мястото си, за да накажа злите!”. Лекарството срещу болестта на човека, хората и обществото е идеята, “за всяко зло има два цяра: времето и мълчанието.” Утешителното слово е наградата за благородните – Максимилиан Морел, Валантин, Албер дьо Морсер, Мерседес. Често появяващите се писма от абат Бузони, Синдбад мореплавателя или лорд Уилмор са спасение, заслужено в миналото. Така словото и времето могат да бъдат награда, а времето и мълчанието-наказание. Всичко според случая и човека – напълно в духа на Романтизма. Графът е щедър в отплатата си за сторените добрини и краен в разплатата за злините. Възмездието обаче търси и други, надскачащи личната мъст мотиви, сякаш оправдавайки суровата безкомпромисност на рушителността си. След толкова много години се оказва, че злодеите не само не са се покаяли, но са извършили и други злини. Това налага отмъщението да бъде още по-страшно. То излиза от човешките измерения, превръща се в справедлива ръка на провидението и наказва убийците Кадрус и Фернан, бездушния, пресметлив и алчен грабител Данглар – парвенюшки, гордеещ се с произхода си и поради това с чест все още носещ същото име и Вилфор – скрил престъпленията си зад безстрастното изражение на “оживяла статуя на закона”. Успокоение след множеството преплетени сюжетни нишки настъпва след пречистването на света от грешниците и възнаграждаването на праведните. След този нов порядък в света на романа се стига до истинското опознаване на безграничната мъдрост на Бога: християнското смирение. Краят на дългата приказка за любовта, свободата, честта, справедливостта, волята и ума отваря мисълта към прозрението, постигнато от опита: “В този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване на едното състояние с другото.” Ключ към осмисленото съществуване са не вихрените страсти, а мъдрото търпение и надеждата, простичко съчетани в повелята: ”Чакало и се надявало!”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × 1 =