Родният дом – пристан за наранената човешка душа (ЛИС върху „Да се завърнеш”)

Заслужил признанието на необикновено чувствителен и най-задушевен лирик в българската поезия, Димчо Дебелянов оставя на поколенията творчество, изключително богато по дълбочина и многообразие на душевни изживявания.Въпреки, че има нелеко детство и минало, то е много скъпо за него.В стихотворението „Да се завърнеш” той пише с тъга за бащиния дом и времето, когато е живял там, поради невъзможността да се завърне.Поетът представя родния дом като пристан за наранената от действителността човешка душа. Лирическият герой на Димчо Дебе¬лянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието.Нежната душа на поета се стреми към мечтани светове, коп-нее за хармония и равновесие.Непре¬одолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен. Това е щастливо завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина, с безброй възможности.Невъзвратимо отминали, преживените години са романтичен спомен – свят на покой и душевна чистота, който причинява безутешна тъга и носталгия. Потиснатата душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан: Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Самотният, не¬щастен и лутащ се лирически герой на Димчо Дебелянов, отблъснат от враждебната и студена действителност, търси мо¬рална опора и сигурност.Прекачването на родния праг го изпълва с въл¬нение и тъга.Вътрестиховата анафора: „тиха” и епитетът „скръбни и нещаст¬ни”, създават усещане за невъзврати¬ма загуба.Тихият пристан на дома из¬плува в приглушената лирична свет¬лина на поетичната мисъл.Вечерта „гасне”, но образът на „бащината къща”се „завръща”светъл и реално зрим в изповедите на душата.Тя също се „завръща” в своя „дом”.В символното пространство на родното поетът се докосва до образа на бащината къ¬ща и нейния праг, двора, „стаята поз¬ната” и „старата икона”. Метонимичните образи: къща -двор – стая, чертаят духовните гра¬ници на три пространствени среди, превърнати в символи на завръщане¬то.Героят, отделил се от родната стряха, се завръща със съкровения трепет на синовната обич към „бащината къща”.Поетичната дистанция между блян и действителност се „топи”.Родният дом, едновременно спомен и художествена реалност, е целта на мечтаното „пътуване” към света на „дните предишни”.За миг тъгата отстъпва и „Кат бреме хвърлил черната умора”, духовно просветлен, героят отново се „зав¬ръща” в реалния,груб свят.Елегично е душевното изживяване на спомените и затова носталгията е елегичен вопъл на ду¬шата. Лирическият герой, който притежава много красиви спомени и много разочарования, който е вървял гордо и е падал наранен, за да се изправи отново с нов пламък в гър¬дите си, е един от многото, търсе¬щи нежността и спокойствието в майчината прегръдка: Да те присрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо… Повторението: „мамо, мамо”, внушава усещане за копнеж по родното.В този миг, превърнат във вечност, спира движението, спира дъхът.А в „стаята позната” „чака” майчина¬та „усмивка блага”.Нов спомен просветлява тъгата и лирическият герой продължава своето „пътуване” към родното. Глаголната форма „чезнеш” символ¬но разкрива интимната тайна на ду¬шата, закопняла за майчина ласка и обич.Това е блаженият миг, когато „сложил чело на безсилно рамо”, уморе¬ният от житейски грижи и несгоди син се изпълва с нови сили.Святата майчина обич го преоб¬разява, а животворната „усмивка бла¬га” му връща вярата в доброто и го дарява с любов. Лирическият герой влиза „смирено” в познатата си стая, която е последна „пристан и заслона” за него.Родният дом е подслон за героя от жестоките бури на действителността.Той шепне „тихи думи” пред „старата икона” – траен белег на родовото и символ на вярата, за да получи опрощение. Миналото е единствен „пристан” за скръбната душа, простила се с мечтата по топлия свят на дома.Но реалността е друга – в нея душата се чувства самотна, нещастна, неразбрана.С болка лирическият герой разбира, че в този сив, негостоприемен свят не може да се живее без топлината , без спокойствието на дома.Уморен от живота, подтиснат и тъжен, той свързва края на житейския си път с родното. Аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния пристан.Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъщес¬твим, безвъзвратно изгубен.Това поражда елегичния тон на творбата.Мислено се борят два свята – на ми¬налото, свързан с радостта и бли¬зостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отда¬лечаването и мъката, със студенина и безнадеждност.Надделява усеща¬нето за обреченост, защото героят е „печален странник” в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето: О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина! Веднъж напуснал пределите на родното, лирическият герой в елегията на Дебелянов е обречен да живее в реалния свят.Той не може да се върне назад, не е открил и друг свят, към който да се приобщи.Затова страда, лишен от всичко скъпо.Останали са само спомените.А те са духовен пристан за наранената му душа.Чрез спомените той се отделя от действителността и намира утеха, но и болка поради невъзможността да се завърне в тъй скъпия роден дом.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

17 − sixteen =