Проблемът за престъплението и наказанието в романа “Граф Монте Кристо”

Благодарение на творби като “Тримата мускетари”(1844), “Граф Монте Кристо”(1844-1845), тази “природна стихия” (както го определя Мишле), завладява въображението на поколения читатели. Син на генерал от Наполеоновата армия, Александър Дюма рано загубва баща си. Без да е получил добро образование, започва работа като чиновник, но много скоро се ориентира към театъра с пиесата “Лов и любов”(1825). Продължава с трагедии, драми и мелодрами, но романистиката, която в този момент се обогатява с нови идеи и тенденции, силно привлича Дюма. Жанровата форма роман-подлистник обуславя облика на “Граф Монте Кристо” като развлекателно четиво. В него сензацията е обичайност и Хорациевият принцип nil admirari (на нищо не се учудвай) властва в текстовия свят с претенцията да обхване духа и материята на пространството. Разказването е подчинено и на идеята в Нероновото самоопределяне – “търсач на невъзможното”, което е възприето от героя, дал име на романа. В душата на героя гори огън и страст. Разпънат между Бога и Дявола, той преодолява едноизмерността на романтичните герои. Темата за престъплението и наказанието в романа е поставена с отнемането на човешкото щастие. След авантюристичното бягство, чудодейното забогатяване и новата среща с Кадрус, Дантес се подписва в спасителното писмо до Жули като Синдбад моряка. Така от опитен моряк и изстрадал затворник, той се превръща в “приказен” герой, чието пътуване ще бъде подчинено на отмъщението. Началото и краят на пътуването, което ще възстанови нарушения нравствен порядък, са набелязани от аналогичните глави “Пети септември” и “Пети октомври”. Тяхното конкретно датиране има композиционна роля и символичен смисъл да обозначи срещата с доброто в циклично протичащото време. Доброто гепоят открива веднъж в началото на “пътя”, тъй като то се оказва лесно възмездие в сравнение със злото, добило облика на сложен обществен механизъм. Срещата с доброто в края на романа е свързана с примирението и прошката като нравствено прозрение у самия главен герой. В първата част на романа са включени поредица от глави, които тълкуват проблема за наказанието, поставяйки го в по-широк културно-исторически и епичен план чрез разместване на времевите и пространствените пластове и промяна в персонажната структура, и чрез наслагване на повествователни гледни точки на различни разказвачи. В “Римски бандити” проблематиката се универсализира чрез свързване на елементи от интригата, пресъздаваща романовото настояще, с миналото – легендарна история, в края на която главният герой се явява като епизодична фигура. Пътуващите Франц и Албер са посветени в истории за неписаните закони за честта и кървавото отмъщение. Разказите се отнасят до престъпилите обществените норми римски бандити, поставени в извън цивилизованото, природно и приказно-митологично пространство на гората и подземията. Престъпленията на романтичните и легендарни герои като Луиджи Вампа и Кармини са продиктувани от силата на страстта и волята и са свързани с основния мотив за отмъщението и справедливото възмездие за отнетото човешко щастие – похищението на любимата. По този начин отмъщението е обвързано с идеята за природния инстинкт и демоничната стихия на онеправданата силна личност. В “Mazzolata“ героите са потопени в атмосферата на карнавалната народна култура в Италия, където остават наблюдатели на най-жестокото зрелище – публичното наказване чрез гилотината. Поведението на престъпника пред неизбежната смърт извиква у граф Монте Кристо размисли за човека, които с ироничния си скептицизъм като философска нагласа напомнят късно-ренесансовия кризис на хуманизма:”Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на Вселената!”