„Прощално” на Никола Вапцаров

Увод : : Никола Вапцаров е поет от европейска и световна величина. Времето, в което живее (Втората световна война), го изправя пред съдбовен, екзистенциален избор. Вапцаров отстоява докрай принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото – живота си..Участта на човека е проблем, който Вапцаров полага в основата на аргументативните пластове на своята лирика, поезията му представлява един модел на света. Теза ; Пред смъртта Вапцаровият лирически човек се прощава не просто с живота, а с живота в неговите разнолико-сакрални проявления/измерения. Светостта на личното пространство в “Прощално” (прави) проблематизира раздялата (невъзможна), защото копнежът по другия, с когото те свързва най-святата нишка – любовта, е непреодолим, невъзможен за изживяване като краен Прощално” е доказателство на поета с малко думи да изрази сложни и дълбоки чувства. Пред смъртта Вапцаровият лирически човек се прощава не просто с живота, а с живота в неговите сакрални проявления. Светостта на личното пространство в “Прощално” прави раздялата невъзможна, защото копнежът по другия, с когото те свързва любовта, е непреодолим, невъзможен за изживяване. Док : Още в началото прозвучава интимната драма, трагичното усещане за края на човека, за постепенното угасване на спомените, за противоречието между идеала и всекидневната действителност. Тук особено ясно се изразява силуетът на самотната личност, която има своите лични страхове, страхове като на всеки човек, при това пътуване към края. Страхът от окончателна раздяла е доловим в речевия жест “Не ме оставяй, ти отвън – на ПЪТЯ“ и “вратите не залоствай”. На пътя човек е безприютен, самотен, неприет, бездомен, а душата на любимия копнее за приютеност. Сравнението с гост от първа строфа, се свързва с чужденец-пътник – “нечакан и далечен гостенин”. Осъзнатата и доброволно избрана саможертва в името на един различен, мечтан да бъде справедлив, социален ред-устроеност на света не се мисли от лирическия човек като утопия в “Предсмъртно”, а като възможна за постигане цел. Затова приемствеността е уверено допусната, даже сигурна: “Аз паднах. Друг ще ме смени и …толкоз.” Тя се проблематизира поетически единствено от апосиопезата, но се подкрепя от осъзнаването на живота на индивида като краен, като ограниченост на човешкото време “тук” и “сега”. В сферата на интимното, личното, Вапцаров открива повече поводи за тревога и несигурност, повече неизвестност. В такива мигове изпъква големият поет. Поетът се отказва да коментира настроението си. Той само го загатва. Избраната баладична форма е още едно доказателство за това, че към живота ще го тегли завинаги скъп за него човек, любимата, но дори и любовта към нея не би могла да го задържи при нея и да го отклони от неговата съдба. Идва момент на раздялата и онази символична целувка на вечната обич. Тук органично се свързват любовта към живота и неизбежната смърт. В последните си мигове, минути преди да изгърмят пушките на позора, поетът намира сили да напише нещо просто, нещо нежно, нещо ПРОЩАЛНО. Зак : В Прощално” чрез говоренето на лирическия субект представят човека на прага на смъртта – осъждане-наказание за различност, като разкриват пред читателя възможността да оцени достойния избор на личността, способна да отстоява идеалите си, без да осквернява интимно-личностния си свят; личността, за която любовта стои над всичко, а дългът към идеала я следва, черпейки сили от нея.. Видяни по този начин, стихотворението гради представата за човешкото като такова, а не отблъскващата визия на фанатичната преданост към дадена кауза, та била тя и с претенцията за най-справедливата в утопичната идея за нов социо-свят

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × one =