„РАЗНИ ХОРА, РАЗНИ ИДЕАЛИ” – СМЕХЪТ НА АЛЕКОВА И БАЙГАНЬОВСКА БЪЛГАРИЯ

Идеалът на Алеко Константинов за хармонично устройство на обществото се вписва като анах¬ронизъм в рамката на байганьовско обществено съзнание, конкретизирано в индивидуалните ху¬дожествени проявления на героите от цикъла фей¬летони „Разни хора, разни идеали”, останал не¬довършен поради трагичната кончина на писателя на 11.V.1897 година. Иронията на двукратно повтореното определе¬ние „разни” от заглавието на фейлетонния цикъл въвежда темата за дисхармонията между човек и обществен идеал, съизмерим с ценностния кри¬терий на времето и с моралния облик на епохата. Понятието човек се оказва забравено и дискре¬дитирано, а категорията идеал – нравствено и мо¬рално деформирана. Стойностите на обществено съзнание, отразени и материализирани от фор¬мите на деформиран обществен идеал, девалвират и се обезценяват. Появява се тяхното ново, непознато лице с разкривен, деформиран облик, обявен от обществото като свободно избран ли¬чен идеал за обществено значимо щастие, което единствено Алеко назовава лична изгода, а Бай Ганьо – келепир. „Разни” се оказват представите за щастие и „разни” – идеалите за хармонична връзка между човек и общество. Дисхармонията на нарушеното и отнето право обществото да има единен общ идеал, морално съизмерим с нравс¬твения ценностен критерий на личността, отнема правото и на отделната личност да има високи нравствени цели и обществено значими интереси. Личността с обществен идеал, а не с домини¬ращ личен интерес, е смешен анахронизъм в об¬щество с толкова разностранни интереси, превър¬нало идеала в разменна монета при търсене лич¬ната изгода от „разни хора” при толкова различ¬ни – „разни идеали”. Писателят се среща с „разните” идеали на общество, забравило човека, превърнат в инст¬румент за срамната сделка със собственото му самосъзнание за почтеност и лично достойнство. Авторът присъства на монологични изповеди с дълбоко деформирани нравствени стойности. Не¬говите герои в страстна полемика с идеала на са¬мия Алеко за хармонично устроено общество за¬щитават „разните идеали” на една твърде противоречива обществена действителност, която ед¬накво унизява автор и фейлетонни герои, макар и заели контрастни позиции. Трагичното отсъствие на висок нравствен иде¬ал в реалностите на българската действителност през последното десетилетие на XIX в. общество¬то прикрива чрез мнимото индивидуално право на всеки да избере своя идеал сред хаоса от раз¬нопосочни байганьовски цели и интереси. Единствен Алеко разбира трагикомизма на то¬зи свободен избор – да избереш един от многото варианти на нещо несъществуващо. А избрал ед¬на от предложените фикции на обществен идеал, задължително се срещаш със своето разочаро¬вание и сам по собствена воля и свободен избор обезсмисляш негодуванието си. То става смеш¬но и жалко, а самият ти – смешен, комедиен ге¬рой на „своето време”, завоювано и защитено от позициите на „своя” обществен идеал. Трагичните стойности на обществения присмех над унизения и ограбен човек разбира и носи в своето съзнание единствено Алеко. Той става нравствен опонент на героите си от цикъла „Разни хора, разни идеали”, за да изповядат с емоцио¬нално пристрастие обезсмисления трагизъм на не¬годуванието си, превърнато в жалка комедия от обществените нрави и „разните” идеали на вре¬мето. Алековите „разни хора”, опониращи на общест¬во и съдба, в търсене на „разни идеали” се прев¬ръщат в жалки комедианти, участници в трагичния карнавал на епохата. Страшната и мрачна епоха на Бай Ганьо, в която помощник-регистраторът е „страшен комик”, а Алеко е страшен с нравстве¬ната самота на изолирания си трагичен присмех над „разните” идеали на байганьовска България. Негодуванието на автора и „разните” хора-жалки герои на епохата – расте. Но ако бунтът на Ща¬стливеца е трагично осъзнат в своята обществе¬на безперспективност, протестът на помощник-регистратора е изживян като искрено възмущение от зле устроените нрави на обществото. Героят на Алеко вярва в справедливата кауза на своя бунт и недвусмислено търси правото си на нравстве¬на реализация и обществена перспектива. Авторът остава без нравствена вяра и обществен избор, а героят – тъкмо обратното – воюва за правото си сам да избира критериите за справедливост, ко¬ито, според неговата ценностна система, са на страната на по-силния, на властника. И той мечтае за силата на „справедливата” власт. Безнадеждна перспектива, трагично не¬осъзната от героя, но изповядана с искрено въз¬мущение пред автора, съгражда художествения контраст между реалната трагика на времето и комизма на нрави, идеали и обществени цели. Тъжното и смешното влизат в конфликт с мни¬мото обществено съзнание на помощник-регистратора. Монологичната му самоизповед се изпъл¬ва с трагикомизъм, а диалогичните послания на из¬поведта му остават без адресат. Трагиката на „справедливото” му негодувание се обезценява, нравствено девалвира и трагичното, пародийно преобърнато, и се превръща в смешно. Прераства в своята естетическа идеална противоположност. Над