Проблемът за мотивирането на избора в стихотворението „Писмо” на Н. Вапцаров

В българската литература има много бележити творци и един от тях е Никола Вапцаров. Неговото творчество, изтъкано от множество различни съдби, играе значителна роля в българското културно наследство. Творческата насоченост на този българин е пределно слята и обвързана с човека, с действителността, в която живее, с времето и неговите особености. Стихотворението е предпоследно в първата част „Песни за човека” в стихосбирката „Моторни песни” (1940). Писмото стихотворение пита последователно четири пъти: „Ти помниш ли …”, за да натрупа привидно ценностно разнопосочни спомени. След това идва мигът на припомняне колко късно е дошло опомнянето. Така спомените подреждат екзистенциалните етапи в живота на героите. Именно в опомнянето човекът осъзнава смисъла и значението на всичко, което се е случило с него, и разбира, че пробуден от романтичния сън, той попада в един жесток свят, който му отнема не само свободата, но го просмуква с омраза и го ослепява за красотата и блясъка на небето, чайките, морето, синевата и платната на изчезващите кораби. Животът не е пожалил младостта, светът на лирическия герой се мисли за изчерпан, настъпила е екзистенциална криза, която довежда човека до мисълта за самоубийство. Но те, пишещият и неизвестният събеседник, в общуването помежду си намират и споделят лекарството срещу рушащите личността проказа и омраза. Това лекарство е вярата (основополагащо понятие в поезията на Вапцаров), която заедно с любовта към живота ражда надеждата. Така стихотворението отваря големия философски сюжет за вярата, която трансформира злобата в борба за човещина, защото вярата не е съзерцание, а участие в граденето на света. Вярата в поезията на Вапцаров заема ценностния център, към който са насочени духовните енергии на субекта. Тя създава един устойчив модел на свят, в който се предвижда уверено и ясно бъдещето. Именно вярата съхранява човека, опазва го от злото на саморазрушението и самоубийството, тя го прави уверен, защото надеждата е равнозначна на бъдеще. Но образът на това бъдеще пишещият споделя едва в края на текста. Счупените ледове отварят път на слънцето, на живота. И на фона на тази гигантска картина, която може да бъде интерпретирана и като алегория на мащабния сблъсък между „стария” и „новия” свят, човекът съзира своята малкост в крехката пеперуда с изгорени крила — една фигура, позната от символистичната лирическа традиция. Но самооприличилият се по този начин човек приема като естествена закономерност краткостта на живота на пеперудата, т.е. приема спокойно собствената си смърт, защото съзнава, че я вгражда в бъдещето на възкръсващите милиони, а точно такава смърт придава смисъл на живота. Визията за човека като част, елемент от едно устремено към бъдещето множество сближава този текст с поезията на Смирненски, вписва го в идеологическата система на пролетарската поезия. Писмото, което пита: „Ти помниш ли …”, е не само споделяне и изповед, но и завет на човека към другия: „и тебе чувствам нужда да разкажа/ как вярвам аз и колко днес съм бодър.” Писмото отхвърля миналото, което вече е осмислено, разбрано, а в личен план е станало дори „неважно”, защото човекът се освобождава от ненужното минало чрез своята вяра в бъдещето, което хипнотизира, в което са фокусирани верите, любовите и надеждите на възкръсващите милиони. А в голямото светло бъдеще ще бъдат постигнати отново онези малки лични желания и копнежи, които пишещият е припомнил в началото на своето писмо. Финалът на текста утвърждава разбирането, дефинирането на такава смърт като песен, а смъртта-песен е най-ярката изява на човешкото у човека.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seventeen − 10 =