Проблемът за идентичността на модерния човек в сонета “Пловдив”

Символизмът, водещо художествено направление в българската поезия в нача¬лото на XX век, намира в елегиите на Дим¬чо Дебелянов най-изтънчен лаконичен из¬раз. Образите са едновременно близки до реалността с неподправената сила на чувството и далечни от действителността със символно очертаните вътрешни све¬тове на душата. Това са отразени мигно¬вения на емоционално-психологични размис¬ли, които напомнят за цялостен образ на преживяното, от което поетът избира най-съкровения миг. Символните изрази на Дебелянов са вътрешни пейзажи на чувството. Символиката на тази изтънчена поезия е споменна. Символ¬ният образ намира в потока на лирическата изповед спомени за преживяна скръб. Това прави символиста Дебелянов близък до лиричната съзерцателност на настроения и чувства в творчеството на Пенчо Славейков – представител на инди¬видуализма във формиращата се българска модерна поезия в края на XIX – началото на XX век. Болезнен копнеж за човешко щастие е стаен в безприютната тъга на Дебеляновата лирика. Скръбта е „бездомна”, а душата – „безнадеждна и унила”. Тези вътреш¬ни състояния на поетичните търсения са водещи в емоционално-психологичната га¬ма на лирическото преживяване, изтъкано от спомен и нов скръбен прилив на поз¬нати носталгични усети.. Минорното настроение е художествена среда, в която мисълта намира покой. Изповядва самотните скиталчества на духа, винаги устремен не към бъдещето, а към преживяното в болка минало. Страдащият дух търси първоизворите на скръбта. Те са винаги в спо¬мена, в извикания несбъднат миг на щас¬тие. Скръбта е единственият „дом” за душа¬та на поета, останал сам със спомена за скръбните детски дни, за които мълви изповядва сонетът„Пловдив”. Творбата поставя екзистенционалните измерения на проблема за самотата. Организирана около припомнянето на ключови събития в миналото на лирическия Аз- забраната на любовта и отхвърлянето й, тя гради внушението за човека като обречен на самота, лишен от любов. Стихотворението “Пловдив” съдържа особеностите на лирическия жанр сонет.Неговите 14 стиха са организирани в 4 строфи: 2 катрена( четиристишия) и 2 терцета( тристишия). В първите 2 строфи се заявява и развива тезата. Те могат да се възприемат като завръзка и развитие на лирическия сюжет. А следващите две тристишия градят контрастен образ, антитеза и синтез.В рамките на лирическия сюжет те очертават кулминация и развръзка. След осмия стих- граница между тезата и антитезата- следва смислов обрат.А последните два стиха могат да се определят като поанта на текста: Как бяха скръбни моите детски дни! О, колко много сълзи спотаени! Тук първи път се моя взор стъмни и безпощадна буря сви над мене. Скръбта на детските дни е неизплакана. Остава „спотаена” („сълзи спотаени”), прев¬ръща се в „таен” взор на душата. Реалният свят се отдалечава, губи зримите си очерта¬ния. Мисълта се „взира” в притаената скръб и усеща присъствието на действителността Като „безпощадна буря”, надвиснала над духа на поета. Отчуждението от реалността е емоционал¬но почувствано. Самотата и уединението са единствена утеха за скръбно ранена¬та душа. Тя „чува”далечния възглас на бол¬ката, емоционално „озвучен” от ностал¬гичния лиризъм на спомена: Тук първи път чух възглас: – Престани да вярваш и да дириш – забранен е на любовта плодът – и в зли страни мечтите ти навек ще бъдат пленни. В тишината на спомена бавно „умира” надеждата. Нейният стон „чува” душата, но не като звук, а като скръбен за¬лез на винаги догарящ, но нероден със све-тла зора ден на вяра и мечти. Любовта към живота, към обикновените радости на човешкото всекидневие е забраненият ду¬ховен плод на щастието, което поетът винаги дири, но никога не намира.Душата е „бездом¬на”. И днес аз бродя в тоя скръбен град – едничък дом на мойта скръб бездомна -аз бродя за утехата нерад… Не утеха търси поетът сред скръбния спомен на миналото, а смирена среща с вечната тъга на душата, „приласкаваща” го сред самотата на болката. Тя е единстве¬ният „пристан” за неговата „скръб бездом¬на”. След дълги скиталчества духът на по¬ета, останал за „утехата нерад”, се завръ¬ща към спомена за някога преживяна тъга. Лирическият Аз се лута в самотата и отчуждението на враждебния град, не намирайки покой дори и в спомените, защото те го препращат към изпълненото с мъка и тъга детство. Непостижимото щастие в любовта е проблемен център и в елегията “Аз искам да те помня…”. Тук обаче любимата е реален, физически конкретен образ, присъстващ в настоящето. Но нейната осезаемост е твърде краткотрайна, защото е ситуирана на границата между реалността и миналото, т.е. в мига на превръщането й в спомен. Дебеляновата идея за невъзможността на красотата да се съхрани в настоящето е проектирана в мотива за фаталната раздяла на влюбените. Той синтезира понятието на поета (близко до Пенчо-Славейковото) за любовта – тя става истинска само в мига на раздялата, който сакрализира любовното чувство (“и любовта ни сякаш по е свята/защото трябва да се разделим”). Показателна е в това отношение и пространствената ситуираност на героите – те се прощават на хълма извън града – знак, че духовното извисяване е възможно далече от грешния град. Трагическата обреченост на любовното чувство се внушава и тук чрез огледална симетрия – характеристиките на любимата “бездомна, безнадежда и умила” са всъщност традиционните характеристики на самия лирическия Аз. Трагическата тъждественост на прощаващите се е проектирана и в конфликта между усилието им да съхранят надеждата за щастливо завръщане и чувството, че тя е обречена. Тази разколебаност между вярата и безверието изразява състоянието на лирическия герой. В творбата звучат два негови гласа – външният, гласът на престорената вяра (“вярвай… ти при мене ще се върнеш пак”) и вътрешният, гласът на скептика (“а в свойта вяра сам не вярвам аз”). Обезверяването, изразено чрез яркия оксиморон “безверна вяра”, е основно екзистенциално усещане на лирическия герой в цялата Дебелянова лирика. То е показател за неговата духовна разколебаност, прерастваща в трагическо примирение. Морално-психологическата безпомощност на Аза предопределя и другия трагичен конфликт в творбата – между отчаяната молба на любимата (“утеха сетна твойта немощ чака”) и духовната безответност на аза, неспособен да й бъде истинска опора (“в свойта вяра не вярвам”). Ето защо образите на черната нощ и “прилепите в мрака” присъстват като символи на обречената любов, която има само едно възможно трагическо съхранение: запечатването й в спомен (“искам да те помня”) – единствена “утеха последна” (“Ти смътно се мяркаш”) за изтерзаната душа на влюбения в обречената жена. Жената в поезията на Дебелянов не е само идеализиран образ. Представена е и като жрица-блудница. Двойственото й визиране обуславя и двойственото отношение на Аза към нея. Такъв тип моделиране нейният образ има в цялата символистична поезия – “дете” и “чудовище” (Яворов) Творбите “Пловдив” и “Аз искам да те помня все така..” разкриват образите на самотата и спомена като вечни спътници на лирическия герой. Бездомникът, обречен да се скита в пределите на града, се лута между минало и настояще, търсейки подслон за своята изстрадала душа. Настоящето е трагично, изпълнено с мъка и болка и единственият светъл лъч, огряващ пътя му, се крие в спомена за любовта.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eighteen − 9 =