Разумното и безумното в романа ” Дон Кихот”

Дон Кихот е различен от всички херцози, херцогини, бакалаври и т.н. Испанслите големци са скептици и иронични, а рицарят е ентусиаст и възторженик, идващ от сърцевината на живота, с който многократно се е сблъсквал. Лудостта е качеството, което преобладава в характера на Дон Кихот. Безстрашният странстващ рицар е поставен в ситуации, които за едни са смешни и забавни, а за него са изпитание на неговата храброст, доблест и чест. За обикновенните и нормални хора, кодекса на странстващите рицари е по – скоро смешен, отколкото правилник вдъхващ уважение, авторитет и слава. Разумното в очите на Дон Кихот е безумие за околния свят. Ако старият идалго имаше разбирания като на останалия свят, то той щеше да бъде разумен и добър, да управлява имота си и да сее гриже за възпитанието на племенницата си. Той щеше да води скучен и безславен живот. Благодарение на лудостта си, подоредена от рицарските рамани, Дон Кихот превръща сивото си ежедневие в живот изпълнен с приключения, в начин за придобиване на голяма слава, благодарност и лесно забогаряване. В своето безумие идалгото повлича и наивния беден селянин Санчо Панса. Той го прави свой оръженосец, оплитай ги го в обещания за забпгатяване и губернаторство. Рицарят прави Санчо Панса съпричастен на неговия свят, който с ръководи от правилата на оредена на странстващите рицари. За околните хора това са глупости, на които гледат ироночно. Техния разум определя поведението на Дон Кихот като безумно, тъй като те имат различни схващания и морални ценности. Докато за идалгото правото на справедливост, защита на слабите, жените и децата са стремеж в живота му, то за другите нещата не стоят така. Те гледат преди всичко своите интереси. Дон Кихот и Санчо Панса осъзнават до някаква степен, че светът ги смята за побъркани и луди: “Народът смята ваша милост за напълно полудял, а мене за не по – малко смахнат”. За Дон Кихот истината не е това, което съответства с действителността, а такава каквато отговаря на представата му за действителността. За измислената Дулсинея дел Тобосо той казва: “За мене всичко това,което говоря в този час, е истина, във въображението си аз я виждам, каквато я желая, както по отношение на красотата й, така и на знатността й”. По време на трите си похода Дон Кихот се среща с много хора, които се двоумят между разума и безумието му, между мъдростта и лудостта му. Всички знатни личности го намират за толкова забавен, заради различния и непринуден начин на мислене. Всъщност истината е, че той е разумен в безумието си и мъдър в лудостта си.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × one =