П. П. СЛАВЕЙКОВ – “СПИ ЕЗЕРОТО”

Огледални светове С изящната си “простота”, с двуцветния си пейзаж, с баланса между изречено и недоизказано, с музикалността си миниатюрата “Спи езерото” е един от лирическите шедьоври на П. П. Славейков. Тя съдържа редица мотиви и образи, налични в първия и в последния текст от книгата “Сън за щастие”: огледалността, милувката, съня, живота, смъртта, движението и покоя. Природата и тук е “символичен” свят, през чиито форми прозира смисълът на цялото. Сънят е метафора на мечтание, но и на абсолютен покой, на съзерцание и медитативно улавяне на същностното. Лирическият сюжет изобразява мечтанието на естеството, копнежа на световната душа, доловен в определени сетивни форми. Основната лирическа двойка гради “отворен” сюжет, в който могат да се “впишат” различни концепции. В образа на тъмното спящо езеро и на устремените към него “белостволи буки” могат да се разчетат противопоставянето на вътрешния и на външния свят, противостоенето, но и взаимодействието на “там и отвъд” на “тук и сега”. Текстът е и оригинална интерпретация на стиха на Ницше: “Като гладко езеро е душата ми”, защото в одухотворения пейзаж може да се разпознае не само обективация на едно психическо състояние, но и желания покой на духа, надделял над всичко, което нарушава тази хармония. В първата строфа са противопоставени два свята ­ отразеният и отразяващият, “живият” и “отвъдният”. Описващият поглед се движи от хоризонталата на езерото към вертикалата на дървесните стволове и обратно ­ по вертикалата, която “пробива” повърхността, за да продължи в безкрая на водните глъбини: Спи езерото; белостволи буки над него свождат вити гранки, и в тихите му тъмни глъбини преплитат отразени сянки. Пренебрегвайки възможността отвесната линия да се свърже с мъжкото начало, за разлика от кръга на женското начало, ще потърсим други значения на образите. Вертикалата е традиционен символ на прехода през различни нива на познанието, на творческата сила. А кръгът ­ на цялостното, безкрайното, вечно повтарящото се. Той е и символ на автономния Аз. Нещата от сетивния свят ­ формите и цветовете, звуците и движенията, отразени от съзнанието, се превръщат в “сянки” ­ в образи, в идеи. Сънят на езерото, застинало в неподвижност, го преобразява в огледало на осезаемия свят. Но огледалният принцип гради и други аналогии. В съзерцанието човек постига вътрешната яснота на покоя. Тогава осъзнава природата като огледало, в което се вижда, сякаш е нейно огледало. В миниатюрата словото е пестеливо, а в тази строфа “говори” тишината. В нея се долавя тайнственият ход на битието, затова един от стиховете разгръща нюансите є. “Гласът” на тишината е музиката на хармонията, която може да се усети в ритмичността и мелодичността на лирическия текст като цяло. А на равнището на стиховия фрагмент свързването на представи за звук, цвят и пространствена форма бива подчертано и със звукописа чрез асонанса (“тихите му тъмни глъбини”) и алитерацията (“тихите му тъмни глъбини”). Втората строфа улавя мига на съприкосновението между устремения външен свят и непроницаемия езерен свят

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

9 + twenty =