. Във “Вендетата” Дантес е слушател на историята за кървавата саморазправа – родовото отмъщение, представено като заслужено и справедливо, особено в сравнение с последвалия разказ за жестокото убийство, което извършва Кадрус. С историята на Бертучо отново е поставено под съмнение правосъдието на обществото и властта, олицетворена от Вилфор, Фернан и Данглар. По пътя на отмъщението Дантес е воден от съзнанието, че моментната смърт на престъпника от острието на гилотината не е достатъчна за изкуплението на вината:”Слушайте – каза графът и лицето му позеленя от злъч, както друго лице би се наляло с кръв. – Ако някой човек би погубил в нечувани мъчения и безкрайни изтезания баща ви, айка ви, любимата ви, с една дума – някое същество, чието изтръгване от сърцето ви оставя там вечна пустота и неизцерима рана, смятате ли за достатъчно възмездието на обществото, когато острието на гилотината пререже основата на тила, който ви е причинявал години поред душевни страдания, е изпитал няколкосекундно физическо страдание?”. До възмездие и възвръщане на нравствения порядък би могло да доведе разрушаването на личното щастие според ценностните представи на човека – обществено положение, кариера, финансова стабилност, семейство. Във втората част на романа – “Вечерята”, “Божията десница”, “Самоубийството”, “Брачният договор”, “Подписът на Данглар”, приел двойнствената – божествена и демонична роля на възмездител, Дантес отмъщава последователно на четиримата си противници, като преплита и управлява съдбите им, използва слабите и тъмните страни от миналия и настоящия им живот, провокира събитията. Волятата на героя за отмъщение е сломена едва при срещата с любовта и страданието на Мерседес, осъществена преди неизменните и станали сякаш неподвластни на отделния човек трагични развръзки. Най-трагична е историята на семейство Вилфор, белязано от смъртта и лудостта. Макар и предопределена от сатанинското начало в човешката природа, тази развръзка с невинните жертви по пътя към изкуплението на греха пробужда у героя съмнение в справедливостта на възмездието. В края на романа заглавията описват вътрешното движение от отмъщение към милосърдие и прошка – “Изкуплението”, “Опрощението”. Със съдбата на главния герой и ролята му на носител и възмездител на доброто, е свързана темата за духовното наставничество, проявено в отношенията на Дантес към различни персонажи като абат Фариа, Максимилиан Морел, Албер, както и Хайд?, към която героят е поставен в двойствена позиция – на баща, благодетел и любовник. Романтическият герой граф Монте Кристо е въплъщение на различните авантюрно-приключенски, приказни и митологични културни модели в романа. С въздесъщата роля на отмъстител са свързани абат Бузони, лорд Уилмор, Синдбад моряка, граф Монте Кристо. Названията като цяло носят послание на двойствената човешка същност, карнавално проявена чрез маскирането. Имената Дантес и Монте Кристо съдържат значения за достигната чрез страданието истина за човешките души и за разделянето им на грешни и праведни. Отнасянето към библейско-митологичния прототип чрез името е заявено не само в подтекста, но е и назовано, когато авторът тълкува символното значение на избрания от граф Монте Кристо герб: ”В едно не съвсем малко заливче се полюляваше фрегатата с тесен кил и високи мачти, на носа със знаме с герба на Монте Кристо – златна планина върху лазурно море, с ален кръст в горния край; това може да бъде както намек за името му – напомнящ и върха Голгота, превърнали от страданията на Спасителя в нещо по-ценно от златото, и позорния кръст, осветен чрез неговата смърт…”. лесно различими са и въплътените у романтическия герой черти на Антихриста – сатанинската воля да отмъщава и да раздава божествена справедливост. Това внушение се засилва с черти от поведението и външността на героя като заниманията с окултното, сравняването му с демонични персонажи, портретните детайли в описанието му. Романтическата поетика на романа е свързана с типа на интригата, с контрастно изградената персонажна система и с различните похвати за поддържане на вниманието, повлияни и от жанровите особености на романа-подлистник. Романтически черти на романа са обръщането към миналото чрез фолклорното приказно-легендарно начало и чрез препратки към различни културни епохи, както и интересът към екзотичното, езотеричното, скритото в човешката душа.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 − 10 =