Ролята на предисловията за историческата памет и родовото съзнание в “История славянобългарска”

От древността до днес са останали много малко литературни творби отразяващи историята на различните народи и само една свързана с българската.Това е „История славянобългарска”,написана от всеизвестния Паисий Хилендарски.Един философ,историк и писател,съзряващ истината през мрачното робство и копнеж за нея. Паисий Хилендарски-неуморим,пламенен агитатор,горещ патриот,историк,вдъхновен писател и титан на българското възраждане.Едно пламенно и велико сърце съчетание на всичко прекрасно.Написвайки „История славянобългарска”,той издава своите добродетели-необикновена воля,изключителна смелост,непоколебима вяра и любов към своята родина и своя народ. Чрез първото предисловие на творбата,авторът цели да покаже на читателите си ползата от това човек да знае за предците си и за миналото на отечеството му.Паисий приканва всички към четенето на историята,защото само чрез познанията си за миналото на рода си,българинът ще може да защитава достойно позициите си пред останалите народи,без притеснение ще се гордее с народа си.Настъпил е момента българите да се обединят от общите си територия,език,култура,традиции,история. Творбата на светогорският монах въздейства преди всичко с втория си увод,в който звучи искреното и будителско слово на един загрижен за българщината човек.Именно тук Паисий манифестира идеите си-просветителски,романтични,но винаги искрени и подчертано родолюбиви. Оттук авторовата личност и позиция ще присъстват по-ярко.Публиката,пред която излива емоциите си е не само от образовани и интелигентни хора,но и от неуки българи,които разчитат само на чутото и преразказаното.Към тази аудитория авторът се обръща с много любов и разбиране,но същевремено и с много укоряващи и напъдстващи изрази:,,Внимавайте…”,”Четете и знайте…”, „Преписвайте тая историца и платете ,нека ви я препишат…и пазете я да не изчезне!”.Така още в началото на творбата се очертава основната стратегия-диалогичността.Текстът е отворен към хората и в него Паисий спори,укорява,заклеймява,поучава.В началото творбата не е насочена към всичките му съотечественици,а само към тези,които не се срамят да се нарекът „българи” и които са жадни да научат за своя „род и език”. На безвремието и безпаметството,обхванали българите през робството,Паисий противопоставя изпълненото с гордост и слава за общност между българите.Чрез идеята за националното себепознание възрожденецът говори за духовното издигане на „своите”,както и за достойното им място сред „другите”,което им принадлежи заради великите дела на дедите ни.В този смисъл още в началото на паисиевата история се откроява и основната опозиция.Това е опозицията”свое-чуждо”,”ние-другите”. Именно самочувствието му на българин и творец го кара да бъде настойчив и категоричен в посланията към неговите родолюбиви съотечественици.Многобройните повелителни глаголни форми внасят ударност и емоционалност в изложението,активизират и мобилизират,подтикват към упорство съхраняването и отстояването на националната идея. До тук произведението на монаха е насочено към родолюбивите българи е любов ,но от тук започва страстна полемина към родоотстъпниците.Тезата за обичта към родината е противопоставена с тезата за предателството на националната идея.На светлия облик на достойните люде,с чувство за дълг и отговорност към рода,езика,отечеството се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите -онези,които са пренебрегнати”родното”и са приели”чуждото”.Към тези хора Паисий е безпощаден и гневен.Своята ненавист авторът изразява,чрез обръщенията към „предателите”: „О,неразумни юруде! , „…глупави човече” „безумни”. Обединявайки логическата сила на аргументите и страшната патриотична позиция,Хилендарския монах се опитва да отвори „очите на неразумните”за истината,за стойността на родното.Паисий идеализира миналото и героизира народа ни,за да докаже правото му на съществуване,развитие и бъдеще.Авторът активно и творчески използва възможностите на средновековните ораторски жанрове-похвално и полемично слово ,за да реализира актуалните задачина своето време.Той призовава към „възкресяване”на паметта за миналото и поука от неговите достойнства. Средногорския автор извисява не само историческия,но и нравствено-етичния облик на родното и го одухотрява,чрез възхищението си.Изказът е доминиран от хиперболите и превъзходните степени на сравнение.Кулминационен момент е библейското сравнение,според което българската простота е измерима с тази на свещени фигури от Светото Писание: “Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати на добитък и земни плодове,и били прости и незлобливи на Земята.И самият Христос влезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф”. За него българите,отказали се от българщината се нареждат до надмените и горделиви,но безнравствени гърци и сърби,опитващи да накарнят и стъпчат достойнството ни.В споменатата по-горе опозиция”свое-чуждо”,предателите се нареждат към “чуждото”.За да покаже негативните си емоции,авторът трикратно повтаря думата “влачиш”:”…и се влачиш по чужд език”,”хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай…”.Именно този глагол се асоциира с набраза на змията ,описана в Библията-изкушение,предателство,мрак,смърт. Във финала на второто предисловие светогорецът отново се обръща към всички негови сънародници, обичащи миналото, езика, традициите и народа си.Заради тяхната любов, Паисий им дарява знанието, за да пребъде българският дух:”При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрх всичко в едно”.В тона заключително изречение кристализира формулата на цялата творба.Произведението на Паисий е призвано да бъде една национална Библия, вдъхваща достойнство, сили, мъдрост, прозрение и извисяване на родолюбивите българи. Ако трябва да обобщим ролята на авторът като родоначалник на нова културна епоха, можем да кажем, че неговата творба дава тласък за една голама Промяна.Дарявайки ценни познания за миналото на родолюбивия българин, Паисий му връща чувството за национално достойнство и гордост, и му дава сили, за да извърви трънливия път на национално осъзнаване.Тази книга се превръща в емблема на възраждането и ново начало в духовното развитие на поробените българи. Чрез смелото и остро изобличаване на тези, които се отричат от българщината и чрез любовта и гордостта, които дарява на родолюбците, Паисий разкрива изцяло образа си:горещ патриот, осърден историк, вдъхновен писател и проницателен общественик с велико и пламено сърце.Сърце – обладано от величието на една идея, от чистия огън на идна съвест, което продължава да говори и днес. Неговите удъри отекват в сърцата на милиони българи, които следват мечтите и стремежите си и днес.Сърцето на Паисий тупти вътре в нас и никога не ше спре!

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

20 − fifteen =