смешно-тъжната природа в „идеала” на помощник-регистратора се смеят и общество, и автор. Грубият унизителен присмех на байганьовска действителност и деликатната ирония на автора градят оценъчния нюанс в обществената скала на нравствените ценности, еднакво отречени и па¬родирани чрез степените на смешното както от „разните” идеали на обществото, така и от идеа¬ла на Щастливеца. Тъжен е смехът на Алеко. Искрен и жизнено ща¬стлив – грубият присмех на обществото. Двете ес¬тетически тоналности в трагикомизма на епоха, нрави и идеали звучат в „диалогизирания” моно¬лог на помощник-регистратора, но и контрастно отделят чрез степените, на смешното и формите на обществен и личностен смях – нравствената грозота на времето и моралната грешка на епо¬хата: „… каква е тази управия, не можах да я разбера… моля Ви се, вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес…, пак с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се трепя и не фаетон – кой ти търси фаетон! – ами една лира, разби¬раш ли, една турска лира петимен съм да се намира В среднята преградка на кесията ми, и ето на – до ден днешен, – брате мой, все пе¬тимен си оставам. ” Алековият герой търси несъответствието меж¬ду човек и идеал във външните битово-житейски форми на реализиран обществен и екзистенци¬ален контраст. Той търси „справедливата” мяра, но според своя идеал, между личен интерес и об¬ществено право в дребното кариеристично щас¬тие на индивида. Помощник-регистраторът не разбира големия конфликт между обществените форми на несъщес¬твуващ идеал и девалвираните стойности на нрав¬ствени критерии, в които „вярват” и афишират с принципите на личния си интерес в „диалогизирани” изповеди героите на Алеко от фейлетонния цикъл „Разни хора, разни идеали”. Знаците на дребен кариеристичен бит матери¬ализират „идеала” за висок обществен престиж на помощник-регистратора: „И Виж ти сега спра¬ведливост: на неговата маса има електричес¬ки звънец, на моята маса няма. Защо, моля ти се! Туй човещина ли е? Защо ме мъчат тъй, как¬во бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, голяма работа ли е? ” Ниските страсти наличния интерес и ниските кри¬терии за нравственост и идеал раждат деформа¬циите в съзнанието и морала на индивида. Появява се пристрастие и пиетет към грозното, аморално поведение на човека в търсенето на най-адекват¬ната обществена форма, реализираща личния му интерес и трагикомично подменяща „високия” нравствен идеал за лично щастие: „Дрънкат ми разни диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва, да бъдеш, кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли!?Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама… и подлец да бъдеш, не е лесен занаят, все трябва да имаш някоя дарбица… ” И героят на Алеко развива уменията си в търсе¬не на личен идеал, формира и задълбочава „дарбицата” им да открива грозното в морала на об¬ществото, но да го превръща в светла, прекрасна изява на своето лично щастие и идеал. Художественият резонанс от своеобразния апел на помощник-регистратора за потъпканото и не¬реализирано зло на обществените нрави, пред¬почетено и високо оценено от Алековия герой, се възприема от художественото съзнание на нови¬те фейлетонни герои от цикъла „Разни хора, раз¬ни идеали” – освободения чрез амнистия и мни¬мия българин-патриот. Те приемствено развиват и задълбочават грозното, деформирано лице на обществен морал и нравственост: „Наливай!… Стига, благодаря. Вземи и ти чашата си. Е, хай¬де, наздраве. Ура, да живее амнистията!… Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вър¬шени за спасението, за славата и за величи¬ето на България… Ха-ха, ха-ха…” Грозен е присмехът на байганьовското, живе¬ещо в съзнанието на Алековия герой в най-страш¬ната и уродлива форма на нравствена деградация, над светлия идеал на Щастливеца, дискредити¬ран и от „идеала” на псевдопатриота, милеещ за бъдещето на България, но според личния си инте¬рес и изгода: „… Да ще султанът да ни даде Македония, …, ама догдето е нашата партия на власт, че да ти се курдисам аз тебе на мит¬ницата. . Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака – стига ми!… Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!… ” Но претенцията грозното лице на морал и нрав¬ственост да доминира в обществените реалности в края на XIX век достига своята нелепа кулмина¬ция в „нравствените” поучения на Алековия ге¬рой. Грозното суетно се оглежда в естетическия лик на прекрасното и с преобърнатите, пародира¬ни „сетива” на личния си интерес героят вижда единствено своята правота и своето право на лично щастие и идеал: „Мъ-ь-ълчи си, па си гледай кефа. Защото и да дрънкаш – все едно, няма да оправиш света… Ти видял ли си досега някого да прокопса с опозиция, а? И как не ти омразна бре, синко, тази пуста борба, тази пуста критика. Като си помисля що труд, що чудо си изхабил… и за какво! За вятър… ” Различни са идеалите на Алеко и байганьовска България. Различен е и смехът им над унизената човешка индивидуалност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

15 + three =